В главата преди „Пиянството на един народ” писателят е поставил финалната точка на проследения път на бай Марко - най-трезво мислещият и най-разсъдителният персонаж на "Под игото". Докато в началото на този път стои недоверието и съмнението в подготвящото се въстание, то под въздействието на учудващи промени в българското общество и на чудноватото предсказание: "Туркия ке падне, 1876" се стига до благославянето на всички, пренебрегнали личното и сигурността на отъпкания път и приели риска на въоръжената борба за свободен живот, изразена в експресивния израз: "Лудите, лудите те да са живи", както и в молитва за България. Във Вазовия художествен свят лудостта най-често е синоним на различност, на неразбрана от общественото съзнание, но почувствана мощ на духа. Особеното състояние на духа, в което нереалното подменя реалността, за да открои същностното, е кодирано пък в метафората на пиянството, известна още от повестта "Немили-недраги". Пиянството на хъшовете в кръчмата на Странджата остава неразбрано за непосветените чужденци, но вътре в общността то е свързано с докосването до духовното: "На всички очите бяха пламнали, светеха с пламъка на чистия патриотизъм, сиреч на самоотвержението. Чашите се отново наляха. Eдно внезапно разбуждaнe на дyxoвeтe и сърцата се забележи. Всички тия лица, oдeвe груби и свирепи, изведнъж се обляха с някакво изражение на благородство и решителност." Онова, което в "Немилинедраги" се случва в малката хъшовска общност, в "Под игото" се случва с цял един народ. Затова в "Немили-недраги" Вазов вплита пиянството в сюжета на повестта и разказва за него, а в "Под игото" го превръща в метафора. Авторовата оценка на процеса на колективен духовен подем започва чрез позоваване на мащабните опори на природното: "Наистина заедно с напредването на пролетта и революционният кипеж напредваше гигантски (...) приличаше тая пролет на един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването." С присъщата Вазова образност революционният устрем се сравнява с природните стихии, а силата на колективния дух - с мощта на природните явления. Аналогията между народния бунт и бушуващата непобедима природа постига внушение за безвъзвратния ход на събитията, предизвикани от копнежа към свобода. Според писателя Априлското въстание е венец на един дълъг исторически процес, продължил през цялото Възраждане. Той започва и завършва с двама монаси - Паисий и Левски. Единият е благословил България от височината на Атон, другият - от висотата на бесилото ... Нито народните маси, нито силните личности обаче движат историята, а идеите. Предишните апостоли на свободата в лицето на Раковски и Левски не са били по-малко решителни и способни от апостолите на април 1876. Но те не са имали историческия шанс да успеят. Когато преди двайсет години Раковски е споменал в едно село за въстание, той е щял да бъде пребит от селяните. Сега селата изпращат депутации да дойдат и при тях апостоли: "Идеята със стихийна сила проникваше всъду, обхващаше всичко - и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и килията на монаха... Революционният дух, тоя огнен серафим, засегна с крилото си и цървулани и университанти, и гугли и фесове, и калимявки и капели .." Внушава се любимата теза на Вазов за единството на народа в сюблимния исторически момент. Стига се дори до автоцитат: И в няколко деня, тайно и полека, народът порасте на няколко века ... ("Каблешков”) В рамките на броени години е осъществен колосален поврат на настроенията по цяло българско. За кратко българският национален дух се издига до висота, до каквато не се е издигал никога преди и едва ли ще се издигне занапред ... И тук следва неочакван сюжетен ход - писателят заявява, че няма за задача да описва самото въстание, тая "борба, която не заслужава името си”. Като писател романтик Вазов търси яркия контраст между небивалия ентусиазъм при подема и небивалата паника при погрома. Защото ентусиазмът е "плява, която пламва и гасне”, а отчаянието върви по петите на всяка революция. Обяснението на погрома също е идеалистично и е представено най-вече с метафори. Според Вазов Априлското въстание е едно "недоносче, зачнато под упоението на най-пламенна любов и задушено от майка си в ужаса на раждането”. То е пропиляло страдалческия капитал на няколко века. Голямата полза от въстанието - освободителната война. При неуспех над него е висяла неумолима присъда: "здравият разум щеше да го нарече безумство, народите - срам, историята - престъпление. Уви, защото тая стара куртизанка, историята, и тя се кланя на успеха ". Само поезията би го простила. И тук следва отговорът на ключовия въпрос в романа: какво е изкарало "кротките анадолски абаджии на средногорските височини с черешовите топове"? Вазовият отговор е категоричен – лудостта и пиянството на един народ!
