Uploaded by Vyara Popova

Етическият аспект на цвета като мода XIV – XVI век.

advertisement
Етическият аспект на цвета като мода: XIV – XVI век.
При все, че в заключителния етап на Средновековието черният цвят отмахва
тривековно-обременяващите го негативни конотации на “дяволски и смъртоносен”, то
отрицателните му асоциации не изчезват напълно, рецесивно запазвайки се в процесите
срещу вещиците и обичая по носенето на траур. Но пък в други чисто практически области
на всекидневния живот се натоварва с положителен смисъл, премествайки се напред в
хроматико-ценостната скала, (чието развитие и изменение е фокус на изложението, а
черният цвят, бидейки собствено не-цвят, а отсъствие на светлина, се използва през
другостта му като представителен показател, проследяван в динамиката му, даващ срез,
всъщност, на цветовия ред, поради който индиректно и собствено се проследява така
детайлно развитието му), превръщайки се в уважаван, моден и дори с привкус на разкош.
Тази му трансформация се извършва чрез незабележимото редуциране на смисловия
обхват от символ до знак, подготвян от хералдиката, възвръщайки му статуса на цвят.
А именно свеждането му до знак за определена идентификация и принадлежност го
обвързва с модата1 като общоприета линия на облекло и дори стил на живот. В края на
XIII век градският патрициат, съдебните служители и чиновници налагат обичая да се
обличат в черно, с което цветът започва да се асоциира с такива респектабилни
характеристики като достойнство и висок морал. Тази тенденция по цветово утвърждаване
в добродетелност се усилва през XIV век, когато се предприемат предписания за облеклото
и закони против разкоша. Черният цвят като експресия на поведение за завишени етични
стандарти започва да доминира в хроматичния ред като своеобразно въздържание и отказ
от пъстрото разточителство и лекомислие. След като техническите постижения позволяват
на майсторите да оцветяват тъканите в ярък, наситен цвят, силните на деня започват да
Мо́дата (фр. mode, от лат. modus - мяра, образ, способ, правило, предписание) е съвкупност от ежедневни
навици, вкусове и ценности, общоприети в определена среда в даден период от време. Интересен ракуср върху
нея предлага немския социолог Георг Зимел (1858-1918), разглеждайки модните вещи като опознавателни
знаци, указващи принадлежността към елита. Тя е опредметяване стремежа на низините да подражават на
елита. Респективно, в първобитното общество модата не е съществувала, тъй като степента на социално
неравенство между хората, като и нивото по разделяне на обществото на елит и маса в него била незначителна.
В кастовите и съсловни обществе тя не се променяла столетия, тъй като масата по закон нямала право да
подражава на елита. В Средните векове в Западна Европa само представителите на елита - аристократи и
свещеници - имали право да носят модни вещи. За представителите на низшите съсловия такива придобивки
били забранени по закон. По него време модни аксесоари били скъпоценностите и скъпите кожи от животни.
Разбира се, крупните търговци разполагали със средства за придобиването на подобни вещи, но нямали право
ги носят и се въздържали от показност, за да не провокират дворяните към ограбването им, ако ги намерят за
неприлично състоятелни за произхода им. Така модата по Зимел се интерпретира като кастова сегрегация чрез
облеклото. Много автори, сред които Барт, Бодрияр, Фуко, Дельоз идентифицират модата като
аксиологическа форма, ориентирана към модел по формиране на ценности. Сред изследователите на
идеологическите принципи и създателите на теорията на модата могат да се посочат следните автори с книгите
им: Макс Вебер с „Протестантска етика и духа на капитализма (1905), Георг Зимел със „Съзерцанието на
живота“, Пиер Бурдио със „Социология на социалното пространство“ (2005), Ролан Барт със статията
„Системата на модата“ от сборника „Семиотика на културата“, Жан Бодрияр със „Системата на нещата“
(1868), Ан Холандър с „Поглед през дрехите“ (1975), Жил Липовецки с „Империя на ефимерното“ (1987) и
други (Васильева Е. 2017: 1-18).
1
1
проявяват интерес към него. Така се установява като хроматичен код за висок морал на найвисокопоставените служители на Църквата и дори на кралете, запазвайки експанзията си до
Ново време, конкретно до средата на XVII век.
Но не оцветяването на тъканите в ярки, наситени нюанси на черното, силната
устойчивост на оцветяването допринесли за установяване модата в носенето на черното, а
обратното – търсенията на обществото, промяната във вкусовете им като резултат от
изменилата се идеология2 катализирали прогреса в химията и технологията по боядисване
на тъканите. Както се случва често в хода на историческото разгръщане на процесите,
първоначално генератор на идеите е символиката и тя провокира до напредък, в случая в
сферата на химията.
Ако следва да се търсят причините за модното увлечение по черния цвят в облеклото,
то основателно е да се обърнем към най-подръчния факт – бичуващата Европа, отнела 1/ 3
от населението й, т. нар. „Черна смърт“3 или смазващата епидемия от бубонна чума4 от
1346-1350, интерпретирана като бич Божии върху грешниците и предизвикала прилив на
религиозен фанатизъм. Така черният цвят се превръща в знак на скръб и колективно
покаяние, свидетелствайки хроматично за изкуплението и цветовото въздържание като
благочестие и скромност (като основни християнски добродетели), сближавайки ги с
религиозния обряд и черните украси на църквите по време на Великия пост. „Етическият
аспект на модата по черния цвят може да се проследи във всичко: в законите против
разкоша, в литературните текстове, в произведенията на изкуствата, в уставите на
монашеските ордени и в статутите на занаятчийските корпорации“ (Пастуро, М. 2008: 51).
Обаче, при детайлен анализ се разкрива, че модата по черното се е появила още преди
епидемията – в края на XIII век и в първите десетилетия на XIV, в слоеве от обществото с
тясна специалност.
Данните сочат, че първи в черно започнали да се обличат юристите, съдиите и
чиновниците от княжеските дворове: „във Франция това започнало с царстването на Филип
Красивия (1285-1314), в Англия – в края на царстването на Едуард I (1271-1307), в няколко
града на Италия – през 1300 -1320 гг.“ (Пастуро, М. 2008: 51). За много монашески ордени
черният цвят се асоциира с аскетизма като цветови израз на въздържанието от светската
суета на шарения свят и с добродетелността като конфирмация в облеклото. Към тези
Като афиширан израз чрез дрехите на определени ценности, модата функционира и като
идеологическа система.
3
Показателно наричат „Черната смърт“ или „черния мор“ втората избухнала в историята пандемия от чума,
чийто пик се развивал от 1346 до 1353 година, а повторните огнища продължили да тлеят до XIX век – така
последствията от Черната Смърт се забелязвали в течение на следващите 400 години. Жертви на болестта
станали десетки милиони души: според различни оценки, от нея загинало от 30 до 60 % от населението на
Европа. Чeрнатa смърт оставила незбравима следа в историята на Европа, полагайки отпечатък в икономиката,
психологията, културата и дори в генетичния състав на населението, променяйки съотношението на кръвните
групи в засегнатите популации (Klein H. G. 2005. Scientific American).
4
Традиционно пандемията от чума се нарича „бубонна чума“, т.е. тя се разглежда като болест. Подобна
ситуация възникнала поради факта, че за основен признак още в Средните векове се считал бубона - увеличен
в резултат от възпаление лимфен възел, външно приличащ на огромен мазол, по правило, появяващ се на
подмишницата или на шията.
2
2
конотации на цвета се устремяват представителите на властта, закона и правосъдието, а
също и нарастващото съсловие на бюрократите в опитите си да подражават в облеклото на
духовните лица и точно такова визуално послание се стремят да отправят с него към
обществото. Но ако това е просто външната страна на процеса по оприличаване и
присламчване към чужд авторитет, то вътрешния генезис е друг. Точно свеждането на
цвета от символ до знак става причина за водещия секуларен мотив на съдийската гилдия
като определящ цветовия избор, а не сакралния за духовенството. Така всички, заемащи
съдийска длъжност започват да се обличат в черно, оприличавайки се на религиозните
служители и с които често работят в тясно сътрудничество.
1/ Доктор Шнабел фон Ром („Доктор Клюн от Рим“), гравюра Пол Фюрст, 1656 г.;
2/Испански съдия от XVII век в дълга тога. Диего Веласкес (1599-1660) - Галерия
онлайн, Музео дел Прадо.
След кратко време към тях се присъединяват университетските преподаватели, а по-късно
и други просветени хора. В средата на XIV век лицата, спадащи към тези социални и
професионални категории започват да се наричат „хората с дълги поли на дрехата“, за да се
различават контрастно от властителите на деня – князете и аристокрацията, носещи одежди
с къси. Естествено е твърде рано да се търси възникването на униформата като
професионална идентификация чрез облеклото, но цветът на дрехата може да се
3
разглежда като знак за определен статус и гражданска съзнателност5 като проявление в
етико-хроматичния план.
През втората половина на XIV век към модата в черно се присъединяват търговците,
банкерите и изобщо всички, работещи с финансите. Изхождайки от моралния аспект на
цвета, то той би могъл да бъде интерпретиран като хроматичен знак за въздържаност и
добродетелност, отправяне към богатите на пример за следване в честен и благочестив
живот. Обаче, съображенията били от съвсем прагматично естество – черното облекло е
компромисното решение на закона срещу разкоша, забраняващ употребата на най-ярките и,
съответно, най-скъпи багрила на тъкани за лица с незнатен произход. Така модата като
официално допустима линия диктува твърда цветова сегрегация. Чрез прибягване към
черното в дрес кода6, уязвеният в самолюбието делови и състоятелен градски патрициат
намира начин да заобиколи законите и да ги обезсмисли съдържателно. Те спират избора
си върху черното, чиято наситеност и трайност се постига трудно от майсторитеоцветители, поради което е скъпо струваща. Но същевременно предпочитанието на така
пренебрегван цвят, считан за унил и безжизнен, не бие на очи и с привидната си
асоциативна смиреност и скромност, не изглежда като дръзко предизвикателство към
знатните, при все високата си стойност, платима само от малцина. Черният става
хроматичен знак от лицемерната игра7 на финансистите и тогавашните бизнесмени за
приемливия им вид за обществото, привидно въздържан, но скрито парадиращ със
състоятелността си. Така консервирания цвят, украсяващ кожените и копринени тъкани,
предназначени за богатите не отстъпвали по красота на великолепните кожи, допустими
само за знатните.
Удовлетворяването изискванията на богатите за траен и наситен цвят послужило за
стимул в развитието на багрителната химия първоначално в Италия, после в Германия и
накрая в цяла Европа. Така от 1360 до 1380 гг. модата по черните дрехи се налага
окончателно и тържествува до средата на XVII век.
Като катализатор или провокатор на тази модна инвазия на черния цвят послужили
законите против разкоша и произтичащите от тях предписания за облеклото. Те започват да
се появяват още в последните години от XIII век, а след смазващата пандемия от чума се
При все това, следва да се отбележи, че за разлика от всекидневната практика, при изобразяването на
съдиите, лекарите и университетските преподаватели при изпълнение на професионалните им задължения, те
все още са облечени в пупурни тоги като реминисцения от императорския цвят на почитанието и величието
през Античността.
6
Понятието „дрес-код“ (англ. dress code – кодекс на дрехата) адекватно представя строгата норматизираща
регулация за допустимото според социалната и професионална принадлежност облекло. Използва се за
обозначаване регламента в облеклото, указващо принадлежността на дадено лице към определена
професионална група. Дрес-кодът се счита за продължение на корпоративната култура на съсловието или
гилдията.
7
Този привиден пуританизъм в разкошното облекло на предприемачите симфонизира с показната им
религиозност и се утвърждава като стандарт в поведението на състоятелното съсловие до XVII век, а и покъсно. Много сполучливо е пресъздаден в романа „Миниатюрист“ (2014) от Джеси Бьортън (р. 1982) и в
превъзходно адаптирания върху новелата й филм със същото заглавие на BBC television от 2017 г.:
https://www.bbc.co.uk/programmes/b09lgqt5; https://rezka.ag/series/drama/34099-miniatyurist-2017.html;
5
4
разпростират по целия християнски свят. Те биват въведени по три причини. Първата от
тях е икономическа: необходимостта да се лимитират разходите за облекло при всяка класа
и категория от обществото, тъй като те представляват непродуктивни и невъзвръщаеми
инвестиции. Втората: през втората половина на XIV вeк страстта по великолепните одеяния
вече граничи с безумие8, като едва ли то е ръководено само от човешката суета, а по-скоро
от тщеславието като показност и парадиране чрез облеклото с висок стандарт. Налага се
обуздаването на тази чрезмерна разточителност и изкореняване на кичозния разкош, заради
който хората задлъжняват и дори се разоряват – нещо като овладяване чрез ограничаване
на модно-финансовата лудост. Но ако това е възпитателната страна на втората причина, то
тя има и чисто икономически аспект – следва да се предотврати повишаването на цените в
резултат от нарастването на покупателните способности; икономиката трябва да се
преориентира така, че да се стимулират местните производители и да се прекрати
транспорта на вносни разкошни предмети, пътуващи отдалеч. На трето място идва
моралната причина, произлизаща от чисто религиозната - християнската традиция по
скромен и добродетелен живот, изразяващ се в липсата на грижа и своеобразно безразличие
и дори игнориране на външния вид като лишен от ценност. Така тези закони и предписания
влизат в програмата на мощното морализаторско течение, възникнало в края на
Средновековието и продължило през Реформацията, с което се разкрива генетичното
сродство на двата така отдалечени исторически периода. Но ако Средновековието с
доминиращото християнство го въплъщава до взаимозаменяемост на понятията, то
Реформацията с престорената9 или фанатична религиозност изглежда реакционна и
обскюрантиска в опитите да спре започналите още през късното Средновековие и
разгърнали се с пълна сила през Ренесанса промени и нововъведения, налагайки строг
порядък най-вече в морален план, като така религиозните убеждения се превръщат в
етически, сакралното става секуларно, което не изразява същността на християнството. Но
главната причина за законите против разкоша и предписанията за облеклото е чисто
идеологическа10 - така дрехата се превръща в инструмент за социална сегрегация: всеки
е длъжен да носи облекло, отговарящо и обозначаващо пола, възрастта, ранга или заеманата
длъжност. Чрез него се построяват непроницаеми бариери в обществото с цел да се
възпрепятства смесването на лица от различни социални класи. Дрехата чрез цвета става
знак за обществено разпознаване на всеки представител и чрез нея се изгражда порядък,
подържан не само от управляващите власти, но и от самия Господ, с което и Той се оказва
въвлечен в модната сегрегация с конфирмирането на регулативността й от последна
инстанция.
Така облеклото стриктно се определя от и индикира произхода, доходите, възрастта и
професионалната заетост. Именно от тях зависи цвета11 и качеството на тъканите,
наличието или отсъствието на всякакви украшения и аксесоари. Законите срещу разкоша
Преди тях в историята жертви на модната лудост били древните гърци и римляни, склонни да похарчат
цялото си състояние за скъпи одежди и екзотични красители на тъкани.
9
Фалшивата, лицемерна набожност е осмяна и изобличена в написаната през 1664 г. пиеса „Тартюф“ от ЖанБатист Молиер (1622-1673), където също може да се открие неодобрението към пищното облекло.
10
Виж бел. 98 за модата като идеологически модел по формиране и задаване на ценности.
11
Цветът като знак става социален индикатор.
8
5
разгръщат пространно правомощията, регламентирайки всичко, което го обкръжава: от
съдовете за храна, през метала, от който са изработени приборите за хранене,
мебелировката на дома, допустимия за социалното му положение брой на карети и слуги,
дори и домашните животни. Tака чрез облеклото като вменена идеология се нормира
целия стил на живот на даден индивид, а чрез цвета тя се натоварва със знаков характер,
като в обществото външния вид придобива все по-голямо представящо значение. А за
целите на настоящето изложение законите срещу разкоша представляват интерес с оглед
изследователския проблем за цвета.
Дадени цветове стават забранени за определени социални категории не защото са твърде
ярки и предизвикателни за положението им, а защото за оцветяването им са нужни скъпоструващи красители, използвани само за боядисване дрехите на най-знатните, богати и
високопоставени лица. Така, например, известното „алено венецианско сукно“, за чиято
окраска е нужен скъпо-струващ сорт кохинея12, са имали право да носят само властващите
князе и най-високопоставените сановници.
Кохинея или кохинелен червей. Мексиканска кохинея. Карминова киселина: структура.
По цяла Европа е забранено носенето на дрехи в скъпо-струващи или твърде ярки цветове,
особено сред онези, чийто облик се изисква да бъде въздържан, сериозен и дори суров,
отърсен от цветовото многообразие на мирската суета: на първо място това са, разбира се,
свещениците, после вдовиците, съдиите и чиновниците. За всички останали се забранява
носенето на многоцветна, пъстра одежда: с контрастно съчетаване на цветове, ушита от
Кохинея, а също кохинелен червей (фр. cochenille, от исп. cochinilla) е сборно название на няколко вида
насекоми от разреда полужестокрили, от чиито самки се добива вещество, използвано за получаването
червения красител кармин. Основното оцветяващо вещество на кохинеята е карминовата киселина. Найголямо количество от нея (до 95 %) се съдържа в мексиканската и араратската кохинея. Араратската се
използвала за боядисване още през VII век пр. Хр.) Полската кохинея, освен карминова, съдържа до 30 %
кермесова киселина. Този красител използвали в Централна и Северна Европа от VI век пр. Хр. по време на
военни конфликти, когато другите източници на червени красители били недостъпни. Карминовата киселина
е производно на 1-хидроксиантрахинона. Оцветяването й зависи от киселинността на средата. При pHF = 3
(киселинна среда) цветът се получава оранжев, при слабокиселинна pH = 5,5 - червен, а при pH = 7 – пурпурен.
От най-древни времена карминът се използвал за оцветяване на тъкани и прежди, от които тъкали килими, а
също с този красител се рисували миниатюрите на древните пергаменти. Така известният арабски писател от
X век Абу Исхак ал-Истахри (850-957) писал: „този град служи за столица на Армения … Там се добива боя,
наричана „кирмиз“ и с нея оцветяват сукното. Аз научих, че това е червей, който преде около себе си подобно
на копринения“ (Караулов H. A. 1901: Вып. XXIX). В Англия кохинея използвали за оцветяване на тъкани,
предназначени за изготвянето на традиционните армейски мундири.
12
6
платове на ивици, райета или карета. Тя се счита за недостойна за добрия християнин,
дяволска материя13.
Но законите против разкоша, (а както се уверихме многократно цветовата пъстрота е
една от формите му), и различните декрети за облеклото основен акцент се поставя върху
не забранените, а предписаните цветове (нормативна функция). Тук вече не се визира
качеството на багрилото, а става въпрос именно за цвета като такъв, като се игнорира
неговия оттенък, степен на яркост или наситеност. „Предписаният цвят не трябва да бъде
нежен или блед, напротив, той трябва да бие на очи, понеже той е отличителен знак,
емблема на позора, клеймо на безчестието, който са длъжни да носят върху себе си
представителите на особените обществени категории, а също всички презирани и
отхвърляни“ (Пастуро, М. 2008: 53). Като целта е да бъдат виждани отдалеч, разпознавани
безпогрешно и избягвани – именно за тях на първо място е разработена цветовата
сегрегация, възпрепятстваща преди всичко смесването на добродетелни граждани с хора на
порока. „За поддържане на съществуващия порядък, за съхраняване на добрите нрави и
обичаи, завещани от предците, е необходимо да се отделят почтените граждани от мъжете
и жените, намиращи се в задния двор на обществото и дори извън границите му“ (Пастуро,
М. 2008: 53). Така цветът като знакова идентификация се издига в ранга на морален стожер,
охраняващ устоите и реда на обществото му чрез чистотата на разделението.
Списъкът с изброените представители на дадени професии, дамгосани цветово и
подложени на изолация е дълъг, лишен от вътрешна категоризация. Там влизат лица,
практикуващи опасни, срамни или просто подозрителни занятия: към последните се
отнасят всякакви лечители и хирурзи; палачите, които трудно могат да се класифицират;
проститутките са определено морално осъдими; лихварите заради непочтения им способ на
препитание; жонгльорите и музикантите поради несериозния им начин на живот без труд;
просяците, бродягите и бедстващите като социални отпадъци, катурнали се зад борда на
обществото. Тук цветът като знак само индикира, посочва съмнителните лица. Следващата
група цветово отлъчени от обществото включва всички, признати за виновни в някакво
деяние: от обикновените, биещи се и каращи се на улицата пияници до лъжесвидетелите,
клетвопрестъпниците, крадците и богохулниците. В тази категория цветът като знак
функционира като клеймо на позора, т.е. започва да действа рестриктивно. В следващата
група влизат просяците и сакатите, т.е. лицата, които не могат да се грижат за себе си, а са
оставили тази задача на другите или са непълноценни. Тук цветът функционира не просто
силно рестриктивно, а направо отлъчващо и санкциониращо. Тъй като през
Средновековието наличието на някаква инвалидност, било то физическа или умствена, като
ущърб на изначално сътворената човешка природа се разглежда като грях, заради който тя
е наказана чрез нарушената й пълнота и произтичащите от нея страдания като изкупление
на греха. Към тях се отнасят всякакви хроми, сакати, крастави, прокажени, немощни телом
и умствено болни, наказани и обречени чрез цвета на тотална изолация. И накрая
последната група, резюмира всичко недостойно и противопоказно за добрия християнин,
По въпроса виж: Пастуро, Мишель. 1991. Дьявольская материя. М.: Издательство „НЛО“. ISBN: 978-5-44481346-1.
13
7
включвайки и изключвайки другостта му - нехристияните: евреите и мюсюлманите14. Така
че основната целева група за сегрегация15 са друговерците – именно те са подложени на
хроматична рестрикция с влизането в сила на първите декрети за носенето на дрехи в
определен цвят, приети през XIII век на Латеранския събор (1215). Като зад цветовото
разделение, разлъчване стои, всъщност, забраната на браковете между християни и
нехристияни, целяща запазването чистота на християните и вярата им; като те се мислят
като норма и, респективно, всичко, което не влиза в нея се изключва с простото му
отрицание.
Като капитализация може да се направят изводите за липсата в западно-християнския
свят на единна система на цветовите отлики сред маргиналите, както и на класифициращи
ги критерии – всичко е струпано накуп – физическите и моралните недъзи, недостойните
занятия и несъвпадението с правилната вяра … . В много градове и райони били приети
различни системи, т.е. няма единен стандарт и освен това в дадено място хроматичната
система за сегрегация може да се променя с времето – от поколение на поколение, от
десетилетие на десетилетие. Но при все тази неразвитост според класификационен принцип
и постоянна изменчивост, в сигнифициращата изгнаниците на обществото (проститутки,
прокажени, друговерци) хроматична система може да се открие определена
закономерност.
Основно дискриминационна функция изпълняват петте цвята: бял, черен, червен, зелен
и жълт. Синият е пропуснат от предписанията, вероятно поради липсата на смислова
натовареност или непълната й оформеност. Така петте цвята се ползват като знаци за
дискриминация, използвани в различни комбинации, като най-разпространените съчетания
сред тях са следните: червен и бял, червен и жълт, бял и черен, жълт и зелен – като само
последната двойка не е построена на контраста, който да се забелязва отдалеч. „Двойките
цветове се разполагат в същите конфигурации, както и на гербовия щит (по разположението
на цветовете върху щита в хералдиката се делят на няколко типа: разсечен, пресечен,
разделен на четири части, опасан, затворени с отметка“ (Пастуро, М. 2008: 54). Изглежда,
че хералдиката е хроматичната знакова система за достойните и добродетелните, а
обозначителните сегрегиращи цветове на обществените изгнаници, за отпадналите и
прокудените от социалния ред, но и в двата случая на конфирмация и отхвърляне, тя се
построява чрез цвета като знак. Но, при все различията според време и място в
хроматичните системи, може да се изведе следната закономерност: белият и черният се
ползват като отличителни знаци на просяците, също и на сакатите; с червения знак се
указват проститутките и палачите с простата асоциативна връзка по цвета на кръвта, с
жълтия – фалшификаторите на монети, (като остава смисловата натовареност на жълтото
като цвят на измамата и измяната), еретиците и евреите; зелен или жълто-зелен знак като
присмехулна и несериозна цветова комбинация носят музикантите, жонгльорите, шутовете
В много градове и региони съществували еврейски и мюсюлмански общности, особено многочислени в
южна Европа.
15
Сегрега́цията (на латински: segregatio - отделяне) е политика на принудително отделяне на определена група
от населението, отлъчването й от цялото на обществото.
14
8
и лудите, т.е. незагрижените за собственото си препитание чрез труд, а чрез забавление и се
приравняват с лишените от ум, който назидателно следва да бъде благоразумен и
прагматичен. Но има и много други примери16.
Използвана литература:
1.
Бёртон,
Джесси.
2013.
Миниатюрист.
М.:
Изд-тво:
https://www.rulit.me/author/byorton-dzhessi/miniatyurist-download-free-514950.html
2.
(Сериен
филм)
„Миниатюрист“
BBC
https://www.bbc.co.uk/programmes/b09lgqt5
;
https://rezka.ag/series/drama/34099-miniatyurist-2017.html;
„Эксмо“.
television
от
2017
г.:
https://www.imdb.com/title/tt6889090/;
3.
Васильева Е. Идеальное и утилитарное в системе интернационального стиля: предмет и
объект в концепции дизайна XX века. // Международный журнал исследований культуры. 2016. №
4 (25). С. 72-80. https://cyberleninka.ru/article/n/idealnoe-i-utilitarnoe-v-sisteme-internatsionalnogostilya-predmet-i-obekt-v-kontseptsii-dizayna-hh-veka
4.
Караулов, H. A. Сведения арабских писателей о Кавказе, Армении и Адербейджане: I. АлИстахрий. Из книги путей и царств // СМОМПК / Пер. Н. Караулова. — Тифлис, 1901. — Вып.
XXIX. http://www.vostlit.info/Texts/Dokumenty/Kavkaz/Karaulov/text1.htm
5.
Пастуро М. 2003. Геральдика.
https://www.twirpx.com/file/2157550/
М.:
Астрель:
АСТ.
ISBN
5-17-019779-9.
6.
149.
Пастуро, Мишель. 1991. Дьявольская материя. М.: Издательство „НЛО“. ISBN: 9785-4448-1346-1. https://7books.ru/mishel-pasturo-dyavolskaya-materiya-978-5-4448-1346-1/
7.
Пастуро, Мишель. 2020. Пьер больше не боится черного. М.: Издательство „Текст“. ISBN:
978-5-7516-1548-2. https://7books.ru/mishel-pasturo-per-bolshe-ne-boitsya-chernogo-978-5-7516-15482/
8.
Пастуро М. 2012. Символическая история европейского средневековья. СПб.: Alexandria.
ISBN 978-5-903445-21-9. https://historylib.org/historybooks/Mishel-Pasturo_Simvolicheskaya-istoriyaevropeyskogo-srednevekovya/
9.
Пастуро, Мишель. (2000) 2008.
https://readli.net/chernyiy-istoriya-tsveta/
Черный.
История
цвета.
Издательство:
Нло.
10.
Klein, H. G. 2005. Why do people have different blood types?. Scientific American (2005).
https://www.scientificamerican.com/article/why-do-people-have-differ/
Съгласно предписанията за дрехите, издадено в Шотландия през 1457 г., селяните в делничните дни трябва
да носят сиво, а синьо, зелено и червено могат да обличат само по празници по аналогия на сивия делник и
пъстрия празник (Пастуро, M. 2008:54).
16
9
Download