ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА (Цыгане в Восточной Европе) - курс лекций на болгарском языке

ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции ДРУЖЕСТВО ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НА МАЛЦИНСТВАТА СТУДИИ РОМАНИ СТУДЕНТСКО ОБЩЕСТВО ЗА РАЗВИТИЕ НА МЕЖДУЕТНИЧЕСКИЯ ДИАЛОГ ЮГОЗАПАДЕН УНИВЕРСИТЕТ “НЕОФИТ РИЛСКИ”, ФАКУЛТЕТ ПО ИЗКУСТВАТА Елена Марушиакова Веселин Попов ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА КУРС ЛЕКЦИИ ПАРАДИГМА СОФИЯ, 2012 Това издание е осъществено с подкрепата на Програма “Ромски инициативи” на Институт “Отворено общество – Будапеща” Рецензенти: Екатерина Анастасова, Мирелла Дечева © Елена Марушиакова, Веселин Попов – автори © Издателство ПАРАДИГМА, 2012 ISBN 978-954-326-170-3 СЪДЪРЖАНИЕ ПРЕДИСЛОВИЕ......................................................................................... 7 Лекция 1. ЦИГАНИ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ................................ 29 Лекция 2. ЦИГАНИ В РУСКАТА ИМПЕРИЯ......................................... 51 Лекция 3. ЦИГАНИТЕ В СССР (до 1938 г.).......................................... 73 Лекция 4. ЦИГАНИТЕ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА ПО ПЪТЯ НА СОЦИАЛИЗМА................................................................ 99 Лекция 5. СЪВРЕМЕННА КАРТИНА НА ЦИГАНСКИТЕ ОБЩНОСТИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА................................... 123 Лекция 6. ЦИГАНСКАТА ГРУПА – ЕТНОНИМИ VS ПРОФЕСИОНИМИ............................................................. 141 Лекция 7. ЕЗИК И ИДЕНТИЧНОСТ ПРИ ЦИГАНИТЕ...................... 165 Лекция 8. ЦИГАНСКАТА ЕТНОКУЛТУРА............................................. 195 Лекция 9. ЦИГАНСКИЯТ СЪД............................................................ 213 Лекция 10. ЦИГАНСКАТА МУЗИКА ................................................... 231 Лекция 11. ЦИГАНИТЕ И ХОЛОКОСТА.............................................. 253 Лекция 12. ЦИГАНСКИТЕ МИГРАЦИИ.............................................. 271 ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ................................................................ 291 ИЛЮСТРАЦИИ...................................................................................... 315 5 ПРЕДИСЛОВИЕ Когато бяхме поканени от Студентското общество за развитие на междуетническия диалог и Факултета по изкуствата на Югозападен Университет “Неофит Рилски” (Благоевград) да се включим в проекта “Дейности за промяна на негативните нагласи на работещите в масмедиите по отношение на ромите”, пред нас възникна един сериозен проблем. Дългогодишните ни професионални занимания и по-специално изследванията на различните държавни политики (а в по-ново време и на многобройните проекти на неправителствения сектор) в страните на Източна Европа по отношение на циганите (или на ‘ромите’, както бе наложено съобразно нормите на политическата коректност) е изградило в нас твърдото убеждение, че ‘социалното инженерство’ (поне по отношение на циганите) е неефективно като постигнати резултати и затова безсперспективно. Погледнато в исторически план и от гледна точка на съвременните реалности, върху развитието на циганската общност през вековете много по-голямо влияние от различните, специално насочени към нея политики и проекти, са оказали общият обществен контекст, в условията на който общността има възможност да извърви пътя на своята ‘естествена’ еволюция. Същите принципни заключения са валидни и по отношение на съществуващите негативни обществени нагласи към циганите, и резултатите (и по-точно липсата на такива) от реализираните през последните две десетилетия множество разнообразни политики и проекти, целящи преодоляване на тези нагласи, потвържават недвусмислено този извод. Затова и, въпреки че през годините на прехода българското общество, поне на хартия, прие за водещи приципите на демокрацията, както и на зачитането на основните човешки 7 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции и граждански права, на толерантостта, на уважението към ‘другите’, на мултикултурализма, на интеркултурното образование и т.н. като неразривна част от тези принципи, в реалният живот, поне в случая с циганите, нещата стоят доста по-различно. В основата на отношението към циганите стоят изградените от векове обществени предразсъдъци и негативни нагласи към тях, характерни не само за българското общество, (Марушиакова и Попов 1997: 18-23; Мирчева 2003: 159-182) но и, при това в доста по-висока степен, за цяла Европа. Тези предразсъдъци и нагласи, туширани през предходния исторически период (т.нар. ‘епоха на социализма’)�� , в годините на прехода у нас поради криворазбраните схващания за демокрацията като ‘свобода без брегове’, не само че получиха неограничени възможности за публично изразяване, но и значително се разшириха и задълбочиха, придобивайки нови, непознати до този момент измерения. В европейската история при кризисни обществено-икономически ситуации ролята на основен виновник за неудачите на обществото се поема много често от различни етнически или социални малцинствени общности. В наши дни, в България (а и в цяла Източна Европа), в много случаи в позицията на такъв ‘жертвен козел’ се оказват циганите. Нещо повече, в годините на прехода в българското обществено съзнание се формира и трайно наложи новият масов стереотип за циганите като привилигерована общност, която живее на гърба на обществото от социални помощи и детски надбавки, за която има множество специални програми и проекти, изливат се огромни финансови средства, които се присвояват от ромски ‘босове’ (каквото и да значи това), а самите цигани не са принуждавани от държавата да спазват законовите норми и да изпълняват своите основни граждански задължения. Заедно с това години наред, с активното съдействие на медиите, регулярно и масово се тиражират апокалиптични псевдодемографски предсказания за ‘циганизирането’ на българската 8 ПРЕДИСЛОВИЕ нация и за опасността от нейното�� окончателно �� изчезване в близките няколко десетилетия. Естествено, тези нови обществени стереотипи, както всеки един стереотип, са твърде далеч от реалното състояние на нещата. В основата на тяхното възникване и развитие стои преди всичко манипулативното представяне на проблемите на циганската общност, възникнали в периода на преход и характерни само за определени сегменти от нея, като типични за цялата общност. В началото на прехода това бе правено преди всичко от търсещия нови пазари в Източна Европа неправителствен сектор и обслужващите го учени, като по този начин се подготвяше основата на превръщането на ‘ромите’ в основен обект за постоянно обгрижване и патронаж. С течение на времето, в процеса на евро-интеграция на България, когато активната политика за решаване на ‘ромския проблем’ бе поставено като едно от условията за присъединяване към Европейския съюз, този подход бе възприет и от българската държава и от целия политически елит (включително и от медиите, които, поне в България, до голяма степен са част от него). �� Казано в скоби, често срещаните търдения, че “Европа изисква от нас специални програми за ромите”, просто не са верни, защото ЕС изисква решаване на ‘ромския проблем’, но начинът, по който да стане това, е в правомощията на съответните държави-членки. Също отделен въпрос е, че поне според нас, това по принцип е невъзможно да се случи в обозримо бъдеще поради обстоятелството, че решаването на този проблем е вменено на определен кръг обществени групи (политици на европейско и национално равнище, дейци на неправителствения сектор, различни видове експерти, както и сравнително малък брой избрани ромски активисти и учени), които обективно не са заинтересовани в успешния завършек на процеса, защото това би обезсмислило напълно тяхната обществена значимост и те биха загубили своите социални позиции. По-важното в случая е, че масовите анти-цигански нагласи и стереотипи�� трайно�� се наложиха�� в българското обще- 9 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции ство, което намира в тях оправдание за своите неудачи в периода на преход и в новите европейски реалности. Българското общество продължава да заравя главата си в пясъка и не иска да види и да признае реалните измерения на проблема със съществуващите масови обществени анти-цигански нагласи и липсата на адекватна (по-точно на каквато и да е) политика за тяхното преодоляване, продължавайки да се самоуспокоява с исторически спомени за своята изключителна толерантност към ‘другите’. Има обаче едно обстоятелство, което обикновено се забравя – твърдения от подобен характер (без значение дали отговарят на истината или не) не само, че може да се чуят навсякъде по света (едва ли има народ, който да смята себе си за нетолерантен), но и не звучат сериозно за никого извън България (т.е. те се явяват по-скоро своего рода самовнушение и социална терапия). Нещо повече, в наши дни толерантността и мултикултурализма вече не се възприемат като някакви изключения, които трябва специално да се отбелязват, а са се превърнали в задължителна норма, поне за европейските страни (нерядко даже мултикултурализмът е един от основните брендове в туристическата индустрия и част от публичния имидж на повечето от тях). Оставайки в плен на трайно установените стереотипи, българското общество така и не разбра даже скандалното и недвусмислено послание, който бе дадено от млади ромски активисти, които през 2011 г., на среща с представители на Европейската комисия, посветена на проблемите на ромите в България, издигнаха плакати с призиви да се спрат европейските програми и проекти за ромите. Основното послание на тази публична акция всъщност бе, че всички ‘про-ромски’ политики, програми и проекти де факто сегрегират общността и са сериозна пречка за нейната истинска обществена интеграция, явявайки се удобно алиби за да не бъдат решавани реално съществуващите проблеми на циганите/ ромите като на равноправни български граждани, каквито те са (или поне би трябвало да бъдат). 10 ПРЕДИСЛОВИЕ Именно това – циганите да станат реално пълноправни български граждани (т.е. без да се проявява никакво специално отношение към тях, независимо с какъв знак) – означава и истинската им цялостна обществена интеграция. Когато (и ако някога) това стане, тогава ще изчезнат и негативните обществени нагласи към циганите. Едва ли е възможно това да се случи в обозримо бъдеще, но въпреки всичко все пак трябва да се работи в тази насока, за да има шансове за успех един процес, който няма да бъде никак бърз и лесен. Връщайки се към казаното в началото, именно от тази гледна точка ние приехме включването ни в проекта “Дейности за промяна на негативните нагласи на работещите в масмедиите по отношение на ромите” като стъпка в тази насока. �� Много ясно съзнаваме, че българското общество е вече преситено и преуморено от ‘�� ромската тема�� ’�� , която стана особено актуална през последните години, и съответно безпощадно експлоатирана от различни видове “експерти” (кавичките не са случайни). Тази тема стана изключително ‘модна’ най-вече от гледна точка на възможностите за реализиране на най-разнообразни �� политики и проекти�� (на �� национално или локално равнище, в неправителствения сектор или като научни�� изследвания�� , а през последните години и като различни европейски стратегии�� ). Всъщност тези три сфери (поли�� тики, проекти и научни изследвания) често�� пъти до голяма степен се преплитат и припокриват, което обяснява значителното влияние на две �� трайно установили се през последните две десетилетия основни обществено-идеологически парадигми върху тях, по-конкретно разбирането на циганите/ромите в дискурса на тяхната маргинализация и/или на тяхната екзотизация (макар и да звучи�� парадоксално, тези на пръв поглед два коренно различни основни подхода на практика често пъти могат да се смесват и взаимно да се допълват). (Marushiakova and Popov 2011) Основният проблем според нас е, че е налице неразбиране на самата специфика (но далеч не и уникалност) на циганите като 11 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции етносоциален и етнокултурен феномен. Случаят с тях е всъщност нагледен пример как един народ може да съществува в две измерения – и като отделна �� етническа общност�� /общности, и като повече или по-малко �� обособена�� част от обществото и �� от съотвената гражданска нация, чиито пълноправни граждани циганите се явяват. Смесването на тези две измерения и подмяната на едното с другото е и основна причина за двойствения подход към тях, реализиран в различни политики, програми и проекти, както и в множеството научни или (за съжалeние много по-често) квазинаучни изследвания, посветени на циганите/ромите през последните години. Естествено, времето ще отсее огромното множество от тези конюктурни издания, и се надяваме на тяхно място ще се появят нови научни изследвания, неповлияни от различни странични фактори и съображения. Нормалният научен подход e циганите да не бъдат обособявани и отделяни в специална ниша, а да се изследват просто като един от множеството народи, населяващи нашата планета, нито повече, нито по-малко екзотичен или нуждаещ се от някакъв специален подход към него (включително и като научно-изследователска методология). На тази основополагаща позиция е подчинено цялото наше досегашно творчество, и тъй като, по наше твърдо убеждение, преодоляването на масовите обществени нагласи и стереотипи е възможно само ако е налице истинско познаване на техния �� основен обект, ние подготвихме този кратък курс лекции за циганите в Източна Европа, като се надяваме изданието да предизвика интереса не само на студентите от Факултета по изкуствата на Югозападен Университет “Неофит Рилски”, но и на доста по-широк кръг читатели. *** Преди да се започне един такъв курс лекции, на първо място трябва да се отговори на въпроса ‘Кои са циганите?’, или по-точно да се определи самият обект на курса. 12 ПРЕДИСЛОВИЕ В целия регион на Източна Европа живеят общности, които са ясно определени и отграничени от околното им население като общност от етнически порядък, наричана в различните страни със сходни наименования – ‘Cyganie’ (Полша), ‘Čigonai’ (Литва), ‘Čigāni’ (Латвия), ‘Cigáni’ (Словакия), ‘Cikáni’ (Чехия), ‘Cigányok’ (Унгария), ‘Țigani’ (Румъния, Република Молдова), ‘Цигани’ (Сърбия, България, Украйна), ‘Цыгане’ (Русия), ‘Αθιγγανοι’ (Гърция) и т.н. Прадедите на т.нар. ‘цигани’ са мигрирали от Индийския субконтинет към Европа преди повече от хилядолетиe и техни названия на местните езици се превеждат на английски език по отдавна установена традиция като ‘Gypsies’. Този превод обаче не е точен и адекватен, защото в англо-езичния свят (включително и в научните текстове) с думата ‘Gypsies’ се обозначават различни общности, водещи номадски начин на живот, независимо от техния произход и идентичност. (Hancock 2010: 95-96) В Източна Европа ‘циганите’ обаче се определят не съобразно техния начин на живот, а по техните отличителни и ясно определени етнически характеристики. Затова и се появи даже едно на пръв поглед странно, но напълно логично предложение в научните текстове да се използват термините ‘Gypsies I’ и ‘Gypsies II’, за да се разграничат източно-европейските ‘цигани’ от западно-европейските ‘Gypsies’. (Matras 2002) В Източна Европа въпросът ‘Кои са циганите?’ (или в смятаната за политически коректна форма – ‘Кои са ромите�� ?’), зададен в едно нашумяло изследване на бедността при постсоциализма, ръководено от известния американски социолог от унгарски произход Иван Селяни, (Emigh and Szelényi 2000; Szelényi 2001) е лишен от смисъл. Тук в общественото съзнание съществува от векове ясна представа за циганите като отделна, ясно отграничена и обособена етническа общност с общ произход, т.е. всеки знае ‘кои са циганите’, и за разлика напр. от Западна Европа, изключително трудно може да се намери човек, който да не е виждал никога през живота си цигани (ако изобщо е възможно да има такъв случай). 13 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Ако все пак понякога има някакви проблеми в тази насока, те могат да възникнат единствено на персонално равнище, при идентификацията на конкретни личности, напуснали средата, в която са родени, а не по отношение общността като цяло. В Източна Европа циганите, както и въобще всяка една общност от този порядък, се мисл�� ят�� винаги и само примордиалистически, и задължително в етнически дискурс. Т.е. тук, в този обширен регион, ‘циганин’ (а и представител на всяка една друга етническа общност) се раждаш, а не ‘ставаш’, и винаги си оставаш какъвто си се родил (и каквито са били твоите прадеди). Затова и в Източна Европа е немислимо да се появи цяла книга, в която основната тема да е ‘Кои са циганите?’, и още в началото да се заяви, че това е въпрос, на който не може да се даде отговор (Mayall 2004), защото тук този проблем, както и всякакви други подобни въпроси в конструктивистичен дух са просто неадекватни, те често пъти са даже и неразбираеми, и затова напълно безсмислени. Циганите в Източна Европа (както и всеки един от живеещите тук народи) мислят себе си и са възприемани от ‘другите’ преди всичко и единствено в eтнически дискурс. Причините за това сe коренят в обстоятелството, че идеите на конструктивизма и гражданската нация в този регион в подавляващото мнозинство от случаите в своята завършена форма се свеждат до концепцията за нацията-държава, която обаче на практика се мисли преди всичко като етнонация (след разпадането на Югославия и СССР единственото изключение в този план остана Руската Федерация). Затова и всяка новосъздадена нация-държава (от ХIХ в. до наши дни) обръща преди всичко поглед към своето ‘славно’ минало, и започва активно да конструира това минало под формата на своя национално-историческа митология. Тук историята все още продължава да бъде не само и не толкова наука, а част от тази национална митология, която и понастоящем всеки народ постоянно възкресява и проецира под различни форми в съвременността. Затова винаги процесите на създаването на нови нации-държави 14 ПРЕДИСЛОВИЕ от конструктивистки тип, изградени съобразно принципите на гражданската нация, в крайна сметка винаги, по-рано или по-късно, приемат примордиалистичен формат и основните характеристики на етнонацията. В този общ исторически и обществено-политически контекст циганите могат, като всички останали народи в Източна Европа, да бъдат мислени като ‘въобразена общност’ по терминологията на Бенедикт Андерсън, (Anderson 1991) но за разлика от другите народи, тя е ‘въобразена’ не от своите членове, а от останалото, съвместно живеещо с тях от векове население. Така се оказва, може би парадоксално, че ‘границите’ (в смисъла на Фредерик Барт) на тази общност, всъщност се определят не само и не толкова от нейните членове, а от околното, съвместно живеещо с тях население, и независимо от това какво мислят за себе си самите ‘цигани’ и каква идентичност притежават (или поне публично искат да демонстрират), те ще бъдат възприемани (и съответно третирани в различните житейски ситуации) като ‘цигани’. От тази гледна точка става ясно защо не само в Източна Европа, но и на други места по света съществуват множество повече или по-малко обособени на различни равнища ‘цигански’ общности, чийто майчин език са не само различните диалекти на Романес (или Романи – езикът на циганите, наречен така по самоназванието на най-голямото вътрешно подразделение на общността – Ромá), (Matras 2004: 55-56) но също така и арменски, арабски, турски, татарски, гръцки, албански, румънски, унгарски, украински, испански и т.н. (Fraser 1992; Liégeois 1994; Marushiakova and Popov 2001: 33-53; Kenrick 2007) Нерядко срещано явление (не само в Източна Европа, но и на други места по света) също така е и съществуването на общности, които околното население смята еднозначно за ‘цигани’, макар и самите те да са с различна преферирана (публично декларирана, или реално изживявана, или даже активно конструирана в наши дни) друга, не-циганска (или не-ромска) идентичност. 15 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции (Marushiakova and Popov 2012) В редица случаи може да липсва не само съзнание за единство на циганската общност (или пък то да съществува на различни, по-ниски равнища), но понякога даже може и да отсъства въобще каквото и да е знание за съществуването на каквито и да е други нейни подразделения (какъвто е бил до преди няколко години случаят с малката ромска общност Заргари, живееща в Иран). (Marushiakova and Popov 2010) През последните години в повечето от страните на Източна Европа навлезе обявеното за политически коректно название ‘роми’ (‘Romi’, ‘Romowie’, ‘Romové’, ‘Rómovia’, ‘Romák’, ‘Ромалы’ и т.н.), които са адаптирани варианти според съответните официални езици на самоназванието (Ромá) на големи части от циганите в тези страни. Това название може да се срещне обаче само в ‘официализираната’ публична реч на определени обществени структури – държавна и местна администрация, политически партии, неправителственния сектор, медии и др. под. То не оказва реално въздействие върху общественото съзнание като цяло, т.е. границите на общността/общностите от гледна точка на макрообществото продължават да са очертани именно като ‘цигани’; съответно и отношението към тях е (както е било и в миналото) като към ‘цигани’, и ориентираните към тях политики и проекти съответно са поставени под този общ знаменател. В случая за нас са много по-важни реално съществуващите обществени отношения, а не тяхното езиково обозначаване в определен (при това доста ограничен) публичен контекст, тъй като в науката се изследва ‘това, което е’ (без значение как се обозначава), а не ‘това, което трябва да бъде’ (независимо по какви критерии или съображения то се смята за ‘правилно’). Приемането на принципите на политическата коректност, валидни за официалната документация и публичната реч, като определящи терминологията в научните текстове, крие немалко подводни камъни. От тази гледна точка интересна (и показателна) е терминологичната еволюция, която може да се открие в издани- 16 ПРЕДИСЛОВИЕ ята на европейските институции (на първо място Съвета на Европа, а впоследствие и Европейската комисия). През 1987 г. е публикувана от Съвета на Европа книгата на проф. Жан-Пиер Лиежоа, озаглавена ‘Gypsies and Travellers’; през 1994 г. е публикувано второ допълнено и преработено издание на същата книга под название ‘Roma, Gypsies, Travellers’; през 2007 г. е публикувано третото, обновено издание, вече под назназвание ‘Roma in Europe’. (Liégeois 1987; 1994; 2007) В същото време, все повече и повече документи на тези две европейски институции започват с терминологично уточнение какво трябва да се разбира под ‘Roma’, като обикновено всеки такъв документ предлага своя трактовка. Достатъчно е да се приведат последните (засега !) две такива ‘официални’ дефиниции на това ‘кои са Рома’, за да се убедим в тяхната нерелeвантност към обективно съществуващите реалности и съответно към научното познание, изследващо тези реалности. В European Framework of National Roma Inclusion Strategies * се обявява: “Терминът ‘Рома’ се използва – подобно на други политически документи на Европейския парламент и Европейския съвет – като ‘обобщаващ’ (an umbrella), включващ групи от хора, които имат повече или по-малко общи културни характеристики, такива като Синти, Калé, Травелерс, ‘Хора на пътя’ и т.н.” (European Commission 2011) Тази дефиниция е невярна и подвеждаща, защото живеещите във всяка една от страните в Източна Европа Рома имат в многократно по-висока степен “повече или по-малко сходни културни характеристики” с околното им население, отколкото със Синти и Кале (вътрешни подразделения на циганската общност, живеещи в различни страни на Западна Европа), да не говорим за ирландските и шотландските Травелерс * Тук, �� а и по-нататък на някои други места в текста, се запазва оригиналното изписване на английски език на официални документи или на определени термини; това се прави само в случаите, когато няма установена норма за превода им на български език. 17 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции (букв. ‘пътници, пътуващи’), потомци на старо местно население във Великобритания, говорещи на свои езици, принадлежащи към келтското езиково семейство или за т.нар. ‘Хора на пътя’ във Франция (специфична социална прослойка, в голямата си част пътуващи артисти, музиканти и т.н.). Отделен въпрос е също така защо нито един друг народ в Европа не са налага да бъде определян съобразно културните му характеристи (критерий, които отваря вратата за всякакви интерпретации) и защо това трябва да се прави единствено за въпросните общности. Не по-точна е и дефиницията, заложена в Declaration of the Committee of Ministers on the Rise of Anti-Gypsyism and Racist Violence against Roma in Europe, според която: “Терминът ‘Рома’, използван от Съвета на Европа, се отнася до Рома, Синти, Калe и свързани с тях групи от Европа, включващи Травелерс и източни групи (Дом и Лом), и покрива голямо разнообразие от групи, включително и лицата, които идентифицират себе си като ‘Gypsies’. (Council of Europe 2012) Тази дефиниция също не може да бъде основа за научните изследвания, защото директно изключва големи групи население, които не се идентифицират като ‘Gypsies’ (което може да означава както ‘цигани’, така и други общности), но околното им население ги смята, и се отнася към тях като към такива. На този фонд дефиницията, използвана в Национална стратегия на Република България за интегриране на ромите (20122020), не звучи чак толкова неадекватно, или поне е също толкова неточна, както и останалите: “Настоящият документ използва името ‘роми’ като обобщаващо както за българските граждани в уязвимо социално-икономическо положение, които се самоопределят като роми, така и за гражданите в сходна ситуация, които околното население определя като такива, независимо от начина на тяхното самоопределяне.” (Национална стратегия 2011) Ако се приеме за валидна в сферата на научните изследвания една такава дефиниция, на първо място остава без отговор въпросът какви все пак са тези българските граждани, които се самоопределят 18 ПРЕДИСЛОВИЕ като ‘роми’ или са определяни като такива (бихме добавили и като ‘цигани’) от околното им население, но не са в “уязвимо социалноикономическо положение”. С оглед на казаното по-горе става ясно, че поне на този етап от развитието на научното познание, термините ‘цигани’ и ‘роми’ е необходимо да бъдат допълнително изяснявани и уточняван смисълът, в който се използват, за всеки конкретен научен текст с претеции за прецизност на използваната терминология. В случая, в рамките на този лекционен курс, под ‘цигани’ ние разбираме потомците на мигранти от Индия през Средновековието (най-общо казано, тъй като съществуват различни хронологии на тези миграции); нехомогенна социо-културна съвкупност, която е йерархично структурирана на различни таксономични равнища. Това е специфичен вид общност, т.нар. ‘междугрупово етническо образование’ (МЕГРЕО), която се разделя на редица отделни вътрешни подразделения от различен порядък, всяко едно от които е със свои собствени, повече или по-малко изразени етносоциални и етнокултурни характеристики. (Marushiakova and Popov 1997: 4560) В рамките на така определената циганска общност съществуват, както вече се каза, нейни �� подразделения�� на различни равнища. Първото такова разделение е ‘дом – лом – ром’, възникнало още в хода на историческите миграции на прадедите на циганите, които се разклоняват на три основни потока на източните граници на Византийската империя (вероятно още на територията на съвременен Иран). Потомците на миграционен поток ‘дом’ днес живеят в Иран, страните на Близкия изток и Северна Африка, и са познати под различни наименования, давани им околното им общество (Карачи, Каули, Созмани, Навари, Халеби и т.н.), които те са приели за свои самоназвания. Техният език, Домари, доколкото все още е съхранен, е силно арабизиран, а преобладаваща част от тях са арабо-езични (части от тях в Турция – кюрдско-езични). 19 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Потомците на подразделението ‘лом’ със самоназвание Ломавтик понастоящем живеят в страните от Закавказието (Армения, Грузия, Азербайджан) и в Североизточна Турция. В Закавказието те са армено-езични и с преферирана арменска идентичност, като околното им население ги назовава ‘Боша’, докато в Турция, където са наричани ‘Поша’, те все още съхраняват частично своя език Ломаврен, който е със силни арменски влияния. Потомците на подразделението ‘ром’, което е продължило своята миграция на запад след разделението, са всъщност европейските ‘цигани’ (в източно-европейски смисъл на думата). Тази хетерогенна общност включва няколко основни подразделения. На първо място това е най-голямото подразделение, Ромa, огромната част от което исторически (до втората половина на ХIХ в.) живее в страните на Източна Европа (изключение са малките общности на Рома Абруцезе, Рома Калабрезе и т.н. в Италия), а в модерната епоха се разселва и в Западна Европа, Северна и Латинска Америка, Австралия. Другото основно подразделение са Синти, които живеят в Германия, Австрия, Северна Италия, Северозападна Франция, а отделни семейства от тях и в страните на Централна Европа. Близки до тях по ползваните диалекти на Романес са живеещите във Франция Мануш, даже някои лингвисти ги обединяват в една диалектна общност на Синто-Мануши. На Пиринейския полуостров (в по-ново време и в Южна Франция) живее подразделението със самоназвание Калe, наричани от околното им население ‘Хитанос’ (Испания), ‘Циганос’ (Португалия), ‘Житан’ (Франция), представители на които са загубили частично своя език и са испано-езични (със запазени немалко думи и изрази от своя език ‘кало’). В Англия живее малката общност на Романичал, които са англо-езични (със запазени само отделни думи на Романес), части от които през Средновековието са мигрирали на Скандинавския полуостров (Романишел в Норвегия). Във Фин�� ландия и Северна Швеция живее малката общност на Каале. 20 ПРЕДИСЛОВИЕ Освен ‘цигани’ (в източно-европейски смисъл на думата) в страните на Западна Европа живеят и общности, които обикновено се определят от околното им население също като ‘цигани’ (в западно-европейски смисъл на думата, поради номадския им начин на живот), които са с доста разнообразен произход (главно местно население, преминало към подвижен начин на живот). Такива са напр. Шотландските и Ирландските Травелерс, живеещи във Великобритания и Ирландия; немско-езичните Йениш, живеещи в Швейцария и съседните й страни (Австрия, Германия, Франция); т.нар. Татаре или Ресанде в Норвегия и Швеция; Вонвагенбевонерс в Холандия и Белгия, Кинкис и Мерчерос в Испания и т.н. Тези общности с течение на времето на места се смесват със ‘същинските цигани’ чрез смесени бракове, и понякога даже (напр. във Великобритания) се възприемат като една общност (‘Gypsies’) с отделни вътрешни поздразделения. От казанато по-горе �� става�� ясно защо в настоящия курс лекции ние предпочитаме да използваме термина ‘цигани’ (в източно-европейския смисъл на думата) като по-точен и по-прецизен вместо все по-масово използваното (включително и в научната литература), смятаното за политически коректно название ‘роми’. Всъщност ‘Рома’ е самоназванието само на едно от основните подразделения (от един порядък със Синти, Мануш, Кале, Романичал, Каале) на т.нар. ‘цигани’ (в източно-европейски смисъл на думата) в Европа, и няма никакви основания това название да се приема като обобщаващ етноним за цялата циганска общност, особено след като представителите на другите нейни основни подразделения не желаят (и не приемат) да бъдат определяни по този начин. Казано в скоби, всъщност само един сравнително ограничен кръг активисти от средите на Кале са съгласни да бъдат обозначавани като Рома, но при това само на английски език (срв. това разграничение в наименованието на една най-големите цигански организации в Испания ‘Unión del Pueblo Gitano / Union Romani’). (http://www.unionromani.org/) 21 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Закономерен е въпросът, след като в страните на Източна Европа огромната част от т.нар. ‘цигани’ са по произход от подразделението Рома (освен съвсем малък брой Синти в Централна Европа, които в по-голямата си част сключват смесени бракове с Рома), не може ли да се приеме, че в случая ‘роми’ и ‘цигани’ са синоними и по този начин да се избегне това понятийно противопоставяне. Тук обаче има един друг проблем, който не позволява това да се случи – както вече се каза и както ще стане неведнъж дума в курса лекции, в Източна Европа живеят различни общности, които околното население смята за ‘цигани’ (и се отнася към тях като към такива), макар и самите те да са с различна преферирана (публично декларирана, или реално изживявана, или даже активно конструирана в наши дни) друга, ‘не-циганска’ (и ‘не-ромска’) идентичност. Т.е., даже и ако за водещи и в крайна сметка определящи при използването на научната терминология се приемат принципите на политическата коректност, именно съобразно тях не може да се обозначават с наименованието ‘роми’ общности, които не желаят (независимо от какви съображения) да го приемат и да го използват като наименование на своята общност. Често пъти може да се чуе от някои съвременни ромски активисти аргументацията, че “правилното” наименование (етноним) на общността трябва да бъде ‘роми’, защото това е самоназванието (ендоним) на нейния език, а ‘цигани’ е название, давано им от другите (т.е. екзоним). Не е ясно обаче къде и на кой език наистина съществува такова правило, което да е валидно не само по отношение на ‘ромите’, но и за други народи. В българския език (както и в останалите езици) съществуват множество примери, опровергаващи това т.нар. “правило”, напр. ‘немци/германци’ (самоназвание Deutsche), ‘унгарци’ (самоназвание Magyar), ‘финландци’ (самоназвание Suomalaiset), ‘гърци’ (самоназвание Έλληνες), ‘албанци’ (самоназвание Shqiptarë), ‘арменци’ (самоназвание Хай), ‘грузинци’ (самоназвание Картвелеби), ‘чеченци’ (самоназвание 22 ПРЕДИСЛОВИЕ Нохчий), ‘чукчи’ (самоназвание Луораветлан) и т.н. Нещо повече, и на езика на самите ‘роми’ (Романес), на говорените в България диалекти, също съществуват ‘свои’ думи за обозначаване на други народи (напр. дасá ‘българи’, хорохая ‘турци’, жута ‘евреи’ и т.н.), а не се използват съответнните самоназвания на техните езици (макар и това да не е “правилно” по същата логика). Призивите за замяна на названието ‘цигани’ с ‘роми’ в публичната реч обаче имат своята истинска и неоспорима обосновка поради една друга причина. В редица, макар и далеч не във всички, езици, включително и в българския език, самата дума ‘цигани’ и нейните производни, както и свързани с тях изрази (напр. ‘циганска работа’, ‘лъже като циганин’ и т.н.) са придобили негативни конотации (вторични, контекстуални значения) и затова в ежедневието често пъти може да се използват и в обиден смисъл. Отделен въпрос е дали това е най-сериозният проблем на циганите в Източна Европа и най-вече е дали замяната на названието на една общност с друго може да премахне съществуващите негативни обществени нагласи към нея, или напротив, дали няма с течение на времето новото название ‘роми’ да придобие същите негативни конотации и обидно звучене. Така или иначе, в случая е много по-важно нещо друго. Промените в името на политическата коректност на определени обозначения в публичното пространство (и най-вече �� в официалните�� документи и в медиите) не трябва да се мисли като задължително за всички възможни обществени и културни сфери, защото по този път може да се стигне до наистина абсурдни резултати (случаят с пренаписването на книгите на Марк Твен в САЩ, от които отпадна думата ‘негър’, е нагледен пример за това). В научните текстове обаче дадено понятие, в случая названието ‘цигани’, може да се използва без никакви проблеми, в името на максималната адекватност и прецизност на терминологията, без то да носи каквито и да е негативни конотации. Казано в скоби, по наше твърдо убеждение, формирало се още преди десетилетия, по 23 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции време на т.нар. ‘епоха на социализма’, и (за съжаление) затвърдило се в годините на прехода, там, където започва идеологията (в случая принципите на политическата коректност), там всъщност свършва науката … *** Регионът на Източна Европа, визиран в настоящият курс лекции, не съвпада напълно с приетото географско разделение на Европа�� , а е отграничен по малко по-различнии критерии�� . В случая в този регион се включват страните на изток от т.нар. ‘желязна завеса’, разделила Европа след Втората световна война – Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния, България, Албания, както и страните, наследили бившата Югославия (Сърбия, Черна гора, Република Македония, Босна и Херцеговина, Хърватска и Словения) и европейската част от бившия СССР (Литва, Латвия, Естония, Руската Федерация, Украйна и Република Молдова) – които бяха част от бившата т.нар. ‘социалистическа система’. Заедно с тях към този регион се включват също така�� Гърция и Турция, които не бяха част от �� тази система, но културно-исторически са тясно обвързани с региона. И най-важното – това е всъщност историческият (от Средновековието до миграциите през ХIХ-ХХ в.) ареал, в който живее огромната част от подразделението Рома на циганската общност. Естествено, в рамките на един курс лекции не може да се изчерпят всички аспекти на историята, етносоциалната струкрура и етнокултурните характеристики на циганите в Източна Европа. Затова и бяха избрани ограничен кръг ключови теми, чрез представянето на които (в доста синтезиран вид) се опитваме да постигнем една по-обща и цялостна картина. Естествено, при този подход се налагат и някои повторения, но в случая те са неминуеми, защото тяхното отстраняване ще наруши цялостта на отделните лекции. 24 ПРЕДИСЛОВИЕ За да може да изпълнява функциите и на учебно помагало, в сборника е включена и кратка библиография на базисна научна литература, посветена на циганите, с акцент върху България. Поподробна библиография може да се види на Интернет-страницата на Специализираната библиотека с архив Студии Романи (www. studiiromani.org). В настоящето издание е включен и илюстративен материал. В по-голямата си част това са архивни и съвременни фотографски снимки, направени по време на теренните ни изследвания в различни страни, а също така и снимки, съхраняващи се в Народописния архив на Института по етнология и фолклористика с етнографски музей (ИЕФЕМ) при БАН и в Специализираната библиотека с архив Студии Романи, както и предоставени ни от наши колеги – Драголюб Ацкович от Ромския музей в Белград (Сърбия), Николай Бессонов (Русия), Флорин Маноле (Румъния), Йелис Еролова (ИЕФЕМ), София Захова (ИЕФЕМ) и Русин Коцев (ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий”) – за което им благодарим. Изказваме своите благодарности и на Людмила Живкова от Студентското общество за развитие на междуетническия диалог, по чията идея бе подготвен този курс лекции и без чиято подкрепа това издание нямаше да бъде осъществено. 25 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции ЛИТЕРАТУРА Марушиакова, Елена и Веселин Попов. 1997. Представата за циганите в българското обществено съзнание. – В: Малцинствата в медиите: реалности и предразсъдъци. София: Проект “Права на човека”, 18-23. Мирчева, Кета. 2003. Циганите в българската словестност през ХIХ в. – В: Аретов, Николай. (Съст.) Балканските идентичности в българската култура. Том IV. София: Кралица Маб, 159-182. Национална стратегия на Република България за интегриране на ромите (2012-2020). 2011. http://www.nccedi.government.bg/page. php?category=125. Anderson, Benedict. 1991. Imagined communities: Reflections on the origin and spread of nationalism. London: Verso. Barth, Fredrik. 1969. Introduction. – In: Barth, Fredrik (Ed.) Ethnic Groups and Boundaries: The Social Organization of Culture Difference. Bergen / Oslo: Universitetsforlaget & London: George Allen. Council of Europe. 2012. Declaration of the Committee of Ministers on the Rise of Anti-Gypsyism and Racist Violence against Roma in Europe. https://wcd.coe.int/ViewDoc.jsp?id=1902151&Site=CM. Emigh, Rebecca Jean and Iván Szelényi. (Eds.) 2001. Poverty, Ethnicity and Gender in Eastern Europe during the Market Transition. Westport, CT: Praeger. European Commission. 2011. EU Framework for National Roma Strategies up to 2020. http://ec.europa.eu/justice/policies/discrimination/docs/ com_2011_173_en.pdf. Fraser, Agnus. 1992. The Gypsies. Oxford UK & Cambridge USA: Blackwell. Hancock, Ian. 2002. We are the Romani people. Ame sam e Rromane džene. Hatfield: University of Hertfordshire Press. Hancock, Ian. 2010. Danger! Educated Gypsy. Selected Essays. Hatfield: University of Hertfordshire Press. Kenrick, Donald. 2007. The Romani World: A Historical Dictionary of the the Gypsies. Hatfield: University of Hertfordshire Press. 26 ПРЕДИСЛОВИЕ Liégeois, Jean-Pierre.1987. Gypsies and Travellers. Strasbourg: Council for Cultural Cooperation. Liégeois, Jean-Pierre. 1994. Roma, Gypsies, Travellers. Strasbourg: Council of Europe. Liégeois, Jean-Pierre. 2007. Roma in Europe. Strasbourg: Council of Europe Publ. Matras, Yaron. 2002. Romani. A Linguistic Introduction. Cambridge: Cambridge University Press. Matras, Yaron. 2004. The Role of Language in Mystifying and De-Mystifying Gypsy Identity. – In: Saul, Nicholas and Susan Tebbutt. (Eds.) The role of the Romanies. Liverpool: Liverpool University Press: 53-78. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 1997. Gypsies (Roma) in Bulgaria. Frankfurt am Main: Peter Lang. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2001. Historical and Ethnographic Background: Gypsies, Roma, Sinti. – In: Guy, Will. (Ed.) Between Past and Future: the Roma of Central and Eastern Europe. Hatfield: University of Hertfordshire Press, 33-53. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2010. Migrations West to East in the Times of the Ottoman. (The Example of a Gypsy/Roma Group in Modern Iran). – Anthropology of the Middle East 5 (1): 93–99. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2011. Between Exoticization and Marginalization. Current Problems of Gypsy Studies. – Behemoth. A Journal on Civilisation. 1: 51-68. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2012. Identity and Language of the Roma/Gypsies. – In: Nomachi, Motokim and Tomasz Kamusella. (Eds.) Borders of Identity and Language in Modern Central Europe: The Slavic World. Sapporo: University of Sapporo. Mayall, David. 2004. Gypsy Identities 1500-2000. From Egipcyans and Moonmen to the Ethnic Romany. London: Routledge. Szelényi, Iván. (Ed.) 2001, Poverty under Postcommunism. – Review of Sociology 7 (2). 27 ЛЕ КЦ ИЯ 1. ЦИГАНИ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ Османската империя (1299-1922) е една от големите империи, оказала изключително влияние както върху хода на световната история, така и върху историческата съдба на народите, влизащи в нейния състав за по-кратък или по-дълъг период от време. Често се казва, че Балканите са “втората прародина на циганите”, и така се подчертава изключителната им роля във формирането на етнокултура�� та�� и езика на циганите. Мнозинството от циганското население в Османската империя е живеело на Балканите, откъдето произтича особенното й значение за историческата им съдба, �� както и за разбиране на съвременното състояние на общността. Исторически извори за циганите в империята Заселването на циганите на Мала Азия и Балканите, в земите на Византийската империя, се датира приблизително в периода ХII-ХIV в., макар че има данни и за вероятно по-ранното им присъствие в тези земи. Немалък брой цигани пристигат на Балканите също така заедно с османското нашествие (ХIV-ХV в.), било като пряко участващи в него (служещи в помощните военни части или занаятчии, обслужващи армията), било като съпътстващо го население. Някои от тях продължават с османската армия и по-нататък към Европа, но немалки части остават и в балканските земи. Под названията ‘къпти’ (копти, т.е. идващи от Египет) или ‘чингене’ (�� според някои етимологии от�� Чин-Мачин, което е турското название на Китай) циганите�� са отразени в различни документи на османската държавна власт и на местната администрация – най-вече разнообразни и изключително подробни данъчни регистри, както и множество съдебни решения по различни поводи (граждански, стопански, религиозни, семейни). Османската 29 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции империя представлява сложна държавна военизирана административно-стопанска и религиозна система. Държавата контролира живота на цялото население на империята, което съответно е йерархично структурирано на редица категории. Две от тях са основните – ‘правоверни’ (мюсюлмани) и ‘неверници’ (покореното християнско население) – съответно вътрешно диференцирани, като всяка една от множеството категории е с различен статут и задължения към държавата. Циганите в данъчните регистри Всички подданици на Османската империя са били длъжни да плащат разнообразни данъци, които са били описвани подробно в различни данъчни регистри. Затова най-много информация за циганите, уседнали или чергари, както и за другите народи в империята, получаваме именно от тези регистри. Съхранените османски документи подробно отразяват стремежа на администрацията да обхване в своите регистри циганското население на империята. За тази цел циганите са подробно описвани (възраст, занятие, семейно положение и т.н.) и групирани в данъчни единици (джемаати) със съответните ръководители. Джемаатите се делят на отделни махали (поселищни части, обособени по етнически признак) със свои отговорници, наричани кетхуда / кехая (използва се принципът на груповата отговорност, характерен за отношението към покорените народи в империята). Хронологически първото споменаване на цигани в административно-данъчната документация на Османската империя е от 1430 г., в т.нар. тимарски регистър на Никополския санджак (тимар е вид поземлено владение, а санджак е териториално-административна единица). В този регистър са отбелязани 431 цигански домакинства, което е около 3,5% от вписаните в него. Още от това първо споменаване на цигани на Балканите в състава на Османската империя, както и от всички по-късни исторически сведения 30 Лекция 1. ЦИГАНИ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ става ясно, че по-голямата част от циганите живеят уседнало и се обособяват съобразно етническите си параметри, а не по начина си на живот (уседнал или чергарски). В много случаи циганите са вписвани в общи данъчни регистри, в рамките на отделните селища, напр. в корпусът от закони и наредби, отнасящи се за населението във вилаета Румели (обхващащ почти целия Балкански полуостров) от 1475 г., от времето на Мехмед II Фатих (Завоевателя). Съществуват обаче и “специализирани” регистри, т.е. обхващащи само циганите). Такъв е напр. данъчният регистър за циганите християни, плащащи джизие (поголовен данък събиран от всички не-мюсюлмани) от 1487-1489 г., в който цигани са отбелязани в административните единици на Истанбул, Виза, Галиполи, Едирне (Одрин), Чирмен, Янболи (днес Ямбол), Филибе (днес Пловдив), София, Никопол, Видин, Кюстендил, Крушевац, Смедерево, Нови пазар и Босна – общо 3 237 домакинства плюс 211 вдовишки (�� съгласно�� османските норми данъчно задължени са мъжете или вдовиците, глави на семейства, плащащи данъците за цялото семейство). Към този регистър е прибавена и специална наредба от 1491 г., определяща размера на джизието, както и на други данъци, напр. испенче (поземлено облагане за християните, т.е. обхващащ уседналите цигани). Обстоятелството, че такъв голям брой цигани християни живеят уседнало (т.е. не са чергари), ясно подсказва, че техните прадеди са се заселили в тези земи още преди османските завоевания, когато господстващата религия е била християнството. При това, съдейки по изброените региони, циганите християни са разселени на много места из целите Балкани, макар и явно да преобладават в Тракия. Закон за циганите във вилаета Румели Султан Сюлейман I Великолепни, управлявал империята по време на нейния разцвет (1520-1566), издава през 1530 година 31 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции специалния ‘Закон за циганите във вилаета Румели’ (Кануннаме-и къптиян и вилает-и Румили). Този закон помага по-добре да се разбере информацията, съдържаща се в данъчните регистри. �� Параграфите от този закон гласят: “1. Циганите мюсюлмани от Стамбул, Едирне и от другаде в Румели плащат за всяко домакинство и за всеки неженен по 22 акчета. Циганите неверници плащат по 25 акчета, а за вдовици плащат по едно акче данък (ресим). 2. Жените на циганите в Истанбул, Едирне, Филибе и София, които са предприели да вършат непозволени от закона деяния [има се предвид проституция – бел. авт.], плащат всеки месец по 100 акчета глоба (кесим) на закона. 3. Налога си за женитба, глобите от престъпления и злодеяния плащат като другата рая [подчиненото население – бел. авт.], съгласно изискванията на закона. 4. Циганите, които упорстват и се отлъчват от своя кадийски район, като се крият в друг кадийски район [кадия е регионален представител на централната власт със съдебно-административни функции – бел. авт.] и в [разни] дворове, да бъдат намерени, мъмрени, строго наказвани и докарвани в кадийския им район. Намирането и докарването на циганите, които бягат от своята общност, се предоставя на главатарите на катуните [чергарстваща група – бел. авт.] и на кехаите им, както и на годните [за тази работа]. [Това следва да се прави], за да бъдат налице и да не укриват дирите си, когато има да плащат данъци на падишаха и извънредни данъци. 5. Глобите (джюрм ве джинает), обичайните данъци (русумьорфие), налозите за тежки криминални престъпления (сиясет), бадухава на циганите, които спадат към Циганския санджак, принадлежат на циганския санджак-бей. Никой от местните административни и военни лица да 32 Лекция 1. ЦИГАНИ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ не им се меси. Изключение са циганите, които са записани за рая във вакъфи, тимари, зиамети, хасове и земите – мюлк [различни типове поземлени владения – бел. авт.]. 6. Данъците на циганите в горните земи, във вакъфи, хасове, мюлкове, заими и тимари, се събират от господаря на раята. Санджак-беят на циганите, вилаетските санджак-бейове, субаши и други никои нямат право да им се месят. 6. Ако цигани-мюсюлмани започнат да скитат с цигани-немюсюлмани, настанят се някъде и се смесят с тях, биват мъмрени; след като бъдат наказани, циганите-неверници плащат данъците си. 7. Циганите, които имат в ръцете си султанско решение [т.е. някакъв специален статут, даден им от султана – бел. авт.], плащат само султански харач, а не плащат аваризи дивание, испенче и останалите обичайни данъци. 9. Циганите в нахията Браничево и санджака Смедерево плащат на всяко домакинство 80 акчета ресм-и флори. 10. Главатарят на циганите, живущи във вилаета Никопол, [във време на война] служи в никополския санджак. 11. Циганите във вилаета Никопол, които плащат испенче на всяко домакинство, дават по 6 акчета на посочения кафтанлък, като еквивалент на глобата (джюрм). 12. Главатарите на циганите в Ниш [във време на война] служат в санджака Смедерево. Другите тимариоти и заими служат най-често в санджака Паша.” В приведения тук закон се потвърждава особеното място на циганите по отношение на двете основни категории (‘правоверни’ и ‘неверници’). Всички цигани, независимо дали са мюсюлмани или християни, уседнали или чергари, плащат поголовен данък, събиран само от не-мюсюлманите. Циганите христиани е трябвало да плащат по-високи данъци от циганите мюсюлмани, но 33 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции въпреки разнообразието на плащаните данъци, няма съществена разлика в цялостното данъчно облагане между циганите християни или мюсюлмани. Изключение се прави за тези цигани, които са включени в т.нар. ‘Цигански санджак’, които ползват някои привилегии. От поголовния данък за не-мюсюлмани се освобождават и някои групи цигани със специален статут – напр. тези, които живеят в крепостите и се грижат за тяхното поддържане; ковачите, изработващи или поправящи оръжия; военните музиканти; други спомагателни военни части. От този закон проличава и стремежът на османската администрация да се осигури максимално пълно събиране на данъците от циганите чергари, които са обект на особено внимание от властите. Ясно изразена е тенденцията на привличане като отговорни лица на представители от самите цигани, което е гаранция за навремененото плащане на данъците, като отговорността за неизпълнение на данъчните задължения се поема именно от тези отговорници. Циганският санджак. Цигани в османската армия В Закона за циганите във вилаета Румели се потвърждава и особеното административно-юридическо положение и разширените права на самоуправление на влизащите в т.нар. ‘Цигански санджак’ (Лива-и къптиян)�� , за който съществува и специален закон от 1541 г. – Закон за управителя на циганския санджак. Тази институция е възникнала още в Анатолия и впоследствие е модифицирана специално за циганите на Балканите. Под ‘санджак’ в случая се разбира не определена териториално-административна единица, както е обикновено, а специална категория от циганското население, заангажирана с помощни дейности в услуга на армията. Циганите, включени в този санджак, са групирани по мюсюлеми и техни помощни части. Начело на всеки мюселем стои мир- 34 Лекция 1. ЦИГАНИ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ лива (който не е циганин), на него са подчинени четири спахии и единадесет сераскери. За службата си мюселемите (543 на брой) получават поземлени имоти, общо 449, разположени в 17 региона на Румелия. Членовете на мюсюлемите изпълняват помощни военни задължения. Седалището на главата на Циганския санджак, ‘циганския санджак-бей’, е в град Кърк Клисе (днес Къркларели в Източна Тракия, в Турция). В него са се включвали цигански домакинства от Хайраболу, Виза, Кешан, Чорлу, Пънар Хисар, Димотика, Гюмюрджина (днес Комотини), Фере, Ески Заара (днес Стара Загора), Янболи и др., главно в днешна Тракия. Цигани обаче са били привличани и в действуващата армия. Съществуват сведения от 1566 г., че една част от т.нар. оджаци (данъчни единици на населението с военни задължения), включват и цигани мюсюлмани. Преценки, направени по запазените данни, сочат, че в османската армия през ХVI и ХVII в. са участвували под различна форма от 15 до 20 хиляди цигани, които в огромната си част не са същински войници, а служат в различни помощни части. Практика на включване на цигани в османската армия се запазва до към края на ХVIII в. Данъчният регистър от 1522-1523 г. През 1522-1523 г., по времето на султан Сюлейман I Великолепни, е подготвен и Обширен поименен опис на приходите и данъците от циганите на вилаета Румели. В този регистър, посветен специално на циганите и съдържащ 347 страници, са отбелязани броят на циганските домакинства, групирани в отделни джемаати, разположени в девет кадийски района, покриващи големи части от днешния Балкански полуостров. Налице е един уникален документ, представящ изключително много и разнообразни данни за циганското население на Балканите в началото на ХVI в. В данъчния регистър от 1522-23 г. са отбелязани 10 294 християнски и 4 203 мюсюлмански цигански домакинства (в тях общо 35 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции се включват и 471 вдовишки домакинства), а отделно от тях в т.нар. ‘Цигански санджак’ са включени още 2 694 мюсюлмански домакинства. Според някои изчисления, които предполагат средно по 5 човека на домакинство, с някои допълнителни корекции, това означава около 66 000 цигани на Балканите, от които около 47 000 християни. Интересни са и други изчисления, направени въз основа дан ните от този регистър, според които разпределението на циганските домакинства в пределите на сегашните държавни граници на Балканите е както следва: Турция – 3 185, Гърция – 2 512, Албания – 374, бивша Югославия – 4 382 и България – 5 701, а локализацията на 1 037 домакинства е несигурна. Религията на циганите Държавните документи и особено данъчните регистри от Османската империя показват спецификата на религиозния живот на циганите. Често срещано явление е цигани, отбелязани като мюсюлмани, да носят християнски имена (без да са отбелязани като ‘син на Абдуллах’, което е формулата за новоприелите исляма), а също и обратното – цигани християни да носят мюсюлмански имена. В данъчния регистър от 1522-1523 напр. в джемаатът на Турали, син на Хусеин от каазата Янболи, като мюсюлмани са записани Костас, син на Анастас, Тасос, брат на Никола, и Никола, син на Кучар, а като християни Хусеин Кетхуда, Турали, негов син, Ресим, брат на Татар, Хусеин, негов брат, Арнавуд, брат на Сеиди, Дервиш, брат на Куриз и Ибрахим Хрузо; в джемаатът на Горос, син на Мухос от каазата Ески Заара, между мюсюлманите са споменати Калина, син на Иван и Богдан, брат на Паскал, а между християните Искендер и Хамза, братя на Матош, Янкос, син на Исмаил, Иван, син на Искендер, и Ибрахим, негов син, и т.н. 36 Лекция 1. ЦИГАНИ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ Както ясно се вижда, именната система при циганите е твърде смесена, с християнски и мюсюлмански имена, което вероятно отразява и синкретичното състояние на тяхната религия, променяна често в зависимост от различни обстоятелства. Като цяло, обобщавайки наличните данни от данъчните регистри, може да се каже, че през ХV и ХVI в. определено преобладават (и то значително) циганите християни, колкото и относително да се оказва на практика разграничението между тях по този критерий. Забрани за чергарстване и усядането на циганите В Османската империя част от циганите водят чергарски начин на живот, което създава немалко проблеми на държавната администрация. Затова законите и наредбите нерядко предвиждат наказания за циганите-мюсюлмани, които “скитат” (т.е. чергарствуват) заедно с цигани не-мюсюлмани, напр. една забележка към един данъчен регистър от 1489 г. относно “катунът на Марко Мустафа”, съставен от наскоро приели исляма цигани: “Султанска наредба е – онези, които са мюсюлмани, ако напуснат катуна, да дават испенче като неверници.” От споменатия по-горе Закон за циганите във вилаета Румели на Сюлейман Великолепни става ясно, че проблемът е не толкова във връзката на цигани мюсюлмани с цигани не-мюсюлмани, а в това, че и едните, и другите поради чергарския си начин на живот не плащат редовно своите данъци. Доста показателна обаче е липсата на ясно определени задължения към властите по отношение рестриктивните мерки спрямо циганите чергари, което показва, че османските власти не гледат достатъчно сериозно на тези проблеми (чергарстването на циганите и нередовно плащане на своите данъчни зъдължения). По принцип основната данъчна единица (джемаатът) в Османската империя винаги е обвързан с определена териториална единица, включително и когато обхваща цигани-чергари, 37 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции наричани със специалния термин гезенде (т.е. скитници), като не съществуват различия в данъчните задължения на циганите според начина на живот, който водят (уседнал или чергарски). Това обхващане на чергарите явно не е било наистина успешно и пълно, затова и в регистъра от 1522-1523 г. се отбелязват само 11 чергарстващи групи, вписани в различни селища. Това съотношение между уседналите и чергарстващи цигани едва ли отговаря на действителното състояние на нещата. Твърде вероятно е циганите чергари да се регистрирали като уседнало население, а на практика да продължават да водят чергарски (или полу-чергарски) начин на живот. Османската власт често проявява стремежи да застави циганите чергари да уседнат или поне да ограничи обхвата на техните чергарски маршрути. Това се вижда от едно разпореждане на султан Сюлейман I Великолепни от 1551 г., което е повторено почти буквално от султан Мурад III през 1574 г. Както тези, така и други подобни административни мерки (напр. декретът на султан Мурад IV от 1630 г.), опитващи се да накарат циганите да отседнат, не са били прилагани ефективно и в крайна сметка не са постигнали желания резултат. На практика явно не е било възможно да се заставят всички цигани чергари да уседнат трайно, нито пък властите са гледали особено сериозно на този проблем. Всъщност циганите чергари са обханати в документи от официалната администрация само доколкото са обвързани с временно (най-често зимно) местожителство. Моделът на т.нар. сезонно или нерегулярно чергарстване, с пътувания през топлия сезон и зимуване на едно място, или на �� спорадично чергарстване (във връзка с пласиране на занаятчийската продукция, сезонна работа и др. под.) е господствуващ на Балканите, включително и в по-късните исторически периоди. Може само да се предполага дали този модел на чергарстване е изначален или е наложен от културно-историческите условия на Балканите, както и каква е ролята на османската администрация в тази насока, чийто стре- 38 Лекция 1. ЦИГАНИ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ меж циганите да бъдат свързани с определено селище е несъмнено действен фактор в това отношение. В условията на Османската империя продължават да протичат активни процеси на усядане на циганите – както в градовете, така и в селата. Уседналите цигани в градовете и в селата живеят в обособени цигански махали, което е основен принцип на заселване за всяка етническа общност в Османската империя. Процесите на усядане протичат доста активно, но разбира се, не обхващат всички цигани, живеещи на Балканите. Подобна е ситуацията и в Анадола (Мала Азия), за която в началото на ХVII в. османският автор Евлия Челеби (1611-1679) отбелязва, че повечето цигани там са уседнали. В данъчните регистри намираме понякога свидетелства и за определена заможност на уседналите цигани. Такива данни се съдържат например в кадийския сиджил (съдебен регистър) на Софийския санджак от началото на ХVII в. Там са споменати извънредните данъци, получени за продажба на двадесет къщи от цигани, както и плащания от тях “данък за овцете”. Могат да се открият и други данни за сравнително богати цигани, напр. през 1611 г. циганинът Стефан е продал своята къща в София, заедно с дюкян и плодови дръвчета, за 2 400 сребърни акчета (доста внушителна сума за това време). Занятията на циганите Списъкът на занятията, практикувани от циганите в Османската империя, е твърде обширен и разнообразен. В данъчния регистър от 1522-1523 г. цигани са отбелязвани най-често като музиканти (военни или “на свободна практика”), което се потвърждава и от други извори. Най-често срещани като музикални инструменти при циганите по това време са зурните и тъпана, но се използват и други (най-често дайре, както и различни струнни инструменти). Многобройни са и свидетелствата за групите от 39 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции цигани музиканти, често в съчетание с танцьорки (главно циганки, наричани често ченгии, а понякога и еврейки). На много места по света циганите са познати като ковачи, и това занятие при тях е със стари традиции, добре запазени и до днес на Балканите. Остава обаче неизяснен докрай въпросът с циганите ковачи от времето на Османската империя. Учудващо е (меко казано), че през определени периоди в данъчните регистри на Османската империя цигани ковачи и железари са рядко срещани. Така напр. в данъчния регистър от 1522-23 г. само едно (!) лице е обозначено като ‘ковач’ и само четири �� обозначават�� различни видове обработка на желязо (използани са названията чилингир, тимурджи и хаддад). Несъмнено е, че голяма част от включените в т.нар. ‘Цигански санджак’ занаятчии са именно ковачи, но техният брой е все пак ограничен и те работят само за нуждите на армията, но не и за населението на империята като цяло. Няма обяснение за този парадокс, още повече, че от ХVII в. нататък данните за цигани ковачи са многобройни. В данъчния регистър от 1522-1523 г. при отбелязаните занятия на циганите се срещат освен музиканти също така и различни професии като калайджии, налбанти, златари, сабляри, печкари, обущари, чехлари, изработващи налчета, кожари, шивачи, халачи, бояджии, решетари, халваджии, сиренари, месари, кебапчии, градинари, бунарджии, магаретари, пазачи, пазачи на затвори, слуги, куриери, маймунджии и т.н., включително и единични случаи на спахии, еничари, субаши (стражари), лекари, хирурзи, калугери. Трудно е да се определи със сигурност доколко при отделните професии става въпрос за традиционни занятия и доколко за новоусвоени, при все че е ясно, че в редица случаи явно става въпрос за традиционната професионална специализация на отделни цигански групи. В немалко случаи циганите може да скъсат напълно с традиционните си занятия и да започнат да се занимават със селско стопанство в рамките на съществуващите поземлени владения 40 Лекция 1. ЦИГАНИ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ (тимар, зиамет и хас). Така напр. в един опис на тимари в Софийско от 1445-1446 г. се дават подробни данни за тимара на Али, включващ село Дабижив (нелокализирано, вероятно изчезнало), където живеят 15 пълни и 3 вдовишки домакинства, за които в описа е казано изрично “цигани са”. Упадък на империята Достигайки апогея на своето могъщество през ХVI-ХVII в., Османската империя постепенно навлиза в период на застой в своето развитие, а от края на ХVII и началото на ХVIII в. започва дългият период на постепенен (и постоянно задълбочаващ се) упадък. Този период (ХVIII-ХIХ в.) се характеризира с перманентна криза на обществено-икономическите отношения и военноадминистративна система на империята, съпроводена от поредица неуспешни войни и значителни териториални загуби. Кризата в Османската империя дава тласък на националноосвободителните борби на покорените балкански народи. След множество въстания и няколко войни между Османската и Росийската империи през ХIХ в. на Балканите възникват нови, самостоятелни християнски държави (през 1812 г. Сърбия, през 1829 г. Гърция, през 1878 г. България), а васалните княжества Черна гора, Влашко и Молдова придобиват своята пълна независимост. В условията на почти перманентна обществено-политическа и икономическа криза на Османската империя през ХVIII и ХIХ в., държавната документация (данъчна, съдебна и т.н.) постепенно започва да губи своето значение. Съответно историческите сведения за циганите от този тип стават доста по-фрагментарни и несигурни. Постепенно настъпва съществена промяна на религията при циганите в Османската империя. Докато през ХV и ХVI в. са преобладавали циганите-християни, през ХIХ в. определено съотношението вече е коренно променено и значително преобладават мюсюлманите. Различни автори изчисляват това съотношение, 41 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции християни към мюсюлмани, като 1:3 или 1:4, макар че точни цифри в тази насока едва ли са възможни. Самият критерий ‘религия’ при циганите не е постоянна и неизменна величина, но несъмнена е дълготрайната тенденция за приемане на исляма. И през този период големи части от циганите продължават да водят полу-чергарски начин на живот. Стремежът на османската власт да заставят чрез административни мерки циганите чергари да отседнат трайно, както и в предишните исторически период, обаче се оказва в крайна сметка без съществен резултат. През 1845 г. с ферман на султан Абдул-Меджит I се позволява на циганите от земите на Румелия и Анадолия, които, не живеят на едно място и постоянно, да се заселват където желаят, като от пролет до есен са свободни да обикалят по селата и да се занимават със своите занаяти (т.е. държавата се опитва да легитимира реално съществуващото състояние). На хартия остават и намеренията на известния реформатор Митхад паша, който като управител на Дунавския вилает също се опитва да забрани чергарството на циганите. Неговото предложение от 1864 г. в тази насока е одобрено от централната власт, но не е приложено на практика. В края на ХVIII и началото на ХIХ в. ясно се забелязва утвърждаването на една тенденция, появила се още преди векове в условията на Османската империя – трайното усядане на циганите по селата и прехраната им чрез земеделски труд. Възникват и нови села около възникващите чифлици (големи поземлени владения), изцяло населени от цигани, занимаващи се с наемен труд в селското стопанство. При циганите се появяват и съвсем нови занятия, без прецедент при тяхните събратя в други части на Европа, напр. “циганският пролетариат” в град Сливен. През 1836 г. Добри Желязков (Фабрикаджията) открива в град Сливен първата модерна тъкачна фабрика в Османската империя, която произвежда сукно по държавна поръчка, главно за нуждите на османската армия. Основната наемна работна сила в тази фабрика са цигани от град 42 Лекция 1. ЦИГАНИ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ Сливен, тъй като българите по това време са дребни занаятчии, търговци или се занимават със селско стопанство, и единствената свободна работна ръка се оказват циганите (мъже, жени и даже деца). Постепенно сред циганите се създава потомствен текстилен пролетариат, който значително нараства след Освобождението на България. Цигани се включват в национално-освободителните борби на балканските народи. Циганинът Алия Плавич и брат му Муйо (загинал през 1807 г.) участвуват в сръбските въстания против Османската империя в началото на ХIХ в. Цигани от Сливен (братя Йордан и Георги Хаджикостови, Йордан Русчев) вземат участие в Руско-Турската война (1877-1878) в състава на българското опъл чение. Същевременно в други случаи цигани мюсюлмани могат да станат жертва на възстаналото�� българско �� население�� , напр. по време на Априлското въстание през 1876 г. възстаниците са изклали цялото население на циганска махала (мъже, жени и деца) в град Копривщица. Мустафа Шибил Не е възможно със сигурност да се установи какво е било мястото на циганите във всички процеси, свързани с упадъка на Османската империя, какво е било отношението към тях и как се отразява на цялостното им положение в обществото, като в редица случаи може само да се правят предположения (например за участието им в кърджалийските движения). Несъмнено е обаче реалното�� историческо битие на циганина Мустафа Шибил – роден в село Градец, в региона на град Сливен, и “хайдутувал” до убийството му през 1856 г. Впоследствие�� Мустафа Шибил се превръща в прототип на главния герой в известния разказ “Шибил” на един от класиците на българската литература Йордан Йовков, като обаче се изгубва неговата циганска етническа идентичност. 43 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Заслужава си да се приведе�� описанието на съдбата на Мустафа Шибил в спомените на известния български хайдутин и деец на българското национално-освободително движение Панайот Хитов в неговата книга “Как станах хайдутин”: “ … Много бели направи и Мустафа Шибилията – турски циганин, който подкупваше карнобатския турски управител с по 100-200 турски лири да го уж гони, но да не го намира. В продължение на 8-10 години населението от Бургас до Сливен, в Котел и Елена, кански виеха. Като чуеха името “Шибилията”, секи потреперваше. Няколко пъти залавяха Шибилията Мустафа и го караха в Едирне, но той пак избягваше и пак ходеше да обира и да безчести. Хората отиваха жътва да жънат, а той с другарите си – в село. Щом се върнат вечерта, излавя ги, обира ги в дома им и ги изколва. Ако ще тръгне някой търговец по работа, неговите съдружници (на Шибилията) ще му сторят известие, че тоя или онзи ще отива по търговия и ще мине по еди кой си път. Така циганинът бе събрал голямо богатство. Най-сетне турците го опростиха, дойде си той в село Градец и захвана да живее като голям човек, ага и юнак. И заповяда, дето имаше козари в околните села, всеки да му прати по 5 или 10 кози – като на ага, и той да има кози в гората. И бедните козари дават; кой смее да не прати и да не даде? Ако не даде, още на другия ден ще е заклан. На това отгоре циганинът Мустафа взе една българка за жена от същото село Градец, а именно на тогавашния кмет Върбан Чорбаджи на име Женда. Тя имала мъж, но тъй като е бил, види се, някоя баба, и нямал юначно сърце да убие или жена си, или циганина – отказал се от жена си Женда и циганинът Мустафа я обнизва със стари турски жълтици-махмудии. И село Градец търпеше да гледа това понижение, нанесено от един турски циганин! Не мога да откажа, че циганинът не беше юнак. Аз го видях веднъж, като беше в Сливен в затвора, и не можах да позная, че този човек – едър, бял, висок, със широки плещи – е циганин. Само че циганинът се уяде и хвана да се хвали, че на сливенския султан за големите конаци той, Мус- 44 Лекция 1. ЦИГАНИ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ тафа, му дал парите. Че на еди кой си чиновник това и това му бил дал. По таз проста причина турците пратиха тогаз един ямболски билюкбашия тайно да заварди пътя от село Градец за село Каябаш и след туй проваждат един турчин да иде в Градец, за да каже на Шибилоглу Мустафа, че го чакат негови другари, за да направят един богат обир, но без него не щели да можат да го извършат. И Мустафа се въоружава, възсяда коня и тръгва от Градец. Преди да измине половин час разстояние, изгърмяват пушките на онез, които били завардили пътя. Тъй убиха циганина. …” Гражданското положение на циганите Циганите заемат особено положение в общата социалноадминистративна структура на империята. На първо място, те са ‘граждани’ (в обществено-политически смисъл) на империята още от нейното създанаване. Независимо от делението на две основни категории на населението (‘правоверни’ и ‘християни’), те притежават свой специфичен статут, и заемат двойствено положение, без да се вписват в тези основни категории. Циганите се обособяват по етнически принцип, при тях липсва рязко разграничение между мюсюлмани и християни (както и между уседнали и чергари) при плащаните данъци и социалния статут. Като цяло те по-скоро се доближават до покореното местно население на Балканите, с малки привилегии за циганите-мюсюлмани (и поголеми за обвързаните с армията). Това етническо обособяване на циганите не е свързано с т.нар. ‘миллет система’, както често се посочва. В случая има явно недоразумение, самата ‘миллет система’, използвана в смисъл на обособяването на отделни народи (в етнически, а не в религиозен смисъл) �� е�� следствие от опитите за реформи в Османската империя от ХIХ в. и е свързана с национално-освободителните движения на покорените народи, и не трябва да се извежда още от ХV в., когато обособяването на отделните миллети е по религиозен при- 45 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции знак, а не по етнически, макар и в някои случаи (арменци, евреи) тези два признака може почти напълно да се припокриват. Обособяването на циганите се корени в цялостните обществени нагласи към тях в условията на Османската империя. Нееднократно потвърждавано е презрителното отношение към тях на всички останали (и османци, и местно население), които ги смятат за по-долна категория хора, на които не си заслужава да се обръща внимание (устойчив обществен стереотип, и до днес запазен на Балканите). Въпреки тези устойчиви обществени нагласи (а може би и благодарение на тях), циганите получават възможност в условията на Османската империя да запазят редица свои етнокултурни характеристики, например полу-чергарския начин на живот, определени традиционни занятия и т.н., а в крайна сметка и да се съхранят като обособена етническа общност. Погледнато в сравнителен план, гражданското положение на циганите в Османската империя определено е много по-благоприятно за тях, отколкото за техните събратя в Западна Европа, където циганите през същия исторически период (Средновековието) са подложени на масови преследвания. Всъщност, както неведнъж е отбелязвано, в повечето случаи проблемите в Османската империя идват не толкова от законите, колкото от начина на тяхното прилагане на практика (ситуация, останала почти�� непроменена и до сега на Балканите). Тази констатация важи с пълна сила и по отношение на циганите, за което също има немалко исторически свидетелства. Заслужава си да се приведе един пример от Босна. Циганинът Селим, син на Осман, пекар, през 1693 г. се обръща до съда в Сараево, с молба да бъде освободен от плащането на джизие „като неверник”. В своята молба той пише: „... Аз съм син на мюсюлманин и съм мюсюлманин. Живея в мюсюлманската махала и заедно със съмахленците си плащам порез (терете) когато успея. Нещо повече, заедно със мюсюлманите 46 Лекция 1. ЦИГАНИ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ правя пет дневни молитви и пращам децата си в меткеб, за да учат с останалите деца Корана. Занимавам се със своите поръчки, а законната моя жена страни от чужди хора...” Към своята молба той прилага брачно свидетелство (фетва) и циркулярно писмо от султана, относно плащаните от мюсюлманите данъци. Съгласно крайното решение на съда молителят е освободен от плащането на джизие, но несъмнено е, че в десетки други подобни случаи циганите не са имали достатъчно познания и реални възможности�� да се обръщат към официалното правосъдие. Начало на еманципацията на циганите Във вестник “Македония”, издаван в Истанбул от Петко Рачов Славейков, през 1867 г. е публикувано писмо, подписано “от един егуптянин [египтянин]”. В това писмо авторът, Илия Наумчев от град Прилеп, защищава славното историческо минало на циганите (според него произхождащи от Древния Египет) и обосновава тяхното “историческото право” да бъдат третирани наравно с другите народи, да “направят [свое] общество и да се погрижат за едно [свое] образование”, да имат своя, циганска църква с цигани свещенници, и т.н. Като цяло това писмо свидетелствува, че поне при отделни представители на циганската общност на Балканите през ХIХ в. може да се наблюдава достигане до нов етап в развитието на общностното съзнание. Този нов етап се характеризира с излизане от “вътрешните”, традиционни рамки на общността и търсене на нейното равноправно място в новите, “външни” социокултурни реалности, съобразно господствуващите там обществени норми и ценности. Балканският контекст предопределя и формата на тази нова обществена изява при циганите. Подобно на другите балкански народи, за които ХIХ в. е векът на модерния национализъм, в случая при отделни личности сред циганите се открива 47 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции активното�� търсене на свое �� “славно” �� историческо минало и създаването на нова, етнонационална историческа митология, която да им служи за опора и аргумент в борбите за тяхната гражданска еманципация като отделна общност. Резултатите обаче остават само на ниво идеология, без да повлияят на циганската общност, а що се отнася до самия Илия Наумчев, то той завършва живота си като свещенник към Българската екзархия, и днес сред циганите в родния му град няма никакъв спомен за него … Заключение След разпадането на Османската империя циганите вече се установяват трайно в новите граници на балканските етнонационални държави. С тези държави те свързват по-нататъшната си историческа съдба и развитието си като общност. Наследството от Османската империя при циганите обаче остава под различни форми – било пряко, като определени етнокултурни характеристики (напр. исляма и свързаните с него обичаи и традиции при големи части от циганите на Балканите), било опосредствено, като влиянието на османските културно-исторически традиции в живота на отделните балкански държави. 48 Лекция 1. ЦИГАНИ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ЛИТЕРАТУРА Вукановиħ, Tатомир. 1983. Роми (цигани) у Jугославиjи. Вранье: Нова Jугославиjа. Марушиакова, Елена и Веселин Попов. 2000. Циганите в Османската империя. София: Литавра. Стоjановски, Александар. 1974. Ромите на Балканскиот полоостров (врз основа на едeн извор от 1523 година). – Прилози на Македонската Академия на науките и уметностите 7 (1): 33-76. Тодоров, Николай. 1972. Балканският град ХV-ХХ век. Социално икономическо и демографско развитие. София: Наука и изкуство. Crowe, David. A History of the Gypsies of Eastern Europe and Russia. New York: St. Martin’s Griffin, 1994. Đurić, Rajko. 1983. Seoba Roma. Krugovi pakla i venac sreće. Beograd: Biblioteka “Publicistika”. Fraser, Agnus. 1992. The Gypsies. Oxford UK & Cambridge USA: Blackwell. Gilsenbach, Reimar. 1994. Weltchronik der Zigeuner. 2500 Ereignisse aus der Geschichte der Roma und Sinti, der Luri, Zott und Boša, der Athinganer, Tattern, Heiden und Sarazenen, der Bohémien, Gypsies und Gitanos und aller anderen Minderheiten, die ‘Zigeuner’ genannt werden. Teil 1: Von Anfängen bis 1599. Frankfurt am Main: Peter Lang. Gökbilgin, M. Tayyib. 1945. Çingeneler. – Islam Enciklopedisi 3: 420-426. Inalcik, Halil. 1994. The Ottoman Empire. The Classical Age 1300-1600, London: Phoenix. Inalcik, Halil. 1997. An Economic and Social History of the Ottoman Empire, Vol. 1, 1300-1600. Cambridge: Cambridge University Press. Kenrick, Donald. 2007. The Romani World: A Historical Dictionary of the the Gypsies. Hatfield: University of Hertfordshire Press. Kunt Metin and Christine Woodhead. 1997. Süleyman the Magnificent and his age. The Ottoman Empire in the early modern world. London and New York: Longman. Mujić, Muhamed A. 1952-1953. Položaj Cigana u jugoslovenskim zemljama pod osmanskom vlašću. – Prilozi za Orijentalnu Filologiju 3-4: 137- 193. 49 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Petrović, Đurđica. 1975. Cigani u srednjovekovnom Dubrovniku. – Zbornik Filozofskog fakulteta u Beogradu XIII (1): 122-158. Petrović, Đurđica. 1976. Društveni položaj Cigana u nekim južnoslovenskim zemljama u XV i XVI veku. – Jugoslovenski istorijski časopis 1-2: 45- 66. Shaw, Stanford Jay and Ezel Kural Shaw. 1976-1977. History of the Ottoman Empire and Modern Turkey. Vol. 1-2. Cambridge: Cambridge University Press. Zirojević, Olga. 1976. Cigani u Srbiji od dolaska Turaka do kraja XVI veka. – Jugoslovenski istorijski časopis 1-2: 67-77. Zirojević, Olga. 1981. Romi na području današnje Jugoslavije u vreme turske vladavine. – Glasnik Etnografskog muzeja 45: 225-245 50 ЛЕ КЦ ИЯ 2. ЦИГАНИ В РУСКАТА ИМПЕРИЯ Руската* империя възниква на основата на т.нар. Московская Русь, която от ХV в. нататък (и особено след провъзгласяването на Иван IV Грозни за ‘цар’ през 1547 г.) се развива бурно и екстензивно, присъединявайки все нови и нови територии и живеещото на тях население. Макар и формално за ‘империя’ може да се говори чак от 1721 г. (времето на Петър I Велики), в случая може да се ползва това обобщено название и за по-ранните исторически периоди на това държавно образувание. Циганите, живеещи векове наред в състава на Руската империя, са повлияни значително от общите обществено-политически условия, и това се отразява на техните съвременни общностни и етнокултурни характеристики. Пристигането на циганите Мигрирайки през Балканите и Централна Европа, през ХV в. циганите навлизат в Западна Европа, а от там една част се насочва на изток и пристига в земите на Руската империя през Полша от Германия. Това се потвържадава и от един ръкопис (Азбуковник) * Названието ‘Российская империя’ се превежда на български език обикновено като ‘Руска империя’. Тук обаче има езиково-терминологичен нюанс, който е много важен. В руско-езичното обществено пространство, от XVIII в., вкл. до наши дни, ясно се прави разлика между ‘руские’ (като отделен славянски народ), и ‘россияне’ (като граждани на едно етно-политическо образувание, включващо не само етническите ‘руси/руснаци’, но и редица други народи сред поданиците на империята). Това разграничение е много важно за да се разбере развитието на цялостната национална политика на Руската империя и наследилите я държавни образувания (СССР и Руската Федерация), както и на етническите и етнокултурните процеси, протичащи в техните рамки. 51 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции от Москва от 1660 г.: “цыгане суть люди в Польщи, а поидоша от Немец, на татьбу и на всякое зло хитри”. Като първо свидетелство за пристигането на цигани в Руската империя нерядко�� се отбелязва грамотата от 1501 г., с която Александър Казимирович, княз на Великото Литовско княжество и крал на Полша, разрешава на “старши войт Васил и неговите цигани” пълна свобода на предвижване в земите на княжеството, а на на техния водач дава правото “да съди циганите и да решава всякакви спорове между тях”. Доста спорно е обаче дали като “Руска империя” могат да се определят и територии, които по-късно са присъединени (и то�� , както се оказва от днешна гледна точка, само за известен период от време) към нея (в случая става въпрос за територии, които са част от съвременните Полша, Литва, Беларус и Украйна). Със сигурност за пръв път в Руската империя циганите са документално отразени през 1733 г. в Указа на императрица Анна Йоановна, с който се урежда издръжката на три новосъздани военни полка (Сумски, Ахтирски и Изюмски) чрез данъците, събирани от живеещите на определени територии, включително и циганите, като в указа изрично се отбелязва, че това се прави по примера на Малороссия (Украйна). Скоро след това е приет нов указ на Сената в Санкт-Петербург, с който в отговор на прошение на цигани, “родени в тези земи” (доказателство за по-ранното заселване на цигани в Руската империя), им се разрешава да живеят и търгуват с коне в региона около столицата Санкт-Петербург, като се задължават да се регистрират “там, където пожелаят”, а събираните от тях данъци да отива�� т�� за издръжка на Конния гвардейски полк. Циганите в Украйна Първите писмени данни за цигани в съвременните територии на Украйна са от ХV в., когато тези земи са в състава на Полша (по това време в уния с Литва като една дву-съставна държава), 52 Лекция 2. ЦИГАНИ В РУСКАТА ИМПЕРИЯ напр. няколко записки за цигани в актовите книги в Санок (днес в Полша) и в Лвов в периода 1427/28-1445 г. През ХVI-ХVIII в. присъствието на цигани се открива и в документи от украинските земи, които не са владение на Полша, в т.нар. Слобожанщина (територии на левия бряг на Днепър) и в самоуправляемата Запорожская Сечь (на т.нар. “запорожски казаци”). В Регистрите на цялата Запорожска войска се срещат имена като Васько Циган, Степан Циганчук, Дмитро Циганчик, Герасим Циганин, Васько Циганченко, Федiр Циганський, Иван Циганко. �� Циганите, включени в тези регистри, са главно ковачи и оръжейни майстори. След решението на т.нар. Переяславска Рада през 1654 г. Украйна (или Малороссия, както се нарича тогава) се присъединява доброволно към Руската империя, но запазва известна вътрешна автономия. Циганите са включени и обособени отделно в данъчните регистри, разделени на ‘полкове’, начело със свои ‘старшини’ или ‘атамани’, като при назначаването им са имали право да издигат свои представители за тези длъжности. Циганските полкове обаче не съответстват на общото териториално разпределение на Украйна, която се дели на 10 полка, докато броят на циганските полкове се променя във времето, напр. през 1751 г. са регистрирани само 7 атамана – Тимош Панченко, Пилип Козенко, Михайло Золотаренко, Леско Воронченко, Гаврило Панченко, Ничипор Федоренко и Петро Косяченко. Тези сведения и използваната терминология не трябва да се схващат буквално, �� в смисъл�� че циганите в Украйна са били на активна военна служба или че са изпълнявали определени воински задължения. Всъщност тук става въпрос за съществуващата по това време �� цялостна военно�� -административна обществена организация и съответно използваната терминология в държавната документация в Украйна. Основното задължение на циганските атамани е било да събират от циганите годишният данък (оброк) заедно с назначени от властите откупвачи на данъка (откупили 53 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции правото да го събират на търг) и да го предават на Генералната Войскова канцелария за издръжка на армията. Самото назначение на цигански атамани също се определял�� о�� от държавата чрез плащане на определен откуп. Годишният данък на циганите нараства с годините, което е свидетелство за нарастване на тяхното материално благосъстояние – в началото на ХVIII в. той е 120 карбованци за година, а през 1755 г. достига 1 424 карбованци. Понякога самите цигански атамани се явяват като откупвачи на този годишен данък, какъвто е напр. Иван Ющенко, откупил правото да събира данъка за три години (1734-1737). През 1765 г. се извършва административна реформа в Украйна, обособените цигански полкове са закрити и циганите се регистрират при същестуващите сотни и полкове, т.е. те �� вече не се разглеждат като отделно население със специален статут. Въпросите, касаещи циганите, преминават под ведомството на Киевската гражданско-военна комисия, което свързва задължителната им регистрация по места с изискването за постоянно местожителство. Тези мерки на властите не отменят възможността на циганите да водят чергарски (с постоянно зимно местожителство) или получергарски (с нерегулярно чергарстване на близки разстояния от мястото на живеене) начин на живот. Техните основни занятия, отразени в историческите извори, са главно различни видове железарски услуги и търговията с коне, както и музиката. Стратегически цели на държавната политика към циганите Сравнително скоро след установяването на циганите в Руската империя са предприети и специални държавни мерки към тях. През 1759 г. императрица Елизавета Петровна издава декрет, с който се забранява да се допускат цигани чергари в столицата Санкт-Петербург и околностите (което обаче не означава забрана на цигани да живеят в столицата, и през следващите десетилетия там живеят десетки семейства цигани). 54 Лекция 2. ЦИГАНИ В РУСКАТА ИМПЕРИЯ През 1766 г. с указ на Сената се урежда плащането на данъци от циганите чергари в Руската империя, живеещи главно в т.нар. Слободска Украйна и регионите около Москва, Харков, Воронеж, Астрахан и Казан (т.е. около главните градове на империята). Годишният данък на семейство е 70 копейки, които се събират от откупвач на данъка, а на циганите се дава право да избират собствени представители, които да помагат за събирането му. Циганите се включват окончателно в социалната структура на Руската империя и получават съответните граждански права чрез Указ на императрица Екатерина II Велика от 1783 г.. С този Указ всички цигани, които дотогава не са вписани в държавните регистри, както и вписаните като собственност на отделни помещици (т.е. като ‘крепостни селяни’), се причисляват към т.нар. ‘държавни селяни’ и са задължени да плащат съответните данъци за тази категория. Указът на Екатерина II всъщност представлява нов подход към циганите – прекратяване на “специалната” държавна политика към тях и включването им в общите правни норми. Това обаче не означава опит за насилствена седентаризация и закрепостяване на циганите, както се тълкува нерядко от днешна дата. Указът касае като цяло статут�� а�� на ‘държавните селяни’ и отразява стремежа на държавата да събира своите данъци от тях, а циганите са съвсем �� незначителна�� част (�� значително под 1�� %) от тази категория население. В него се говори и за заселването на циганите в “удобни места”, но с уточнението “за да не се скитат напразно”, т.е. идеята е да имат постоянна регистрация и да спазват общите законови изисквания. Според тези общи изисквания държавните и крепостните селяни като цяло (включително и циганите) имат право да пътуват свободно, плащайки определен годишен данък (оброк) и да заработват по различни начини на териториите на обширната империя. Категорията ‘държавни селяни’ включва преди всичко славяно-езичното православно население на ново-усвояваните тери- 55 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции тории – Левобережная Украйна, Новороссия, Военната линия (в долината на Кубан и Северен Кавказ), Североизточна Русия, Сибир и др., както и различните видове казаци (Донски, Кубански, Уралски, Сибирски и т.н.). В сложната социално-съсловна структура на Руската империя държавните селяни не са на нейното най-ниско ниво, и имат по-добър социален статут от крепостните селяни�� , включващ правото на свободно предвижване на територията на империята (т.е. получават възможност да съхранят чергарския си начин на живот). Крепостният статут обаче също дава възможност за плащането на годишен оброк на помещиците, с право за свободно предвижване. Циганите ‘крепостни селяни’ и преди да бъдат включени в категорията ‘държавни селяни’, са се възползвали от тази възможност и продължават чергарския си начин на живот, преминавайки номинално от един помещик на друг (плащайки им за да получат документ с право за свободно предвижване), и всъщност с Указа на Екатерина Велика се цели прекратяване на тази практика. Практическата реализация на държавната политика Циганите в Руската империя никога не са били проблем от първостепенна, нито даже от второстепенна важност, затова и в крайна сметка резултатите от държавната политика, насърчаваща (а не принуждаваща) тяхното усядане са незначителни. Всъщност тази политика може да се сведе �� единствено до�� изискването циганите да се впишат в административните регистри и да плащат регулярно своите данъци (т.е. да изпълняват своите граждански задължения)�� . Затова е необходимо те да имат установено местожителство, а желателно (но не и задължително) и да прекратят (или поне да ограничат) чергарския си начин на живот. В това русло се вписват и всички мерки на държавата, последвали Указа от 1783 г. През 1800 г. е издаден Сенатски указ, постановяващ данъчното вписване на циганите да се завърши във 56 Лекция 2. ЦИГАНИ В РУСКАТА ИМПЕРИЯ възможно най-кратки срокове. В този указ се отбелязва, че в някои губернии циганите са уседнали в селата и са свикнали със селското стопанство, на други места те са се заселили в градовете, регистрирали са се като търговци и ‘мещане’ (дребни градски собственици и занаятчии), и всичко това не се смята за нарушение на законите, стига да плащат редовно своите данъци. Процесът на задължителна гражданска (и на първо място данъчна) регистрация на циганите явно е вървял доста бавно, за което свидетелстват редица държавни документи от началото на ХIХ в., напр. Указите на император Александър I от 1803 г. и 1809 г. През 1811 г. нов Указ на Александър I постановява да се приключи окончателно (до 1812 г.) с разделението на циганите в отделни съсловия, потвърждава се на циганите правото да се регистрират в което съсловие пожелаят, включително и в градовете, стига да са в състояние да изпълняват съответните граждански задължения. Циганите крепостни селяни, чиито собственици не желаят да носят отговорности за тях, се причисляват към градските съсловия. Впечатляваща е последователната повторяемост на еднотипни законодателни мерки по отношение на циганите през втората половина на ХVIII и първата половина на ХIХ в., които достатъчно ясно показват неефикасността на държавната политика спрямо тях. През 1839 г. е издаден нов Указ, с който се задължават до 1 януари 1841 г. всички цигани, които чергарстват без постоянно местожителство, да се регистрират като държавни селяни. Те попадат под юрисдикция на Министерство на държавни дела, �� което трябва да реформира положението на държавните селяни (т.е. чергарстващите циганите се смятат за неразривна част от тази категория). През 1846 г. Министерски съвет продължава с една година регистрацията на циганите като държавни селяни или към градските съсловия (търговци и мещане). В руслото на новия подход към циганите, целящ пълното заличаване разликите в социалния статут с околното им население, е и декрета от 1856 г. (по време на Кримската война), с който ци- 57 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции ганите са задължени за носят редовна военна повинност “заедно с останалите членове на съсловията, към които принадлежат”. Това всъщност означава, че дотогава циганите са били привилигеровани като освободени от воински задължения. Циганите в новите територии Цялостното уреждането на гражданския статут на циганите в Руската империя през втората половина ХVIII в. и първата половина на ХIХ в. се усложнява и от обстоятелството, че през този период продължава активно експанзията на империята и присъединяването на нови територии към нея. Някои от тези територии, напр. степите в Южна Русия и Южна Украйна са рядко населени, но в други (Крим и Бесарабия) живеят “местни” цигани, чийто статут също е трябвало да �� се�� регулира чрез законодател�� ните норми на Руската империя. Започвайки още от Петър I, Руската империя води поредица от войни с Османската империя. Войната от 1768-1774 г. завършва с договора от Кючук-Кайнарджа, с който към Руската империя се присъединява Кримското ханство (първоначално като васално княжество, а след 1783 г. анексирано като Таврическа губерния). Войната от 1787-1791 г. завършва с договора от Яш, след който към Руската империя са включени териториите между реките Буг и Днестър. Войната от 1806-1812 г. завършва с договора от Букурещ, �� съгласно който�� към Руската империя е присъединена територията между реките Днестър и Прут, наричана по това време Бесарабия (включваща днешната област Бесарабия в Украйна и съвременната Република Молдова). В новоприсъединените�� територии се създават нови провинции (Новороссия, Таврия), някои територии остават за известно време със специален статут (напр. Бесарабия и т.нар. Военна граница в Северен Кавказ), и започва бърз�� ото им�� усвояване и заселване с ново население. 58 Лекция 2. ЦИГАНИ В РУСКАТА ИМПЕРИЯ А/ Крим и Южна Русия Циганите в сравнително плътно заселения (особено южните планински и крайбрежни части) Кримски полуостров доста бързо са инкорпорирани в новата социално-гражданска структура на Руската империя. През 1812 г. за циганите в губерния Таврия (Крим) се определя годишен данък от 2 рубли за човек като ‘държавни селяни’. Заедно с това им е дадена възможност да се регистрират данъчно и в казашките полкове на създадената в края на ХIХ в. Черноморска казашка войска. През 1852 г. всички цигани в Таврическа губерния, които все още не са регистрирани за военна служба, се задължават да плащат военни данъци “наравно с останалите съсловия”. Специфичното за Крим е, че огромната част от циганите, живеещи със статут на държавни селяни, всъщност са градски жители. Това се дължи на обстоятелството, че северната, степна част на полуострова е слабо заселена и постепенно започва да се усвоява от колонисти от различен етнически произход. Част от циганите живеят уседнало в градовете, но даже и циганите чергари, и “местните”, и дошлите в Крим след присъединяването към Руската империя, отсядат през зимата в градски условия, а през топлия сезон чергарстват за по-големи или по-малки периоди от време. Друга важна специфика на ситуацията с циганите в Крим произтича от обстоятелството, че те са мюсюлмани, немалко са загубили своя език и са станали �� татаро�� -езични, и фактически могат да избират между два граждански статута – като цигани или като татари. Затова през 1855 г., в разгара на Кримската война, когато сред татарското население са силни анти-руските нагласи, е наредено циганите от Таврическа губрения, принадлежащи към съсловието на държавните селяни, които са членове на татарските общества (т.е. татаро-езични) и мюсюлмани, да се освободят от този статут и да имат същите задължения като татарите. 59 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции През първата половина на ХIХ в. започва процес на предоставяне на допълнителни привилегии за циганите (заедно �� с останалото население), заселващо се в степните региони около река Кубан и в Северен Кавказ (т.нар. Военна граница). През 1832 г. 54 цигани от региона на Пятигорск в Северен Кавказ се освобождават от военни задължения и данъци за 5 години, а платените вече от тях данъци им се връщат обратно, защото са нападнати от “закубанските хищници” (имат се предвид различни кавказки народи – черкези, чеченци и др.), ограбени са (понесли са щети в размер на 13 659 рубли и 50 копейки, което е значителна за времето си сума), има 6 убити и 22 пленени. През 1838 г. за 27 семейства цигани, живеещи в Ставрополска губерния, се освобождат за още 5 години от военни задължения (за пръв път са освободени през 1832 г. при включването им в състава на местните казашки полкове). Б/ Бесарабия Ситуацията с циганите в Бесарабия (земите между реките Днестър и Прут) е доста по-различна от останалите части на Руската империя. Голяма част от тези земи са били включени в Княжество Молдова и в тях са живеели цигани със статут на роби (на княза, на манастирите и на болярите). В степите между делтата на Дунав и Днестър е областта Буджак, населена с ногайски татари, които след 1812 г. са преселени в Крим и започва усвояването на степните територии. Циганите от Бесарабия имат възможността да се интегрират в обществените структури на Руската империя по различни начини, и до голяма степен изборът е техен. През 1818 г. е приет Временен регламент за управление на Бесарабия, в който се подчертава специфичното положение на циганите в областта. Те са разделени на две основни категории, като едните са непосредствено подчинени на държавата (бившите ‘роби на княза’ или ‘роби на короната’), а другите са собственост 60 Лекция 2. ЦИГАНИ В РУСКАТА ИМПЕРИЯ на манастирите и на частни лица (бившите ‘роби на манастирите’ и ‘роби на болярите’). За циганите, които са бивши ‘роби на княза’, през 1818 г. към Бесарабското областно правителство се създава отделно учреждение, Кантора за циганите на короната, която е трябвало да ги регистрира като ‘държавни селяни’, независимо от начина им на живот (чергарски или уседнал). Новата Кантора взема под своята юрисдикция също така и циганите, избягали от своите собственици (болярите или манастирите) в самата Бесарабия или пък мигрирали от Княжествата Влашко и Молдова). Кантората за циганите на короната се опитва да урегулира начинът на чергарстване на циганите, като разграничава няколко вида чергарстващи цигани (Лаеши, Лингурари, Урсари). Независимо дали водят уседнал или чергарски начин на живот, ‘циганите на короната’ трябва да плащат поголовен данък. Годишният данък, плащан от всяко циганско семейство, независимо от неговата категоризация, в началото на 30-те години на ХIХ в., е 10 рубли. В Бесарабия се запазват и формите на самоуправление на циганите, както е било и Княжествата Влашко и Молдова за циганите ‘роби на княза’. Пряко подчиинени на Кантората за циганите на короната и одобрявани от нея са т.нар. булук-баши и джуди, предлагани от самите цигани, които носят отговорност за събиране на държавния данък. Булук-башите и джудите ползват някои данъчни привилегии и имат право да решават възникнали спорове между отделните цигани, т.е. налице е известна съдебна автономия в рамките на общността. В/ Фараоновка и Каир Стремежът на администрацията в Бесарабия да стимулира по различни начини регистрирането на циганите в по-високия граждански статут на държавни селяни е пряко обвързан с политиката на усвояване на степните земи в южната част на областта 61 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции (Буджак). В изпълнение на тази политика през 1826 г. на ‘циганите на короната’ е дадена възможност да изберат какъв начин на живот желаят (чергарски или уседнал) и местожителство си (в градовете, в съществуващите селища за държавни заселници или да създадат свои обособени селища в незаетите земи на юг). Първите заселвания на цигани в степите на Буджак започват през 1829 г., а през 1831 г. се създават две нови села в уезда на Акерман (днес Белгород-Днестровский), населени с цигани (Лингурари) – Фараоновка (164 семейства) и Каир (170 семейства). Названията на селата са избрани от властите съобразно господстващото по това време мнение, че циганите произхождат от Египет. Циганите, заселили се в тези села, получават във владение 9 902 десетини (1 десетина = 1,1 хектара) селско-стопанска земя. Около 800 цигански семейства в Бесарабия обаче продължават да водят полу-чергарски начин на живот, въпреки че и за тях на юг са отделени над 11 000 десетини земя. Често се правят аналогии между създаването на двете цигански села (Фараоновка и Каир) с държавните политики от ХVIII-ХIХ в. в Австро-Унгария и Испания към циганите, целящи тяхната насилствена седентаризация и асимилация. Има обаче някои съществени различия, които правят тези аналогии несъстоятелни. Най-важната разлика в случая с Фараоновка и Каир е обстоятелството, че циганите не са обект на специална политика, а се вписват в контекста на общата политика на Руската империя в региона. Обособяването на цигански села не е принудително, а e пряко следствие от основния принцип на държавната политика при колонизация на степните области, когато масово се създават нови селища, заселени по етнически признак (включително и села на българи)�� . Преминаването към уседнал начин на живот е доброволно, липсват рестриктивните мерки към циганите, които са основни в Австро-Унгария и Испания. Ако се ползват съвременни термини, в случая налице е не ‘насилствена седентаризация’ и ‘сегрегация’, а по-скоро ‘позитивна акция’. 62 Лекция 2. ЦИГАНИ В РУСКАТА ИМПЕРИЯ Първоначално циганите са заселвани в южните региони на Бесарабия със статут на ‘държавни селяни’, които обаче ползват допълнително и различни привилегии като всички останали ‘колонисти’ – освобождаване от някои военни задължения, получаване безплатно на свободна земя, на селско-стопански инвентар, на държавни субсидии, ползване на данъчни облекчения, възможност за регистрация в по-висши съсловия, право на свои пазари, право да ползват определени природни ресурси. Държавата инвестира големи средства за устройване живота на новите заселници в Буджак, включително и циганите във Фараоновка и Каир. Явно обаче нещата с колонистите в Буджак не вървят особено добре, и сравнително бързо се налагат нови промени на техния граждански статут. През 1836 г. населението на една част от селата с държавни колонисти е включено в състава на Дунавската казашка войска. Новият статут означава нови, допълнителни граждански и най-вече икономически привилегии, предоставяни срещу отбиването на определени воински задължения. Тези промени засягат и циганите, и със специален Височайши Указ на импера�� тор Николай�� I от 29 май 1839 г. 1 583 цигани от двата пола, живеещи във Фараоновка и Каир, заедно с около 1 600 цигани чергари от Бесарабия, са причислени към Дунавската казашка войска, а двете цигански села стават съответно казашки ‘станици’ (селище, населено с казаци). Развитието на двете цигански села, Фараоновка и Каир, както и по-нататъшното заселване на циганите в степните области, обаче се сблъсква с много проблеми от различен характер. Циганите в тези села са водили дотогава чергарски или полу-чергарски начин на живот, и не са притежавали (или по-точно са притежавали в по-слаба степен) земеделски умения. Има и редица обективни трудности – нова, непривична система на степно земеделиие, няколкогодишна засуха, корупция на администрацията, която присвоява част от държавните субсидии и т.н. Често се спекулира с темата за неспособността на циганите, заселени във Фараонов- 63 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции ка и Каир, да се издържат със селско-стопанска дейност. Данните за имущественото състояние на циганите от двете села от 1839 г. обаче показват, че няма съществена разлика в имотното им състояние в сравнение с другите заселници в региона. Г/ Циганите крепостни селяни Доста по-различна е ситуацията с циганите в Бесарабия, които в Княжество Молдова са били роби на болярите и на манастирите. С Временния регламент за управлението на Бесарабия, приет през 1818 г., се запазват привилегиите на болярите от Княжество Молдова (вече ‘помещици’ като съсловие) и манастирите, включително и частната собственност върху циганите роби. Положението на циганите, собственост на помещиците, е уредено през 1828 г. с Указ на Николай I, с който се утвърждава новата Бесарабска харта. Според §.4. от тази харта циганите, които са частна собственост дотогава (т.е. запазили са робския си статут), са освободени и получават граждански права и статут на ‘крепостни селяни’ (във владение на частни лица или на манастирите). Постепенно протича процес на промяна на статута на циганите крепостни селяни. Една част от тях бягат от собствениците си и се регистрират като ‘държавни селяни’ (най-често това са чергарите). Тази ситуация се оказва доста сложен проблем, за решаването на който се търсят радикални решения. През 1847 г. Николай I утвърждава Указ, според който на помещиците в Бесарабия се забранява да получават наново правото на владеене върху циганите, избягали от тях. Същата година е утвърден нов Указ, според който тези от циганите в Бесарабия и �� Новоросийска�� област, които са с неустановен статут, могат да се регистрират като мещане. Според логиката на тези два Указа, циганите крепостни селяни получават напълно легална възможност да напуснат своите собственици и да получат нова гражданска регистрация, при това с по-висок обществен статут. 64 Лекция 2. ЦИГАНИ В РУСКАТА ИМПЕРИЯ Занятията и начинът на живот на циганите, които са крепостни селяни, са доста разнообразни. Голяма част от циганите, които номинално са ‘дворовые’ (т.е. домашни), на практика са чергарстващи занаятчии. Те плащат годишен оброк, и чергарстват свободно не само в Бесарабия, но и извън границите на областта, за да пласират своята продукция и предлаганите услуги. С този начин на живот може да се обясни факта, че в имението на княз Кантакузин край село Маркоуци, близо до град Хотин, са живеели със семействата си 100 ковачи, 185 чоботари (изработващи от плъст вид селски обуща), 46 котлари, 7 майстори на сребърни изделия, 1 шивач, 1 бръснар и 185 музиканти. Циганите след 1861 г. През 1861 г., заедно с Манифеста на император Александър II за освобождаването на крепостните селяни и отменяне на крепостното право, се създава и комисия, която трябва да създаде проект за дейности по устройване и подобряване бита на циганите, които в по-голямата си част са включени в селските съсловия. От дейността на тази комисия няма никакъв резултат, и в крайна сметка тя е разпусната. Реформите след 1861 г. поставят нови проблеми пред циганите със статут на ‘казаци’. Дунавската казашка войска се разпуска през 1868 г. и циганите в нея получават земя, при това (като особена преференция) без откуп. Циганите във Фараоновка продължават да живеят в селото, но повечето от циганите в Каир продават земята си (около 190 поземлени участъци) и се връщат към старите си поселища (в горите на север от Кишинев), към традиционните си занятия (изработка на дървени изделия) и полу-чергарския начин на живот. През 1877 г. във Фараоновка живеят 1 039 цигани, 150 молдовани и 103 украинци, докато в Каир циганите са вече само една трета от населението, и техният брой постепенно намалява през годините. 65 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции За разлика от останалите губернии на Руската империя, в Бесарабия циганите крепостни селяни, излизайки от крепостната зависимост, не получават земя. Нещо повече, съгласно приетите Правила за хората, излезли от крепостна зависимост в Бесарабска област, те трябва още 2 години да изплащат задълженията си към предишните си собственици. След този срок циганите, крепостни селяни, в по-голямата си част се регистрират в градовете на Бесарабия като мещане. Регистрацията в градовете обаче не означава преход към уседнал начин на живот, и на практиика големи части от тях продължават полу-чергарския си начин на живот. Така на практика държавната политика по отношение на циганите в Руската империя приключва, и до Октомврийската революция през 1917 г. те не са предмет на специални законодателни или административни разпоредби. Единственото изключение в този план е споменаването на циганите в Устава за паспортите от 1890 г. Според този Устав циганите, регистрирани в селските съслови�� я�� , могат да получават паспорти само с разрешение на местните власти, и само за един член от семейството, т.е. стремежът е да се ограничи чергарският им начин на живот. Тези ограничения обаче не се отнасят за циганите, регистрирани в съсловията на търговци и на мещане, и те могат да пътуват с целите си семейства, както е установено от Държавния съвет през 1863 г. На практика обаче и тези административни мерки имат същия резултат, както и цялата предишна политика на империята за ограничаване чергарския начин на живот на циганите, т.е. почти никакъв. Всъщност цялата държавна политика на Руската империя по отношение на циганите в протежение на повече от един век може да се сведе до постоянната повторяемост на мерки, които по своя замисъл трябва да ги подтикнат (но не и силово да принудят) да се превърнат в “нормални” граждани на империята и данъкоплатци. Тези мерки обаче никога не са във фокуса на цялостната държавна политика, а в нейната далечна периферия. Циганите са незначителен дял (доста по-малко от един процент) от общото население на 66 Лекция 2. ЦИГАНИ В РУСКАТА ИМПЕРИЯ империята, затова и вниманието към тях е в много по-висока степен заради тяхната екзотичност за околното население, отколкото наистина важна цел на държавната политика. Цигански хорове и циганска музикално-артистична аристокрация Началото на процесите на усядането на циганите в големите градове на Руската империя е тясно свързан с известните ‘цигански хорове’. Първият такъв смесен хор (от мъже и жени) е създаден от граф Алексей Орлов през 1775 г. в неговото имение в Пушкино, край Москва. Ръководител на хора е Иван Соколов (наследен от племенника му Илья Соколов), а участниците в него са със статут на крепостни селяни. В началото на ХIХ в. участниците в циганския хор са освободени от крепостна зависимост и се прехвърлят да живеят и работят в Москва. През 1812 г. те правят богати дарения за армията във войната срещу Наполеон �� Бонапарт, а част от от тях са доброволци в гражданското опълчение и участват във военните действия (напр. в битката при Бородино). Циганският хор на граф Орлов жъне големи успехи сред висшите слоеве на обществото в Руската империя. Започват да се създават нови подобни хорове, възникват цели наследствени родове от известни цигани музиканти. Циганите музиканти започват да се заселват в Москва, а след това в Санкт-Петербург и други големи градове. В Москва от 1807 г. до към средата на ХIХ в. циганите имат нещо като свое самоуправление – избират си ‘бурмистр’, който отговаря пред градската администрация за събирането на данъците (циганите са регистрирани като мещане), решава дребни конфликти в общността и т.н. След няколко поколения циганите музиканти и артисти в големите градове (главно Москва и Санкт Петербург) се оформят като отделна�� прослойка, с известни артистически �� родови династии (Соколови, Шишкини, Панини, Хлебникови, Дулькевичи, 67 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Панкови), с високи обществени позиции и престиж. Циганите музиканти са в постоянни контакти с най-висши обществени и културни слоеве в Руската империя – аристокрацията, богатите търговци, известни поети, писатели, музиканти и т.н. Стига се даже и до смесени бракове във висшето общество, напр. за циганки се женят Фьодор Толстой (близък родственик на писателя Лев Толстой), братът на писателя Сергей Толстой, неговият син Лев Л. Толстой, княз Ф. П. Масальский, княз Витгенщейн, уралският милионер Нечаев, богатия�� т�� помещик Аненков, издателя�� т�� на “Борсови ведомости” Левдик и др. В края на ХIХ век се появяват и първите сценични спектакли на циганите музиканти и артисти. На 20.03.1888 г. на сцената на Малый тетър в Санкт Петербург е представена оперетата “Чавэ адро вэша” (Деца в гората). Музиката, главно известни цигански песни и романси, е аранжирана от Николай Шишкин. Спектакълът периодически се възобновява до 1906 г., а в 1892 г. е премиерата на новата оперета на Н. Шишкин “Цигански живот”. Демография Относителният дял на циганите в състава на Руската империя се вижда най-добре по данните на статистиката. �� Според данни от�� 1834 г. от �� общо около �� 60�� милиона жители на�� империя�� та�� циганите са 48 247 души, от които около 8 000 живеят в градовете, а 18 738 (т.е. около една трета от всички цигани) в Бесарабия. Доста сходни са данните около четвърт век по-късно (1862 г.), когато циганите в Руската империя се определят приблизително около 50 000, от които 17-18 000 живеят в Бесарабия, а 7 500 – 8 000 в Крим. Най-прецизни са данните от Преброяването на населението на Руската империя�� от 1897 г., когато населението на Руската империя е около 125,7 милиона души, като циганите са 44 582, като 38 031 живеят в селата и 6 551 в градовете. Географското разпределение �� по отделните региони на империята�� също е неравномер- 68 Лекция 2. ЦИГАНИ В РУСКАТА ИМПЕРИЯ но, като 8 636 цигани живеят в Бесарабия, 1 056 в Полша, 1 750 в Латвия и Естония, З 003 в Литва и Белорусия, 3 177 в �� Малороссия�� , 14 300 в �� Новороссия�� , 2 138 в �� региона Южна�� Волга, 1 080 в �� региона на Северна Волга, 2021 в Северна Русия, 2 784 в Централна Русия, 3 223 в Централния черноземен регион, 1 433 в Крим, 2 829 в Северен Кавказ, 212 в Закавказието, 628 в Централна Азия, 6 238 в Сибир и 143 в степите на изток от Волга. Въпреки че всички тези данни не могат да се приемат като напълно достоверни и прецизни, с отчитане на всички вероятни случаи на прикриване на етническата принадлежност, няма съмнение, че относителният брой на циганите през цялото съществуване на Руската империя е незначителен (във всички случаи по-малко от 0.1 %). Заключение Общата картина на циганите в Руската империя в навечерието на Октомврийската революция от 1917 г. е доста пъстра и разнообразна. Огромната част от тях продължават за водят своя традиционен начин на живот (полу-чергарски, с наемане на жилища през зимата, и най-често с данъчна регистрация в селските региони). Сравнително малка част от циганите са уседнали в селата на Северозападна Русия, както и в Украйна, без да са скъсали окончателно с полу-чергарския си начин на живот и традиционни занятия. Процесите на усядане на циганите продължават да протичат активно и в Бесарабия. Друга, сравнително по-малка част от циганите са уседнали в градовете на Руската империя, регистирани са главно в съсловията на търговци и мещане, като някои от тях са доста заможни, главно занимаващи се с търговия или собственици на заведения. Близко до тях като обществена позиция са и цигани музиканти и артисти�� , живеещи главно в двете метрополии (Санкт Петербург и Москва) и в големите градове на империята. 69 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Несъмнено е, че цялостната �� обществена�� интеграция на циганите в условията на Руската империя е в доста по-висока степен по-успешна, отколкото на техните събратя на Балканите, да не говорим за Централна и Западна Европа, през този период. В научната литература досега са предлагани различни тълкувания на тази специфична социална позиция на циганите в Руската империя, но �� най-голямо внимание заслужава�� краткото и изключително точно обяснение, което дава Н. Щибер още в края на ХIХ в.: “По нашето законодателство циганите не са отделени като особено племе, нито като особено съсловие, даже никъде не са включени с състава на инородците.” Поради тази причина като цяло държавната политика на Руската империя по отношение на циганите е подчинена на стремежа те да станат пълноправни поданици на империята (и то като ‘россияне’, заедно с другите славянски и православни народи, а не като �� ‘�� чужд�� ’�� народ)�� , ползвайки пълни граждански права, и успоредно с това да изпълняват своите граждански задължения. Тази политика е преди всичко “обща” (т.е. циганите се разглеждат като неразривна част от обществото, и по този начин попадат под общите законови норми). В случаите, когато все пак е налице необходимост от “специална” политика към циганите, целта е да се преодолее тяхното отделяне от обществото, без това да означава, че се преследва тяхната асимилация като общност. 70 Лекция 2. ЦИГАНИ В РУСКАТА ИМПЕРИЯ ЛИТЕРАТУРА Анцупов, Иван. 2000. Казачество Российское между Бугом и Дунаем. Кишинев. Анцупов Иван и Клавдия Крыжановская. (Сост.) 1969. История Молдавии. Документы и материалы. Том III. Часть II. Положение крестьян и крестьянское движение в Бессарабии (1812-1861 годы). Кишинев: Штиница. Баранников, Алексей. 1931. Цыганы СССР. Краткий историко-этнографический очерк. Москва: Центриздат. Бессонов, Николай. 2002. Цыгане. – В: Шангина, Изабелла. (Отв. ред.) Многонациональный Петербург: История. Религии. Народы. Санкт Петербург: Искусство, 805-820. Бєліков Олександр. 2003. Циганське населення України (XVI – XX ст.). Автореф. Донецьк. Данiлкин, Олексiй. 2001. Культура циган України – минуле i сучастнiисть. Kiїв: Контекст. Деметр, Надежда, Николай Бессонов и Владимир Кутенков. 2000. История цыган. Новый взгляд. Воронеж: Институт этнологии и антропологии РАН. Друц, Ефим и Алексей Гесслер. 1990. Цыгане. Очерки. Москва: Советский писатель. Зiневич, Наталія. 2001. Цигани в Українi: формування етносу i сучасний стань. – В: Українский iсторичний журнал 436 (1): 40-52. Зиневич, �� Наталья�� . 2009. �� Институт цыганских королей в Речи Посполитой (источники и историография. – Гiстарыяграфiя крынiцы па гiсторы гарадо працэса урбанiзацы Беларус. Гродна, 126-137. Калинин, Валдемар. 2005. Загадка балтийских цыган. Очерки истории, культуры и социального развития балтийских цыган. Минск: Логвинов. Кеппен, Петр. 1861. Хронологическiй указатель материалов для исторiи инородцев Европейской Россiи. Санкт-Петербург. Кондараки, Василий. 1883. Этнография Тавриды. Цыгане. – В: Кондараки, Василий. В память столетия Крыма. Том II. Москва. Плохинский, Михаил. 1890. Цыгане старой Малороссии (по архивным документам). – Этнографическое обозрение 4: 95-117. 71 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Смирнова-Сеславинская, Марьяна и Георгий Цветков. 2009. Цыгане. Происхождение и культура. София: Парадигма. [Ханатский, К.] К. Х. 1865-1866. Цыгане. – В: Оттиски из Бессарабских Областных Ведомостей (33-52 / 1-3): 1-104. Швецов, Михаил (Сост.) 2006. Рома в Украïнi. Iсторичний та етнокультурний розвиток циган (рома) Украïнi (ХVI – ХХ ст.). Донецьк: Вебер. Штибер, Н. 1895. Русские цыгане. – Ежемесячныя литературные приложения к Ниве 11: 522-544. Bessonov, Nikolaj. 2003. Zigeuner in Russland. Geschichte und gegenwärtige Probleme. – Ost-West. Europäische Perspektiven, 4 (2): 111-117. Crowe, David. A History of the Gypsies of Eastern Europe and Russia. New York: St. Martin’s Griffin, 1994. Kenrick, Donald. 2007. The Romani World: A Historical Dictionary of the the Gypsies. Hatfield: University of Hertfordshire Press. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2003. Ethnic Identities and Economic Strategies of the Gypsies in the Countries of the Former USSR. – Orientwissenschaftliche Hefte 9: 289-310. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2004. Segmentation vs Consolidation: The example of four Gypsy Groups in CIS. Romani Studies 14 (2): 145-191. Marushiakova, Elena, Udo Mischek, Vesselin Popov and Bernhard Streck. 2005. Dienstleistungs-nomadismus am Schwarzen Meer. Zigeunergruppen zwischen Symbiose und Dissidenz. – Orientwissens chaftliche Hefte 16: 1-71. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2008. Russian Empire. – In: Factsheets on Roma History. Strasbourg: Council of Europe. (http:// www.coe.int/t/dg4/education/roma/histoCulture_en.asp) Mróz, Lech. 2001. Dzieje Cyganów-Romów w Rzeczypospolitej XV-XVIII w. Warszawa: DiG. 72 ЛЕ КЦ ИЯ 3. ЦИГАНИТЕ В СССР (до 1938 г.) Великата октомврийска социалистическа революция (каквото беше официалното название до преди две десетилетия) през 1917 г. и последвалата я Гражданска война довеждат до радикални обществено-политически промени. На мястото на Руската империя възниква нов, коренно различен тип държава, Съюз�� ът�� на съветските социалистически републики (СССР), където се установяват нови икономически отношения, нова социална структура, нови политически�� форми �� на управление и�� нови �� културни�� норми �� и ценност. В тези условия циганите постепенно се опитват да намерят своето място и да се адаптират в новите житейски реалности. Гражданска война Гражданската война, чуждестранната военна интервенция, общественият хаос, общата стопанска разруха и рязкото обедняване на околното им население утежняват сериозно положението на циганите. Общият брой на циганите, по данни от преброяването на населението на СССР от 1926 г., е 61 299 души, от които 20,9 % живеят в градовете. По-голямата част от циганите продължават традиционния си чергарски начин на живот. Част от циганския ‘музикално-артистичен елит’ успява да напусне страната заедно с ‘бялата’ емиграция. Като цяло циганите остават политически индиферентни�� по време на Гражданската война. Има обаче и изключения, напр. Михаил Безлюдский и Андрей Таранов, както и някои други цигански активисти от съветската епоха, които са били доброволци в Червената армия по време на Гражданската война. 73 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Държавно-политически норми В началото на 20-те години съветската власт се налага на цялата територия на СССР, и започва постепенна икономическа и обществена стабилизация. Властите отделят повече внимание на националните и етнически въпроси в огромната държава, населена от десетки различни народи. СССР се конституира (формално през 1922 г.) като сложна структура от национални и етнически държавно-административни образувания на различни равнища – съюзни съветски републики, автономни републики, области и окръзи – които са променяни през �� годините в�� зависимост от различни обстоятелства. Немалко народи в�� СССР обаче�� не получават право и �� възможност да изградят свои държавно-административни институции, а изграждат само обществено-политически и културни структури. Между тези народи се оказват и циганите, като�� при�� тях допълни�� телна трудност за създаване на такива институции е чергарският начин на живот �� на�� преобладаващата част от тях и�� разпръснатостта им на големи територии. Понякога в научната литуратура може да се прочете, че през 1925 г. �� на циганите�� в СССР е признат “статут на национално малцинство”, който впоследствие им е отнет от Сталин, и тяхната националност започва да се отбелязва в паспортите и личните карти. Не �� е ясно на какво се базират тези твърдения. През�� цялото съществуване на СССР, в законодателните норми няма никакво специално отделяне на циганите от десетките други народи в сходна ситуация (без собствени териториално-административни образувания). Освен това, до 1932 г. в СССР въобще не съществуват лични паспорти или други подобни документи, в които се отбелязва националната принадлежност; само при пътуване в чужбина се издават задгранични паспорти, но там въобще липсва такава графа. 74 Лекция 3. ЦИГАНИТЕ В СССР (ДО 1938 Г.) Всеросийски съюз на циганите Закономерно към обществено-политическа дейност в новите условия първи се ориентират тези цигани, които вече са уседнали в големите градове. Под знамената на новата “пролетарска” идеология първи се нареждат представители на някогашния цигански музикално-аритистичен елит, в миналото тясно свързан с висшите обществени слоеве на бившата Росийска империя. Първата циганска комсомолска група (‘комсомол’ – Комунистически съюз на младежта) е създадена в Москва през 1923 г., и начело на нея застава Иван Ром-Лебедев (според неговите спомени, �� произхождащ от богато циганско музикантско семейство, завършил престижен�� лицей�� , доброволец в �� ‘�� бялата армия�� ’ по �� време на Гражданската война). Впоследствие тази група прераства в Доброволно общество, което започва пропагандно-агитационна работа сред циганите. Създаването на циганските организации и сдружения е под постоянния партиен и административен контрол на съветската държава. С помощта на съветските органи, през 1925 г. Доброволното общество прераства във Всеросийски съюз на циганите (при основаването му с 23 члена). За председател на съюза е избран Андрей Таранов, член на ВКП (б) [Всесъюзна комунистическа партия (болшевики)], завършил Комунистическия университет на трудещите се от Изтока, а за секретар Иван-Ром Лебедев, който представлява циганите в Отдела на националностите във ВЦИК (Всесъюзен централен изпълнителен комитет). Всеросийският съюз на циганите си поставя цели, формулирани в духа на господстващата идеология – да обединява циганите, да ги привлича към “обществено-полезен труд”, да спомага за откриване на трудови артели и комуни, да организира чергарстващите цигани за прехода им към уседнал начин на живот, да създава вечерни и неделни училища, клубове и библиотеки, да издава вестници, книги, учебници и брошури на цигански език, да се бори с пиянството, просията и гадаенето. 75 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Всеросийският съюз на циганите се опитва да създаде свои поделения в страната. Като пълномощник на съюза Александр Граховский е изпратен през 1926 г. в Белорусия. На 29.09.1926 г. в Минск се провежда заседание на група цигански активисти, на която един от присъстващите, Г. Тура, заявява в поетичен стил, че “циганската нация, като приказна спяща красавица, е събудена от дълбок сън от вълшебницата революция”. Всеросийски съюз на циганите, съобразно съществуващото законодателство, се курира от Народния комисариат на вътрешните работи (НКВД), който утвърждава неговия устав на 15.07.1926 г. Съюзът съществува сравнително кратко време и е разпуснат с постановление на НКВД от 15.02.1928 г. Посочените причини за това решение са разнообразни – “липса на пролетарска прослойка в състава на управителните органи” (�� при проверка за класовия произход се оказва, че от 23 души в тези органи 9 в миналото са търгували с коне), слаба организационна работа (не са открити поделения на съюза в страната), недостатъчни резултати в работата по усядането на чергарите, вътрешни конфликти, лошо стопанско управление (отчетени са финансови липси от 15 000 рубли) ... Разпускането на Всеросийски съюз на циганите обаче не оказва съществено влияние върху провежданата държавна политика в очертаните в неговия устав направления�� .�� Нещо�� повече, без �� неговото наличие тази политика�� става доста по-активна и ефективна. Повечето членове на бившия съюз, 640 души, включително и основната част от неговите ръководители, са привлечени под различни форми за реализацията на тази политика. Трябва да се отбележи, че когато става въпрос за държавна политика, под ‘цигани’ през тези години се разбират преди всичко Рома (включително и малко на брой Синти). Като ‘цигани’ (�� цыгане) в официалните статистики се отбелязват също така и арменоезичните ‘Боша/Поша’ (самоназвание Ломавтик) в Закавказието, и таджико-езичните ‘Люли/Джуги’ (самоназвание Муг'ат)�� в Цен- 76 Лекция 3. ЦИГАНИТЕ В СССР (ДО 1938 Г.) трална Азия, но те почти не са обхванати от мерките на държавната политика (с малки изключения в Узбекистан). Циганските колхози На 01.11.1926 г. Президиума на ВЦИК и СНК (Съвет на народните комисари) на СССР приемат постановление За оказване съдействие на циганите, желаещи да преминат към уседнал начин на живот, с което предлагат на ЦИК и на СНК на съюзните републики да вземат действени мерки за приоритетно отделяне на земя за циганите, желаещи да отседнат, и �� да им�� се предоставят допълните преференции. Следва ново Постановление от 20.02.1928 г., с което съответните органи са задължени да осигурят приоритетно земя на циганите, желаещи да уседнат, земеустройството на участъците да бъде за сметка на държавата, а всяко циганско семейство от желаещите да получи от 500 до 1 000 рубли. Създадена е комисия за земеделското устройване на циганите чергари, включваща представители на Наркомзем (Народен комисариат на земеделието), Отдела на националностите на ВЦИК и Всеросийския съюз на циганите. В изпълнение на тези държавни документи съответните органи в отделните съветски републики предприемат мерки за създаване на цигански колхози (‘колхоз’ – колективно стопанство). До края на 1927 г. общо около 500 цигански семейства в Украйна получават земя от държавата и създават 9 цигански колхоза. През 1931-1932, по време на масовата колективизация, особено внимание се отделя на преселването на желаещите да уседнат цигани на свободните земи в степите на Южна Русия. В Централно управление на колхозите е създаден отдел за работа с циганите, където през 1932 г. са регистрирани 222 семейства, очакващи преселване в новосъздаваните цигански колхози. Издадена е инструкция За засилване работата на циганските колхози, предписваща откриването в колхозите на детски ясли, медицински пунктове и учи- 77 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции лища, като в същото време трябва “да се изчистят циганските колхози от кулачески елементи” (в съветската епоха ‘кулаци’ се �� наричат богатите земевладелци, каквито сред циганите липсват). Съветската пропаганда (включително и циганската преса) представят процеса на усядането и създаване на цигански колхози като доброволен, естествено възникващ в средите на циганите чергари процес. Въпреки приповдигнатия и явно фалшив тон на тези материали, предвид икономически трудности, с които по това време се сблъскват циганите чергари, това в твърде голяма степен е истина. Отделен въпрос е обаче, че все пак този стремеж към отсядане не е чак толкова масов. Въпреки всички хвърлени усилия от съветската държава, в крайна сметка резултатите са повече от скромни. До 1932 г. са създадени 25 цигански колхоза, обхващащи 490 семейства, а през 1938 г. тези колхози са 52, и в тях са включени само около 2-3 % от общия брой на циганите в СССР (и то по официално отчетени данни, реално цифрите вероятно са и по-ниски). Тези данни определено не позволяват да се говори за насилствена седентаризация на циганите. През първата половина на 30те години протича процесът на масовата колективизация на селското стопанство в СССР, който е с тотална ефективност (макар и постигната с цената на милиони жертви и репресирани). Ако наистина съветската власт си е била поставила като своя важна цел седентаризацията на циганите чергари, резултатите едва ли щяха да бъдат толкова скромни. Циганските колхози се създават по различни начини. Немалко представители на цигани се обръщат направо във ВЦИК с молба да получат помощ за усядане, но често пъти или вземат отпуснатите им пари и изчезват, или отиват на местата, където са изпратени за усядане, получават кредити, селско-стопански инвентар, домашни животни и т.н, но бързо разпродават всичко и заминават в други региони. 78 Лекция 3. ЦИГАНИТЕ В СССР (ДО 1938 Г.) Сравнително по-ефективен се оказва пътят на усядане с активната намеса на цигански лидери, изпратени от “центъра” (първоначално от Всеросийския съюз на циганите, след разпускането му от Отдела на националностите при ВЦИК). Особено активни в тази дейност са Андрей Таранов, Максим Безлюдский и Иван Ток маков (инструктор в Отдела на националностите при ВЦИК). Циганските колхози се създават в различни региони на РСФСР (Росийска съветска федеративна социалистическа република), Украинската и Белоруската ССР. Повечето от тях са доста бедни, характеризират се с липса на достатъчно животни, селско-стопанска техника, лоша организация, слаби добиви, постояно напускане на отделни семейства и т.н., но има и изключения. Сравнително най-успешни са циганските колхози в Смоленска област на РСФСР�� (където тенденциите на усядане на циганите са още преди Октомврийската революция), в степните региони на Северен Кавказ (където има много свободна земя), донякъде в Белгородска област и Поволжието. Сред по-известните цигански колхози, споменавани в съветската преса през този период, са Труд Ромэн [Цигански труд] в Северо-Кавказкия край, Нево дром [Нов път] в Краснодарския край, Свобода в село Кардимово край Смоленск, Сталинская конституция и Завет Ильича в село Александровское (също край Смоленск), Октябрь в Смоленска област, Нево джуимо (Нов живот) в областа на Горький (Нижний Новгород), Путь Ленина (близо до Уляновск), Неви бахт [Ново щастие] в Сарапулски район на Свердловска (бивша Екатеринбургска) област, Семён Будённый в Звенигородски район на Московска област, Красный путь в Сумска област в Украйна, Лозовая в Харковска област в Украйна, циганските колхози в Белорусия – Новая жизнь, Равенство, Романы зоря [Циганска заря], Ромэнгери буты [Цигански труд], Лоло октябре [Червеният Октомври], Ангил [Напред] ... Точният списък на циганските колхози е трудно да бъде направен, тъй като част от тях бързо се разпадат, други се трансформират, възникват нови и т.н. Нерядко се създават и т.нар. 79 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции “смесени” колхози, при които се обединяват (с административно решение) хора от две общности, които в даден регион са малко на брой, за да създадат “свой” колхоз. Такива са напр. двата циганско-еврейски колхоза (във Витебска област, Белорусия, и в Кировоградска област, Украина) или циганско-немския колхоз (близо до Евпатория, в Крим), който е същестувал за кратко време през 30-те години. В научната литература често е споменаван циганският колхоз в хутор (тип селище на земеделци) Крикуново. Това всъщност е първият цигански колхоз, възникнал още преди да са приети съответните държавни нормативни документи и преди създаването на Всеросийския съюз на циганите. През пролетта на 1925 г. в степите Северно-Кавказкия край, близо до станция Двойная, пристигат 50 цигански семейства, водени от А. П. Крикунов, бивш ‘червен’ партизанин, участник в Гражданската война, които се настаняват в свободните степни земи и основат свой колхоз. Три години след основаването му той обединява 300 души (70 семейства) и разполага с 4 700 акра земя, 40 коня (явно недостатъчни за обработка на земята), 1 бик-производител, 20 крави, 6 вола и 3 камили. Последният държавен акт, касаещ циганските колхози, е Постановлението на Президиума на ВЦИК от 07.04.1936 г. За мероприятията по трудоустройство на чергарстващите и за подобряване стопанското и културно-битово обслужване на трудещите се цигани. Съгласно това Постановление ЦИК на съюзните републики трябва да направят спешна проверка за резултатите от изпълнението на Постановлението от 1926 г. и да се вземат необходимите мерки за по-нататъшно включване на чергарстващите цигани в артелите, колхозите, совхозите, индустрията, както и за подобряване на културно-битовото им устройване при прехода към уседнал начин на живот. 80 Лекция 3. ЦИГАНИТЕ В СССР (ДО 1938 Г.) Циганските артели Друго направление, в което се реализира държавната политика по отношение на циганите, е създаването на цигански производствени артели [�� ‘�� артель�� ’�� – кооперативно сдружение, осъществяващо стопански дейности] в градовете. Създаването на тези артели по своя замисъл обаче цели не само да обхване и ангажира трудово живеещите в градовете цигани, но и да привлече към уседнал живот и част от чергарстващите цигани. Първите цигански артели са създадени няколко години преди държавата да започне политика на тяхното подпомагане, още по време на НЕП-а (т.нар. Нова икономическа политика). През 1923 г. в Москва вече съществува Циганская артель, обединяващ няколко семейства от циганската група Келдерари; �� подобни цигански артели, изработващи медни изделия (традиционно �� занятие за тази циганска общност)�� , са регистрирани в Харков и Ленинград (бившият / настоящият Санкт Петербург). След прекратяването на НЕП-а циганските артели продължават да се развиват, като се появяват и нови форми и производства. През 1927 г. в Москва възникват три големи артела – Цыгхимпром (Циганска химическа промишленост), Цыгхимлабор (Циганска химическа лаборатория) и Цыгпищепром (Циганска хранителна промишленост). Гръмките заглавия не трябва да заблуждават, става въпрос за малки трудови кооперативи, произвеждащи различни видове бои и продукти за битовата химия или пакетиращи хранителни продукти. Само в Москва през 1931 г. съществуват 28 цигански артела, обединяващи 1 351 члена (с членовете на семействата им – �� общо 3�� 755 души): ‘Воински транспорт’ (при държавно предприятие за производство на лагери), ‘Румънски чужденец’, ‘Първи Сръбско-Румънски артел’, ‘Втори Сръбско-Румънски �� артел�� ’, ‘Гръко-Румънски �� артел�� ’, ‘Сръбско-Румънски артел Сталин’, “Румънски артел Нов бит’, ‘Червен Забайкалец’, ‘Черноморски емигрант’, ‘Червения Октомври’, ‘Украински 81 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции калайджия’, “Тифлиски калайджия”, ‘Интернационал’, и др. Често срещаните названия “румънски”, “сръбски” и “гръцки” показват, че става въпрос за цигани (главно Келдерари), дошли от тези страни и запазили чуждестранните си паспорти. Най-големият цигански артел е създаденият през 1934 г. в Ленинград Нацменбыт [Бит на националните малцинства], в който работят около 200 души, и където се произвеждат медни котли, железни бъчви и други метални изделия. Повечето артели обаче са доста по-малки, и тяхното възникване често е свързано с усядането на цигани чергари. Така напр. през м. декември 1936 г. 12 семейства Келдерари пожелават да уседнат в град ЙошкарОла, столица на Марийска АССР, и създават свой артел за производство на метални изделия за домакински нужди. По сходен начин през 1936 г., възниква и артелът Пламъкът на Революцията в Сталинград, за когото местния Краеви изпълнителен комитет утвърждава сумата 464 рубли безвъзмездн�� а�� помощ и заем за организация на производството и за подобряване на жилищните условия. Дейноста на циганските артели създава немалко проблеми на финансовите и контролни органи, той като често явление е нарушаването на същестуващите финансови нормативи. Понякога се стига и до по-драстични нарушения, напр. държава�� та�� предоставя на Промишления съюз на металообработващите комбинати 150 000 рубли, които са разпределени между различни цигански артели за строителство на работилници и складови помещения. При финансовата ревизия се оказва, че парите са раздавани на артелите без никакви документи, не са сключвани договори и с изпълнителите на строителните поръчки, а отчетите за това строителство надвишават 7-8 пъти държавните разценки. Последният държавен акт, касаещ циганските артели, е споменатото Постановление на Президиума на ВЦИК на СССР от 07.04.1936 г., според което Всесоюзпромсовет (Всесъюзният промишлен съвет) трябва да вземе специални мерки за укрепване и 82 Лекция 3. ЦИГАНИТЕ В СССР (ДО 1938 Г.) разширение на циганските артели и на тяхната производствена база; да организира подготовката и преквалификацията на членовете им; да подобри жилищните и материално-битовите условия, и да усили културно-масовата и политико-просветната работа сред циганите, работещи в тях. Развитие на езика и литературата Важно основно направление, в което активно се реализира държавната политика по отношение на циганите, е развитието на циганския език и литература. Още през 1926 г. към Всеросийския съюз на циганите е създадена “научно-изследователска секция”, но тя не развива никаква дейност. Нещата тръгват по-сериозно едва когато се намесва държавата, след публикуваната във вестник Известия статия “За образците на циганска писменност” за създадения от циганските активисти Николай Панков и Нина Дударова вариант на писменнност и литературен език (въз основа на диалекта на Руска Рома). На 10.05.1927 е издаден декрета За създаване на циганска азбука подписан от Анатолий Луначарский, оглавяващ Народният комисариат по просветата (Наркомпрос), провежда се среща на представители на Главно управление на науките, Съвета за националните малцинства и Всеросийския съюз на циганите. Решено е да се изработи циганска азбука (въз основа на руската азбука), и е избрана комисия, която да разработи циганския литературен език, в която влизат проф. Михаил Сергиевский, асистентката му Татяна Венцел, Николай Панков и Нина Дударова. През 1927 г. към Института за методи на училищната дейност е създадена Комисия за изучаване на циганите, която трябва да координира педагогическата и издателската дейност. Изследването на Михаил Сергиевский “Из областта на езика на руските цигани” е издадено през 1929 г., през 1931 г. е издадена и неговата “Циганска граматика”, а през 1938 г. излиза от печат и обширен 83 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции “Циганско-Руски речник” (съставители Михаил Сергиевский и Алексей Баранников, под редакцията на Николай Панков). През 1927 г. започва да излиза списанието Романи зоря [Циганска зора], от което са издадени четири броя. От 1930 г. то е сменено от списанието Нэво дром [Нов път], което излиза до 1932 г. През 1932 г. излиза и единствения брой на списанието Бутяритко ром [Трудещ се циганин]. В списанията, списвани предимно на цигански език, се публикуват разнообразни материали, �� отразяващи господстващата идеология и държавна политика, както и образци от циганския фолклор и литературни произведения. Впечатляваща е издаваната литература на цигански език. През 1930 г. е създадена циганска секция към Центриздат (Централно издателство). През 1932 г. вече работят цигански секции в още четири издателства: Сельколхозгиз, Молодая гвардия, Учпедгиз, ГИХЛО. Издаваната литература е групирана в няколко основни раздела: обществено-политическа; марксистко-ленинска; колхозна; производствено-техническа; научно-популярна; художествена (на автори цигани и преводи на цигански език). В периода 1931-38 г. са издадени общо 292 заглавия. Сред тези издания немалко са с пропаганден характер в духа на съветската епоха, заглавията на които говорят достъчно – напр. “Нашето знаме е Ленин”, “За властта на Съветите”, “Идват новите цигани”, “Ако врагът не се предава, него го унищожават” (превод на цигански език на известната�� статия на Максим Горки), “Работничке, колхозничке, селянко, изучавай военнното дело”, “Войната между социализма и религията”, “За безбожните дечица”, “Работничке, бъди безбожница”, “Какво даде Съветската власт на циганката” и др. под. Издава се и много литература, целяща запознаване на циганите със селското стопанство и колхозното дело, както и с фабричния труд и различни занятия. Немалко издания са посветени на практически проблеми от бита на циганското семейство, напр. “Първа помощ за нещастни случаи”, “Как да се борим с детските 84 Лекция 3. ЦИГАНИТЕ В СССР (ДО 1938 Г.) стомашни разстройства”, “Хигиена на жената”, “Война с насекомите в къщи” и т.н. Има обаче и издания от общо-познавателен характер, за някои от които трудно може да се предположи, че биха заинтересували циганите като евентуални читатели, напр. “В тундрата”, “За мамута”, “За маймунката”, “За добива на земни минерали и руди” ... Сред издадената художествена литература има преводи на класически литературни произведения на цигански език като творби�� на Александър Пушкин (�� стихотворения, повести�� , приказки, поемата “Цигани”), Лев Толстой, Проспер Мериме (“Кармен”), Максим Горки (включително разкази на циганска тема като “Макар Чудра”), Михаил Шолохов. Издадени са 47 художествени произведения на автори цигани (стихове и проза) – Максим Безлюдско, Александър Герман, Иван Ром-Лебедев, Николай Панков и др. Издаваната литература на цигански език безспорно има своето влияние върху развитието на общността. Това влияние обаче обхваща един сравнително �� доста�� ограничен кръг от нея, съсредоточен главно в Москва и още няколко града в СССР. Образование До голяма степен високата издателска активност е свързана с политиката към циганите в сферата на образованието. Във вестник Известия от 08.06.1925 е публикувана статия, в която сред народите, имащи право да получават образование на своя език, са посочени и циганите. През 1929 г. е издаден подготвения от Нина Дударова “Букварь для цыганских школ” и подготвеният от Николай Панков “Букварь для малограмотных”, които са първи издания за цигани от този род в света. До 1938 г. са издадени общо 13 учебника по цигански език, като последният е “Лылвари пиро романы чхиб” [Учебник по цигански език] от �� Александър�� Германо, както и други учебници и учебни материали. 85 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции През втората половина на 20-те години започва и активна дейност за ограмотяване и повишаване на образователното равнище на възрастните цигани чрез т.нар. ликбези [курсове за ликвидиране на неграмотността], вечерни школи и т.н. Започва и откриването на цигански училища и детски градини, които формално не са отделни учебни заведения, а обособена част от вече съществуващите. Броят на същестуващите циганските училища е непостоянен, защото с�� течение на времето�� се�� откриват нови (�� главно в�� циганските колхози) училища, но други се разпускат или закриват (заради лоши материални условия, липса на подготвени учители или липса на достатъчно интерес от циганските деца и т.н.). Общо за периода 1926-1938 г. с различна продължителност са съществували 86 цигански училища (или обособени класове с подобен статут). През 1938 г. работят едно основно (до VII клас) и 25 начални (до IV клас) цигански училища, както и 12 отделни цигански класа в началните училища. Освен тях е съществувало и циганско училище-интернат (в село Серебрянка, до Смоленск), а в две училища-интернати и в четири детски дома са същестували �� обособени цигански групи. Цялостното обучение в циганските училища по замисъл е трябвало да бъде на цигански език. Това поставя остро въпроса за подготвени учителски кадри. През 1927 г. са създадени Цигански курсове за просвещение, в които преподават Нина Дударова и Николай Панков, и в които се подготвят първите учители цигани. В 1931 г. в Москва при Института за повишение на квалификацията са открити Цигански педагогически курсове. С конкурс в първи курс са приети 30 човека от 80 кандидати. Тези курсове се дублират и с т.нар. ускорени изнесени курсове през лятото: в Торопец (Калининска области), в Невель (Псковска област), в Серебрянка (до Смоленск), в Харков, Иваново, Саратов, Свердловск, Ленинград, Орел и др. В Дорогобуж (Смоленска област) е открито Циганско отделение при местното Педагогическо училище с две 86 Лекция 3. ЦИГАНИТЕ В СССР (ДО 1938 Г.) секции (подготовка на възпитатели и на учители), където се обучават 28 души. На 18 април 1932 г. е прието Постановление на Наркомпрос За мерките по активизация на обучението и възпитанието на циганските деца и по подготовката на педагогически кадри за циганските училища. Съществуващите Циганските педагогически курсове в Москва са реорганизирани в Педагогически техникум с Циганско отделение, където до 1938 г. са подготвени между 120 и 140 души (цигани и циганки). Подготвените учители заминават на работа в провинцията, където е трябвало да развиват циганските училища. Самите учители цигани обаче често пъти предпочитат да ги назначат в “нормални”, смесени училища, а не да създават нови цигански училища. По този начин огромната част от подготвените цигани и циганки учители де факто не работят за това, за което са подготвяни (да развиват образованието сред циганските деца). Пример в тази насока е част�� от едно писмо, писано до Николай Панков от Люба Михолажина, която заедно със своя съпруг Димитрий Камбович (също възпитаник на циганските педагогически курсове) работят в Чечено-Ингушска АССР: “ ... Ужасно не обичам тези …, които не само не помагат, но се и отказват от своята нация. Аз съумях да застана на едно равнище с русите и да докажа, че и от нас се получават хора. Сега аз работя на Кавказ, а не сред своите цигани ... Да се живее тук е много трудно и опасно. ... Един убият, друг ограбят, девойките насилват, хвърлят ги от обрива в реката. �� Вечер да излезеш на двора е опасно. … Русите те [имат се предвид местните чеченци – бел. авт.] ненавиждат и сега се отнасят към нас като със завоеватели. За циганите те си нямат понятие и ме смятат за рускиня. …” В циганските училища се използват учебници и учебни помагала, написани на диалекта на Руска Рома. В някои случаи обаче този диалект е повече или по-малко трудно разбираем за циганите от останалите групи, затова има опити за адаптация на 87 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции преподаването на разбираем за учениците диалект, напр. учителя П. Кравченко е обучавал през 1931 г. своите ученици на диалекта на циганската група Серви, в училището-интернат към колхоза Красный путь в региона на град Суми, Украйна. Подготовката на кадри от средите на циганската общност не е свързано само с нуждите на образованието. На 21 декември 1931 г. Централния комитет на ВКП (б) открива в Москва специална Циганска партийна школа, в първия випуск на която са включени 18 мъже и 2 жени. Курсът на обучение е траел 10 месеца, а завършилите са изпращани на организационна и агитационно-пропагандна работа в циганските колхози, училища, даже в чергарства�� щите цигански табори. Театър Ромэн Изключително важно събитие в руслото на държавната политика към циганите през 20-те и 30-те години, което с течение на времето придобива и символни измерения, излизащи извън границите на СССР, е създаването на циганския Театър Ромэн. Театърът не възниква на празно място, а е завършек на процеса на инкорпорация на циганския музикален елит (съсредоточен главно в Москва и Ленинград) в новите съветски реалии. Този елит първоначално трудно намира своето място в новото съветско общество, но постепенно цигани започват да се включват в структури�� те�� , осигуряващи издръжката на музикалните колективи. Така напр. циганския хор на Николай Кручинин през 1920 г. се зарегистрира в Музикалния отдел на Наркомпрос, и се назовава Студия за старо циганско изкуство, а впоследствие Етнографски ансамбъл за старинни цигански песни. Идеята за цигански театър е предложена от група активисти на разпуснатия вече Всеросийски съюз на циганите, обединени в циганския клуб Лолы черэн [Червена звезда]. След срещата им с Анатолий Луначарский, на 4 октомври 1930 г. на заседание на ак- 88 Лекция 3. ЦИГАНИТЕ В СССР (ДО 1938 Г.) тива по националните изкуства на Наркомпрос е прието решение за създаване на Студия за Индо-Ромэнски (цигански) театър, а на 24.01.1931 е нейното тържествено откритие. През м. май същата година е и първото представление, спектакъл в две части – агитационната сценка Атася и дадывэс [Вчера и днес] и Етнографски ескиз. Истинската премиера обаче е на 16.12.1931 г., когато е представена пиесата на Александър Германо “Живот на колела”, и от тогава се утвърждава името Театър Ромэн. През 30-те години Театър Ромэн бързо се утвърждава в музикално-културния живот на СССР и придобива голяма популярност (както сред цигани, така и в съветското общество като цяло�� ). В репертоара му, наред с литературната и театрална класика с циганска тематика, неизменно присъстват и пиеси с пропагандно-агитационен характер, утвърждават �� се ценностите�� на “новия живот” при циганите (в основната си част с автори цигански активисти). Когато Етнографския театър в Ленинград поставя през 1932 г. двете постановки Романо дром [Цигански път] и Гиля и кхелыбена ромэн [Песни и танци на циганите] на неговия директор В. Н. Всеволодский-Гернгросс, те са подложени на силна критика в циганската преса, че не успяват да покажат прехода от чергарски начин на живот към циганските колхози. Театър Ромэн обаче не е единствената възможност за реализация на циганския музикален елит (който между другото доста се обновява в този период, като в него навлизат и представители на други цигански групи освен Руска Рома). В много от големите градове СССР се създават различни музикални колективи с осигурена държавна дотация, прикрепени към различни съветски културни учреждения или към културните домове на големи предприятия. �� Така напр. през�� 30-те години�� в Москва са същестували Цигански държавен театър-студия и Цигански пътуващ театър, а в Ленинград. Етнографски цигански ансамбъл към Ленгосeстрада (Лениградска държавна естрада) и Цигански анасамбъл към Дома на народите от изтока. 89 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Репресиите през 30-те години През 30-те години в СССР започва сталинската политика на масови репресии, жертви на която стават и немалко цигани. Първата вълна от държавни репресии е през 1932-1933 г., след като се въвеждат лични паспорти и задължителна регистрация по местоживеене (съчетана с получаване на карти за снабдяване с хранителни продукти). В категорията на т.нар. ‘закрити градове’, в които регистрацията е много по-трудна, попадат Москва, Ленинград, Киев, Одеса, Харков и др., като там възможностите за изкарване на прехраната са много повече. Към тези градове се стичат много хора, включително и цигани чергари, на което властите реагират с масови хайки за залавяне на “декласираните елементи”, които се изселват без съд и присъда. Свидетелства за масови изселвания на цигани има главно от Москва и от други големи градове в СССР, особено Ленинград, от където те са депортирани (главно в Сибир). Циганите са депортирани без присъди, а в Сибир те не са настанявани в лагери, а в отделни поселения, при относително свободен режим. По същото време в Сибир и други отдалечени територии са депортирани (с целите им семейства) около 3-5 милиона селяни (по различни изчисления), обявени за ‘кулаци’ при насилствената колективизация. За разлика от тях циганите не остават на новите си поселения. В продължение на няколко години, преодолявайки много препятствия и лишения, те успяват да се напуснат местата на депортация и да подновят предишния си начин на живот, главно в европейската част на СССР. Властите явно не гледат сериозно на циганите и в много случаи си притварят очите при напускане на определените им нови местожителства. Обстоятелството, че циганите водят чергарски начин на живот или често сменят местожителството си, не се оказва особен проблем за властите, стига те да не навлизат на териториите на големите градове, а се придържат към периферните селски региони. 90 Лекция 3. ЦИГАНИТЕ В СССР (ДО 1938 Г.) Втората вълна на репресии, която засега и циганите, е през 1936-1937 г. Това вече е време нe на депортации, а на “съдебни присъди” (едва ли това е най-точното определение за решенията на т.нар. ‘тройки’ на НКВД). Жертва на тези репресии стават и цигани, а обвиненията срещу тях са главно по няколко линии. Едно от най-честите основания за присъда е ‘спекулация с валута’, което е обяснимо предвид циганската традиция да се съхраняват златни монети в семейството. Кражбата на коне от криминално престъпление придобива политически измерения и се превръща във ‘вредителство’ спрямо социалистическата държава. Друго често срещано обвинение срещу цигани е и в шпионаж в полза на чужда държава, като основание за това обикновено е наличието на чужди паспорти на много цигани, уседнали наскоро в градовете (най-често Келдерари), някои от които са имали неблагоразумието да регистрират и своите артели с чуждестранни имена. Обявяването на цигани за чужди шпиони изглежда абсурдно от днешна гледна точка, но те не са нещо необичайно в СССР по това време на фона на масовите “разкрития” на ‘чужди шпиони’, включително сред висшата партийна номенклатура. Първоначално повечето присъди на цигани през 30-те години, получили обвинения от различен характер, са били за изпращане в лагери, но през 1937 г. започва масово ‘прочистване’ на лагерите от ‘антисъветски елементи’, като са спуснати контролни цифри за броя на лагерниците, които трябва да бъдат разстреляни по допълнителни обвинения. Сред тази вълна на масови разстрели в лагерите има и цигани. Така напр. в лагера в Соловки, в Карелия, през 1937 г. са осъдени на смърт и разстреляни общо 13 Келдерари от две големи фамилии (Станеско и Михай), като масовите разстрели са извършвани в местността Сандоморх, където през 1937-1938 са убити над 9 000 души. Освен Келдерари, в Сандоморх са разстрелвани и други цигани – 27 души от Руска Рома, които преди това са работили на строителството на БеломорскоБалтийския канал (строен от лагерници). 91 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Общото число на циганите, загинали през периода 1937-1938 г., по данни на сдружението “Мемориал”, е 52 души, разстреляни в Сандоморх, Смоленск, Курск, Марий-Эл и други градове. Разбира се, тези данни са непълни, и вероятно общата цифра е по-голяма, но при всяко положение това е съвсем незначителен дял от общия брой на жертвите през този период�� , който се изчислява в милиони. Масовите чистки почти не засягат новия съветски ‘елит’ при циганите, за разлика от много други народи в СССР, които губят почти цялата си интелигенция и партийни активисти в периода на масовите репресии. Репресиите срещу цигани през този период определено не са на расова или национална основа, а съобразно нормите на официалната съветска идеология по това време, т.е. циганите са третирани на равни основания с всички съветски граждани. �� Понастоящем вече има немалко опити от страна на ромската (или проромската) национално-историческа школа сталинските репресии да се поставят в друг план, като изражение на анти-циганизма (т.е. да се обявят за като част от постоянните преследвания на циганите в цялата им история). Най-красноречивото опровержение на този подход са цифрите, при това поставени в общия контекст на епохата и анализирани в съпоставителен план (в сравнение с общия брой на жертвите на репресиите през този период). Според списъка на реабилитираните лагерници в Магаданска област (една от административните единици с най-много лагери), чиито смъртни присъди са приведени в изпълнение, от около 8 000 души циганите са 9 души. В друг списък (непълен) на жертвите на политически репресии по време съветския режим в Иркутска област (също с много лагери) в Сибир от регистрираните осъдени на смърт�� 12 134 човека цигани са 4 души. И може би най-впечатляващото – в списъка на жертвите в Москва и Московска област, разстреляни през периода 1918-1953 г., фигурират общо 17 542 души, сред които има представители на 58 националности, включително и асирийци, буряти, даргинци, караими, кумики, ойрати, якути ..., 92 Лекция 3. ЦИГАНИТЕ В СССР (ДО 1938 Г.) но нито един циганин. На фона на всички тези цифри обявяването на репресиите през 30-те години спрямо циганите като част от протичащата през всички исторически епохи политика на “антициганизъм” звучи най-малкото тенденциозно. Поврат в националната политика Коренна промяна в държавната политика по отношение на циганите настъпва през 1938 г. Започва реорганизация на Народния комисариат на просветата, и на 24.01.1938 г. се появява Записка на ЦК на ВКП (б) За ликвидацията на националните училища и националните отделения в училищата, с които се предписва да се затворят 18 национални отделения в системата на образованието, както и съществуващите училища на 16 отделни националности. В този списък са включени народите без свои държавноадминистративни образования (или живеещи вън от тях) – напр. арменци (живеещи извън Арменска СССР), поляци, немци и т.н., завършвайки с кюрди, асирийци и цигани. Промените засягат �� не само�� сферата на образованието. Прекратява се масовото издаване на книги на цигански език, а представленията на Театр Ромэн започват да се изпълняват на руски език (с включване само на отделни текстови фрагменти и песни на цигански език в тях). Постепенно отмират циганските артели и циганските колхози. Артелите прекратяват своята дейност и се сливат със сродни по профил предприятия, като повечето цигани постепенно отпадат от регулярната трудова заетост. Част от циганските колхози по същия модел преминават към други, порентабилни колхози, други продължават да съществуват, но от названието им отпада определнието “цигански” (както и всякакви други национални определения при останалите колхози). Този процес протича сравнително бавно, а част от циганите подновяват чергарския си начин на живот. 93 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции При оценката на тази промяна в държавната политика към циганите трябва да се отбележи, че тя е краен (при това периферен) резултат от развитието на цялостната национална държавна политика на СССР. През втората половина на 30-те години т.нар. “Ленинската” национална политика отстъпва място на “Сталинската” такава. Промяната започва с приетата на VIII Конгрес на Съветите през м. ноември 1936 г. нова Конституция на СССР. Срещат се твърдения, че с тази конституция се отнема статута на циганите като “национално малцинство”, но никъде в новата конституция или в други държавни документи �� от съветската епоха няма списък на народите, притежаващи статут на “национално малцинство”, нито пък въобще някъде в тях става дума специално за циганите. Циганите са твърде маловажен проблем в контекста на цялостната държавна национална политика, и съвсем не е случайно, че в списъка на народите, които трябва да закрият своите национални училища, те се намират чак на последно място. При новата национална съветска политика предприетите мерки са в различни направления и целят премахване на етнонационалните различия в СССР в преследване на достигането на нов стадий в националното развитие – т.нар. ‘съветски народ’. Доста опростено и еднозначно тълкуване е често срещаната характеристика, че под тази идеологическа опаковка се крие стремежа за русификация на съветското пространство. В немалко случаи се пропуска и самият термин ‘съветски народ’, който е ключов за националната политика в СССР, както и обстоятелството, че налице е де факто развитие на старата имперска идея за ‘Россия и россияните’. На тази основна парадигма са подчинени конкретните държавни политики (напр. държавно-административните образувания, които на практика буквално създават редица нови народи на базата на родово-племенни образования)�� , и �� държавната политика към циганите е в това общо русло. 94 Лекция 3. ЦИГАНИТЕ В СССР (ДО 1938 Г.) Заключение В политиката на съветската държава по отношение на циганите има сериозни завои, и даже (поне на пръв поглед) някои противоречия. До 1938 г. политиката към циганите се основава на третирането им като обособен народ, който трябва да се развива преди всичко като общност, съставна част от съветското общество, чрез създаване на отделни цигански колхози, цигански артели, цигански училища и т.н. След 1938 г. парадигмата е сменена, т.нар. �� ‘специалната политика’ отстъпва място на т.нар. ‘общия подход’, и циганите са третирани вече преди всичко като интегрална част от съветското общество, без да бъдат специално обособявани в основите социални сфери (икономика, образование и т.н.), а като общност се подкрепя развитието им в етнокултурен план (преди всичко в музикално-танцовата сфера). Кой от двата подхода се оказва от днешна гледна точка подобър за циганите е несъмнен. Резултатите от първия подход обхващат един твърде ограничен кръг от новия, съветски цигански елит. При втория подход, въпреки че не може да се говори за някаква завършена и последователна политика на държавата за развитието на циганската общност, благодарение на цялостния обществено-политически контекст, се създават и гарантират редица възможности за равноправно участие на циганите в обществения живот и за повишаване нивото на тяхното �� благосъстояние,�� образование и гражданско съзнание. 95 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции ЛИТЕРАТУРА Баранников, Алексей. 1931. Цыганы СССР. Краткий историко-этнографический очерк. Москва: Центриздат. Бессонов, Николай. 2002. Цыгане. – В: Шангина, Изабелла. Многонациональный Петербург: История. Религии. Народы. С�� анкт Петербург: Искусство, 805-820. Бессонов, Николай 2002. Цыгане под сенью рубиновых звезд. – 30 Октября 22: 6-7. Бессонов, Николай 2002. Убиты за трудолюбие. – 30 Октября 23: 5. Бессонов, Николай 2002. Цыгане: годы ссылок и побегов. – 30 Октября 26: 10. Бриль, М. 1932. Трудящиеся цыгане в ряды строителей социализма. – Революция и национальности 7: 60-66. Бриль, М. и Е. Попов. 1932. Цыгане в Союзе ССР. – Советское строительство 67 (2): 122-137. Данiлкин, Олексiй. 2001. Культура циган України – минуле i сучастнiисть. Kiїв: Контекст. Деметр, Надежда, Николай Бессонов и Владимир Кутенков. 2000. История цыган. Новый взгляд. Воронеж: Институт этнологии и антропологии РАН. Деметер-Чарская, Ольга. Судьба цыганки. Москва: Можаев, 1997. Друц, Ефим и Алексей Гесслер. 1990. Цыгане. Очерки. Москва: Советский писатель. Зiневич, Наталія. 2001. Цигани в Українi: формування етносу i сучасний стань. – В: Українский iсторичний журнал 436 (1): 40-52. Калинин, Валдемар. 2005. Загадка балтийских цыган. Очерки истории, культуры и социального развития балтийских цыган. Минск: Логвинов. Кисeлёва, Т. Ф. 1952. Цыганы Европейской части Союза ССР и их переход от кочевания к оседлости. Автореферат. Москва: МГУ. 96 Лекция 3. ЦИГАНИТЕ В СССР (ДО 1938 Г.) Ром-Лебедев, Иван. 1990. От цыганского хора к театру “Ромэн”. Москва: Искусство. Швецов, Михаил (Сост.) 2006. Рома в Украïнi. Iсторичний та етнокультурний розвиток циган (рома) Украïнi (ХVI – ХХ ст.). Донецьк: Вебер. Bessonov, Nikolaj. 2003. Zigeuner in Russland. Geschichte und gegenwärtige Probleme. – Ost-West. Europäische Perspektiven, 4 (2): 111-117. Crowe, David. A History of the Gypsies of Eastern Europe and Russia. New York: St. Martin’s Griffin, 1994. Kalinin, Waldemar and Christina Kalinina. 2001. The Baltics, Belarus, Ukraine and Moldova: Reflections on life in former URSS. – In: Guy, Will. (Ed.) Between Past and Future: the Roma of Central and Eastern Europe. Hatfield: University of Hertfordshire Press, 252-267. O’Keeffe, Brigid. 2011. ‘Backward Gypsies’, Soviet citizens: the all-Russian Gypsy Union, 1925-28. – http://findarticles.com/p/articles/mi_6976/ is_2_11/ai_n57449516/. Kenrick, Donald. 2007. The Romani World: A Historical Dictionary of the the Gypsies. Hatfield: University of Hertfordshire Press. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2003. Ethnic Identities and Economic Strategies of the Gypsies in the Countries of the Former USSR. – Orientwissenschaftliche Hefte 9: 289-310. Marushiakova, Elena, Udo Mischek, Vesselin Popov and Bernhard Streck. 2005. Dienstleistungs-nomadismus am Schwarzen Meer. Zigeunergruppen zwischen Symbiose und Dissidenz. – Orientwissen schaftliche Hefte 16: 1-71. 97 ЛЕ КЦ ИЯ 4. ЦИГАНИТЕ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА ПО ПЪТЯ НА СОЦИАЛИЗМА Краят на Втората световна война и последвалите години са време на коренни промени в страните от Източна Европа. В Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния, България, Югославия и Албания, с активната подкрепа на СССР, властта се поема от местните комунистически партии, които установяват пълно господство във всички сфери на обществения живот. Постепенно в тези страни се установява нов тип държавно-политическа система, която, според използваната фразеология в нейните рамки, се определя като ‘социалистическа’. В Източна Европа се извършват цялостни обществено-икономически преобразования, и част от тях са ориентирани пряко към циганите, които, в различна степен и за различни периоди, също са обект на активна държавна политика. Общи рамки и специфика Когато се говори за т.нар. ‘социалистически блок’ в Източна Европа, често пъти се смята, че става дума за една монолитна тоталитарна система, пряко подчинена на Москва, в която господства една унифицирана политика във всички сфери. До известна степен това е така, макар че има все пак доста различия и специфики в отделните страни. Монолитността на страните в Източна Европа, управлявани от комунистическите партии, се разчупва още в края на 40-те години от Югославия под ръководството на Йосип Броз Тито. През 50-те години и �� Албания�� под ръководството на Енвер Ходжа поема по свой собствен път. Въпреки че остава член на Варшавския договор и на Съюза за икономическа взаимопомощ (СИВ), в много аспекти Румъния под ръководството на Николае Чаушеску също 99 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции проявява, повече или по-малко, определена независимост в�� своята вътрешна и външна политика. В по-малка степен, определени нюанси, особено в сферата на вътрешната си политика, проявяват и всички останали страни от Източна Европа. Специално в сферата на вътрешната национална политика, за страните от Източна Европа въобще не може да се говори за съществуването на някакъв общ модел (включително по �� отношение на циганите). Формално погледнато, на идеологическо ниво съществува пълно единство, и всяка една от т�� ези страни официално декларира, че изгражда своята национална политика върху принципите на марксизма-�� ленинизма�� . �� На�� практика �� обаче се оказва, че нещата стоят доста по-различно, и в реалния живот всяка една държава от �� социалистическия блок интерпретира�� тези принципи по своему (и съответно провежда своя �� собствена национална политика). Най-общо казано, в Източна Европа съществуват два основни модела на национална политика, които биха могли да бъдат определени като ‘етнонационален’ и ‘постимперски’. Първият от тях е господстващ в етнонационалните държави (Полша, Унгария, Румъния, България, Албания). Към тази група страни може да се причисли, макар и с някои уговорки, и Чехословакия (�� която е двусъставна�� федерация). В тези страни съществува един народ (в Чехословакия два), който е държавно/национално формиращата основа, и ‘малцинства’ (всички останали по-малки �� етнически общности, каквито и термини да се използват за тяхното определение в различните държави). Вторият модел е характерен за СССР и Югославия. При него, поне формално, не съществува ‘основен’ народ и малцинства, а сложна йерархическа структура от национални/етнически общности със собствени държавно/административни образувания и общности без такива, обединени в нов, “по-висш” тип формирование – ‘съветски народ’ и ‘югославяни’. 100 Лекция 4. ЦИГАНИТЕ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА ПО ПЪТЯ НА СОЦИАЛИЗМА Различни подходи на държавните политики към циганите в страните от Източна Европа обаче не означава, че не могат да се изведат каквито и да е общи принципи, закономерности и модели при реализацията на тези политики. Общите характеристики на държавните политики�� към циганите, каквито и различия и специфики да има в отделните страни, позволяват все пак да се говори за тях като за едно цяло през фиксирания период (между края на Втората световна война и “вятърът на промените” от края на 80-те години). Седентаризация на чергарите Типичен пример за �� съчетаниета�� на общото и специфичното в държавн�� ите�� политик�� и�� на страните от Източна Европа по �� отношение на циганите е седентаризацията на чергарите. Общото в случая е, че през разглеждания период в Източна Европа протичат процеси на усядане на циганите чергари (или поне на силното ограничаване на чергарстването). Във всяка една от страните обаче тези процеси имат своя специфика във формите на държавната политика, свързани с тях, и разлика във времето на протичането им. Различни са и изходните позиции, от които тръгват процесите на седентаризация в страните от Източна Европа. Разбира се точни цифри в тази насока не са възможни, но при все това може да се посочи, поне приблизително, съотношението между цигани чергари и уседналите цигани във времето, когато протичат тези процеси. В СССР и Полша значително преобладават циганите, водещи чергарски начин на живот, като в Полша те са над три четвърти, а в СССР поне две трети от общата численност на циганите. На другия полюс са България и Чехословакия, където циганите чергари, обект на държавната политика, са под 5 % от общия брой цигани. В останалите страни относителният дял на циганите чергари варира между тези полюси, като в Румъния и 101 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Югославия чергарите са не повече от една трета, а в Унгария и Албания не повече от една четвърт от циганите. В повечето от страните на Източна Европа седентаризацията на циганите чергари се извършва със специален държавен или партиен (което за Източна Европа е едно и също поради срастването на партия и държава) документ�� , който може да бъде обозначен по различен начин�� (указ, закон, резолюция, програма�� , стратегия и т.н.). Първата държава, която предприема активна политика за решаване на проблема с циганите чергари, е СССР, където забраната на чергарския начин на живот на циганите се �� извършва�� със специален държавен акт. На 05.10.1956 г. е обнародван Указ на Президиума на Върховния съвет на СССР За приобщаване към труда на циганите, занимаващи се със скитничество. Същият модел е използван в България, където на 17.12.1958 г. е прието Постановление № 258 на Министерския съвет За уреждане на въпросите на циганското малцинство в България. В Чехословакия, където на 17.10.1958 г. е приет Закон № 74 За постоянно заселване на чергарстващите лица, нюансът е незначителен�� (акцентира се върху личностните, а не върху общностните характеристики на циганите). В Полша, след неуспешния опит през 1952 г. на държавата да убеди циганите чергари да отседнат в свободните (след депортацията на германското население) западни територии, на 05.02.1964 г. е приета Резолюция на Министерството на вътрешните работи, с която се постановява задължителна седентаризация на циганите чергари. В Румъния за специални мерки на държавата, насочени към седентаризация на циганите чергари, може да се говори едва след�� 1977 г., когато от Централния комитет на Румънската комунистическа партия е приета специална Програма�� за социална интеграция, в която седентаризацията на чергарите е един (но не най-важния) аспект от цяла серия предвиждани мерки. В останалите държави в Източна Европа обаче седентаризацията на циганите чергари не е акт на специална �� държавна по- 102 Лекция 4. ЦИГАНИТЕ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА ПО ПЪТЯ НА СОЦИАЛИЗМА литика към тях, а протича в рамките на изпълнение на общите законови норми, напр. изискванията за определено местожителство, за постоянна месторабота и т.н. В Унгария този процес се извършва през втората половина на 50-те години, а в Албания и Югославия през 60-те и 70-те години. Трябва да се отбележи, че въпреки държавната политика за седентаризация на циганите чергари крайните резултати не винаги са успешни. В СССР части от циганите, формално с постоянно местожителство, продължават да чергарстват и през 60-те години (а в някои случаи и до по-късно, включително даже до разпадането на Съветския Съюз), докато постепенно се преорентират към нови икономически активности, изключващи този начин на живот. До голяма степен по своя естествен път отмира (но не изчезва съвсем) и чергарството при по-голямата част от цигани чергари в Югославия. В България отделни цигански групи (напр. т.нар. Тракийски Калайджи), въпреки че имат свои собствени жилища и фиктивно �� се водят на�� постоянна работа, продължават да чергарстват през топлия сезон (традиционен за Балканите като цяло модел на полу-чергарски начин на живот). Най-слаб ефект има тази държавна политика в Румъния, където през 1977 г. официално са отчетении 66 500 циганите чергари, и където този модел на сезонно чергарстване остава запазен и до днес при различни цигански групи. Безспорно интересен въпрос е как се оценява от днешна дата седентаризацията на циганите чергари в Източна Европа. Налице е определено разминаване в тези оценки. В много научни и правозащитни публикации тази политика се оценява като един от върховете на респресивната политика на комунистическите партии спрямо циганите. Тази оценка се споделя и от някои съвременни ромски активисти, произхождащи обаче от средите на уседналите от векове цигани, сред които съществува традиционна аверзия към циганите чергари. Като цяло �� обаче в�� Източна Европа определено преобладават положителните оценки на мерките за 103 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции усядането от страна на самите цигани, бивши чергари (особено ясно изразени сред тези, които са били преки �� участници в�� събитията). При това положителна оценка е по-силна напр. в България или страните от бившия СССР, отколкото в бивша Чехословакия и Полша, където седентаризация е съпроводена от редица �� репресивни мерки (напр. конфискация на коне и на имущество). При оценката на политиката за седентаризация на циганите чергари много по-важно обаче е едно друго обстоятелство. По това време (50-те – 70-те години) в страните в Източна Европа вече е назряла сериозна криза на чергарския начин на живот. Възможностите да се продължи този начин на живот, който се е крепил на полу-натуралното и до голяма степен затворено селско стопанство (частно или държавно-колективно), вече все повече и повече се изчерпват в новите обществено-икономически реалии, в контекста на рязко засилените процеси на индустриализация и урбанизация. Самите чергари започват да търсят възможности за преминаване към уседнал (или поне полу-уседнал) начин на живот и към нови стратегии за икономическа реализация. Активната намеса на държавата идва в подходящия исторически момент (�� нещо, което�� много рядко се случва при различните държавни политики към циганите) и съществено подпомага (напр. чрез заеми и/или безвъзмездни помощи за строеж на жилища, както и други подобни�� форми) естественото развитие на общността и обществената й интеграция. Форсирана интеграция Политиката, насочена към обществена интеграция на циганите, е господстваща в страните от Източна Европа, но нейната практическа реализация е с�� доста разнообразни форми. Съществуват два подхода, които са актуални и до днес, �� в новите европейски реалносит – �� ‘общия’ и ‘специалния’. При първия подход липсват специални мерки на държавата за обществена интеграция на 104 Лекция 4. ЦИГАНИТЕ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА ПО ПЪТЯ НА СОЦИАЛИЗМА циганите, а техните проблеми се решават на общи основания, в рамките на съществуващите общи политики към цялото население. При втория подход към циганите се подхожда като към обособена общност, със специфични проблеми, които предполагат специални мерки за тяхното решаване. Първият подход е характерен преди всичко за СССР, Югославия, Полша и Албания. В тези страни липсват специални държавни програми, насочени към циганите (в СССР и Полша с едно единствено изключение – седентаризацията на чергарите). Единствената сфера от обществения живот, в която се нарушава принципа на ‘общата’ политика към циганите, е съхраняването и развитието на етнокултурната им идентичност. В СССР Театър Ромэн е една от най-известните забележителности на Москва, съществуват и над 100 цигански музикално-танцови състава, прикрепени към различни институции, издава се в огромни �� (особено от днешна гледна точка) тиражи циганска музика и образци на циганския фолклор. Сходна е и ситуацията в Югославия, където кръгът на дейностите за развитие на идентичността и етнокултурата на циганите�� , подпомагани от държавата,�� са доста по-разнообразни (напр. издаване на циганска/ромска периодика, радио- и телевизионни предавания), а донякъде и в Полша, макар и в поограничени мащаби. В останалите четири страни (Чехословакия, Унгария, Румъния и България) налице е ‘специален’ подход в държавната политика на обществена интеграция на циганите. Наличието на такъв подход не отменя наличието и на ‘общ’ подход, и в много случаи обществената интеграция на циганите протича в неговите рамки, но в други случаи държавата преценява, че са необходими и специални мерки. Разгледаните държавни политики за седентаризация на циганите са само един от примерите в този план. В България на 17.12.1958 е прието �� вече споменатото�� Постановление № 258 на МС За уреждане на въпросите на циганското малцинство в България, което третира не само седентаризацията 105 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции на чергарите, но и доста по-широк кръг проблеми. След две десетилетия е прието Решение № 1360 на Секретариата на Ц�� ентралния комитет на Българската комунистическа партия от 09.10.1978 За по-нататъшно подобряване на работата сред българските цигани, за тяхното още по-активно включване в изграждането на развито социалистическо общество, за администрирането на което е издадено и Разпореждане на Министерския съвет № 7 от 26.01.1979. В Румъния през 1977 г. Централният комитет на Румънската комунистическа партия подготвя Програма за социалната интеграция на циганите. За нейното изпълнение на 14.06.1980 е прието Постановление на ЦК на РКП, с което стартира реализацията на Платформа от мерки по заетоста и социалната интеграция на циганите. В Унгария през 1961 г. Политбюро на Унгарската социалистическа работническа партия (УСРП) приема специални Бележки във връзка с подобряване на живота на циганското население, като за тяхното изпълнение през 1964 г. е приета жилищна програма. През 1968 г. с Решение на Централния комитет на УСРП е очертан кръгът на приоритетните дейности в държавната политика към циганите (главно �� решаване на социалните проблеми)�� , които �� обаче през�� 1971 г., след приемането на нова Конституция, са проме�� нени, и акцентът пада върху развитие на циганската етнокултура и фолклор. В Чехословакия, след дълга подготвителна работа, е прието Решение на Централния комитет на Комунистическата партия на Чехословакия от 08.04.1958 За работата сред циганското население. В изпълнение на това решение същата година са приети не само споменатия закон за седентаризация на чергарите, но и Насоки за възпитанието на циганските деца на Министерството на образованието. След събитията от 1968 г. и приемането на нова Конституция, с Решение на правителството № 231 от 1972 г. е при- 106 Лекция 4. ЦИГАНИТЕ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА ПО ПЪТЯ НА СОЦИАЛИЗМА ета Концепция за всестранна обществена и културна интеграция на циганите, която е съществено развита и допълнена през 1976 г. Като цяло всички тези партийни/държавни документи съдържат няколко основни насоки, в които трябва да се реализира специалната държавна политика към циганите в тези страни. Такива са осигурявяне на пълна и трайна трудова заетост, решаване на проблемите на жилищната среда и здравеопазването, обхващане в училищната система на циганските деца и подобряване на образователното им равнище, развитие на циганската култура и т.н., включително �� и така модните напоследък проблеми на циганската жена. Съществуват обаче и редица специфични акценти в държавните политики на отделните страни, особено при конкретната реализация на очертаните основни сфери. В България с Разпореждане 2071 на Министерски съвет от 02.11.1961 г. започва създаването на нови училища-интернати и пансиони, а от 1966 г. част от училищата, в които преобладават цигански деца, са преобразувани в Общообразователни училища със засилено трудово обучение (ОУЗТО). В Румъния специални мерки са насочени към ограничаване броя на децата в циганските семейства (подпомагат се финансово само семейства с до 5 деца) заради големия брой цигански деца, изоставени в детските домове. В Унгария през 1961 г. са предвидени специални мерки срещу дискриминацията на циганите в унгарското общество, а жилищната програма от 1964 г. предвижда ликвидирането на съществуващите �� около 2�� 500�� обособени (извън чертите на населеното място) цигански поселища. В Чехословакия правителственния Декрет № 502 от 1965 г. също предвижда пълна ликвидация�� на обособените �� циганските�� поселища, съществуващи главно в Източна Словакия, и разселване на живеещите в тях цигани в промишлените региони. Обикновено като драстичен пример за ‘специална’ политика към циганите в Източна Европа се сочи случаят със стерилизацията в Чехословакия. Става въпрос за издадения на 29.02.1972 от Министерството на здравеопазването Декрет, даващ възможност 107 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции за доброволна (и финансово насърчавана) стерилизация на жените, родили повече от две ментално изостанали деца. Този Декрет, формално издържан според принципите на ‘обща’ (т.е. не насочена пряко към циганите) политика, повтаря (в �� доста смекчен�� вариант) сходни държавни норми и практики �� по това време от�� Швейцария и скандинавските страни, но на практика повечето жени, подложили се на стерилизация през 70-те години, са циганки. Културно-историческотото наследство Разликите в държавната политика на отделните страни често пъти са обусловени или поне силно �� повлияни�� от по-стари културно-исторически модели. Всъщност разглежданите страни от Източна Европа възникват през ХIХ и ХХ в. на базата на �� три�� империи – Османската, Австро-�� Унгарската�� и �� Руската�� – които представляват три различни модела на държавна политика по отношение на циганите. Спецификата на тези три основни модела и тяхното влияние на по-късните исторически етапи може да бъде �� илюстрирана на примера с жилищната политика в различните страни на Източна Европа. Старите, имперски културно-исторически специфики на трите империи са пряко отразени в различни модели на заселване на уседналите цигани (които в Османската и Австро-Унгарската империя значително преобладават над чергарите). В Османската империя (и съответно България, Албания, по-големите части от Югославия и Румъния) циганите живеят в чертите на селището, в обособени етнически квартали (най-често наричани махала), както и всички други етнически общности, които са обособени по същия принцип�� . В Австро-Унгария (съответно Унгария, Чехословакия, големи части от Румъния и по-малки от бивша Югославия и Полша) уседналите �� цигани�� живеят в обособени поселища, извън чертите на селището, понякога и на километри от него – т.нар. ciganytelep в Унгария; osada, kolonia в Словакия; kolonia, ţigania в 108 Лекция 4. ЦИГАНИТЕ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА ПО ПЪТЯ НА СОЦИАЛИЗМА Румъния, osada в Южна Полша и т.н. В Руската�� империя (съответно СССР и част от Полша) циганите живеят най-често смесено с останалото население, обикновено в няколко �� (до няколко десетки) къщи�� една до друга (изключениe �� е�� Закарпатието�� , присъединено към СССР след Втората световна война, където господства модела на Австро-Унгария). Съответно държавната политика към циганите в страните от Източна Европа се съобразява с тези исторически дадености. В Унгария и Словакия стремежът е към тотална ликвидация на обособените цигански поселища, като доста по-ефективна е тя в Унгария (където �� по-голямата�� част от �� тези поселища�� са ликвидирани). В Румъния държавната политика в жилищната сфера е доста разнообразна и нееднозначна, както е разнообразно и историческото наследство в различни региони от нейната територия. В България съществущите постановления за ликвидиране на циганските махали не са последвани от сериозни дейности и остават без почти никакви резултати, а в СССР, Полша, Югославия и Албания въобще не съществува специална държавна политика за циганите �� в тази насока�� . �� На практика обаче, в рамките на ‘�� общата�� ’ �� политика, до голяма степен (особено в СССР и Полша), проблемите в жилищното усторйство на циганите са решени (напр. в Белград циганите, живеещи в същестуващите няколко големи цигански махали са разпръснати в няколко десетки по-малки поселища, в сравнително много по-добри условия). Цигански организации Важна характеристика на държавната политика към циганите в страните от Източна Европа е отношението към циганските организации (обществено-политически и/или културни). Всъщност през разглеждания период самото създаване и развитие на такива организации не е възможно без одобрението и активната подкрепа на държавата и партийните структури, и тяхното съ- 109 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции ществуване или забрана е в пряка зависимост от обратите в националната политика на съответните държави. В България на 6 март 1945 г. е създадена Единна общо културно-просветна организация на циганските малцинства ‘Екипе’ [Единство] начело с известния цигански активист, дългогодишен деец на комунистическата партия и депутат в български парламент Шакир Пашов, която създава множество свои локални подразделения. Започва да излиза вестник Романо еси [Цигански глас], преименуван по-късно на Нево дром [Нов път], създаден е Централен цигански музикално-артистичен театър ‘Рома’. В края на 40-те години политиката коренно се променя, Шакир Пашов е изключен от БКП и изпратен в лагер на остров Белене, циганската преса и театър прекратяват своето съществуване, а локалните подразделения на циганската организация се вливат в Отечественния фронт (�� по това време вече масова�� обществена организация, ръководена от Българската комунистическа партия). През 1957 г. се прави опит за възобновяване на циганското организирано движение, създава се Циганско народно читалище ‘Девети септември’ в София, което издава вестник Неве Рома [Нови цигани] и създава Цигански музикално-артистичен ансамбъл ‘Рома’. Тази дейност обаче бързо е прекратена, и циганите преминават изцяло под опеката на Отечественния фронт, чието издание е и циганския вестник Нов живот (излизал до 1988 г.�� , списван изцяло на български език). В Унгария през 1957 г. е създадена Magyar Ciganyok Müvelödesi Szovetseg [Унгарска циганска културна асоциация] начело с Мария Ласло, която се опитва да разшири своята дейност и да се превърне в национална малцинствена организация (подобно на тези на другите малцинства), но просъществувава само две години. През 1974 г. е създаден Ciganyszövetseg [Цигански съвет] начело с Менихерт Лакатош, който през 1985 г. е преобразуван в Orszagos Ciganytanacs [Национален цигански съвет] начело с Чоли Йожеф Дарочи. Новата циганска организация развива активна дейност, 110 Лекция 4. ЦИГАНИТЕ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА ПО ПЪТЯ НА СОЦИАЛИЗМА главно в културната сфера – възстановява се Magyar Ciganyok Müvelödesi Szovetseg / Romane Kulturake Ekipe, открит е цигански културен център в Будапеща, организират се �� национални и регионални радио-предавания, фестивали и празници на циганската музика. В Чехословакия циганските организации съществуват за кратко време. В Словакия през 1968 г. е създаден Zväz CigánovRómov [Съюз на циганите-роми] начело с �� Антон Фацуна�� , а на следващата година в Чехия е създаден аналогичният Svaz Cikánů-Romů [Съюз на циганите-роми] начело с Мирослав Холомек, които се обединяват в обща асоциация, под егидата на Народния фронт (масова обществена организация, ръководена�� от комунистическата партия). Циганските организации в двете федеративни републики създават широка мрежа от свои локални подразделения, опитват се да развиват широк кръг дейности в сферата на трудовата заетост (включително чрез цигански кооперативни предприятия), за подобряване на жилищните условия и на образованието на циганските деца, решаване проблемите на циганската жена, развитие на циганската култура и т.н., но те просъществуват само няколко години и са разпуснати в началото на 70-те години. В други страни от Източна Европа през разглеждания период фактически липсва организирано циганско движение. �� Интересен е случаят със СССР, където през първата половина на 50-те години група цигански активисти (особено активен е Николай Саткевич) отправят серия писма до ръководните партийни и държавни институции с призиви държавата активно да се намеси, за да се издигне образователното и културно-битово равнище на циганската общност, като предлагат да се забрани чергарския начин на живот, да се съберат циганските деца в специални пансиони и т.н., включително и да бъдат възстановени циганските обществени организации. Резултат от тази акция е Указът от 1956 г. за забрана на чергарския начин на живот на циганите, а опитите на цигански активисти да убедят циганските семейства да изпращат 111 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции своите деца в същестуващите училища от пансионен тип срещат сериозен отпор от самите цигани, и отношението на съветската държава към циганите бързо се връща в руслотото на ‘общата’ политика. В Полша и Румъния през 70-те години възникват няколко локални цигански сдружения, чиято дейност е органичена главно в културната сфера (напр. организиране на детски школи и групи за циганска музика и танци, участие в национални и регонални фестивали). Сходни дейности развиват масово и съществуващите десетки цигански музикални-танцови ансамбли в СССР, а спорадични подобни примери има даже и в Албания. Ромското движение в Югославия Специфичен случай в развитието на циганското/ромското движение е ситуацията в Съюзна �� Федеративна Република Югославия (СФРЮ). През 1969 г. в белградския вестник Вечерни новости се появява голяма статия, базирана на интервю със Слободан Берберски, дългодишен комунистически деец, политически затворник, участник в анти-фашистката съпротива и партизанин по времето на Втората световна война, член на Ц�� ентралния комитет на Съюза на югославските комунисти (СЮК). В тази статия се обявява, че югославските ‘роми’ �� (подчертава се, че това е “�� правилното” название) ще създадат своя организация, която си поставя за основна цел да се стреми ромите да получат статут на ‘нация’ (в Югославия по това време съществува тристепенна държавнонормативна йрархическа система, разделяща народите, живеещи в рамките на федерацията,�� в различни категории – етническа група, народност, нация). След създаването на Дружество ‘Ром’ (на 20.04.1969 г.) започва процес на създаване на негови подразделения в различните югославски републики, след това и в отделни селища, както и на други ромски сдружения (културни, спортни и т.н.). През 70-те 112 Лекция 4. ЦИГАНИТЕ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА ПО ПЪТЯ НА СОЦИАЛИЗМА години съществуват над 60 ромски организации, и техният брой постоянно нараства. С подкрепата на югославската държава се организират различни, главно културни мероприятия (цигански ансамбли, фестивали), издават се книги и списания на ромски език, започват ромски телевизионни и радио-предавания (�� в�� Косово). През 1986 г. съществуващите ромски сдружения се обединяват в Съюз на дружествата на Ромите в Югославия. Югославското ромско движение излиза бързо и на международната сцена. Делегация от Югославия взема активно участие в Първия световен конгрес на циганите, състоял се през 1971 г. в Лондон. Присъстват представители от 8 страни, от които само 2 от Източна Европа (Югославия и Чехословакия). За почетен председател на конгреса е избран Слободан Берберски, и на него се основава Международният Ромски съюз (International Romani Union), а самият Слободан Берберски става първият президент на световната ромска организация. Според документите от конгреса (непубликувани �� в пълния им обем�� ) �� като една�� от основните задачи на новосъздадената организация е посочено, че трябва да се пропагандира в цял свят примерът на Югославия като държава, образец в своята политика по отношение на ромите. Даже приетото на този конгрес знаме на ромите е в два варианта – в ‘официалния’, широко известен вариант, в центъра на синьо-зеленото знаме е старо-индийската чакра, а в предназначения за Източна Европа вариант на знамето освен чакрата е включена и червена петолъчка. Подкрепата на Югославия към международното ромско движение продължава под различни форми. През 1974 г. в Чандигар, Индия, е проведен Първия световен фестивал на циганската култура, а делегация от участниците във фестивала (главно роми от Югославия) е приета от министър-председателя Индира Ганди. Тази�� среща е организирана�� чрез каналите на югославското Външно министерство по линия на Движението на необвързаните, в което по това време Югославия и Индия имат водещи позиции. 113 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции На първите етапи от развитието на международното ромското движение важен фактор �� за това развитие се явява�� политиката на Югославия. Югославските делегации на първите три конгреса са финансирани от държавата и са най-многобройни, което предопределя защо в ръководството на International Romani Union (IRU) водещо място винаги имат югославските роми. На Втория световен конгрес през 1978 г. в Женева е избрано ново ръководство на IRU – президент става д-р Ян Цибула (емигрант от Чехословакия), а генерален секретар Шаип Юсуф (Югославия). Следващият конгрес на IRU се провежда през 1981 г. в Гьотинген, и на него за президент е избран Саит Балич (по това време член на Централния комитет на Съюза на Югославски комунисти), а за генерален секретар �� Райко�� Джурич�� (Югославия). Финалът на влиянието на Югославия върху международното ромско движение е Четвъртият конгрес на IRU във Варшава през 1990 г., на който за президент на IRU е избран Райко Джурич. Обществена интеграция и/или асимилация Когато става дума за държавната политика към циганите в Източна Европа по време на т.нар. ‘епоха на социализма’, оценките и до наши дни остават почти изцяло в духа на ‘студената война’. Тази политика, и като цяло, и като конкретни проявления, се определя еднозначно като едно от многобройните престъпления на тоталитарните режими. Много по-трудно е от днешна дата, излизайки от идеологическите щампи, да се потърси един по-обективен и многостранен анализ на тази държавна политика в цялото й разнообразие. Основният проблем тук е да се намери точното разграничение и да се определят отношенията между два взаимосвързани и често пъти преминаващи от един в друг процеса – обществената интеграция и асимилацията. В хода на историческото развитие много народи, живеещи в чужди етносоциални образувания, 114 Лекция 4. ЦИГАНИТЕ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА ПО ПЪТЯ НА СОЦИАЛИЗМА извървяват�� пътя от обществената им интеграция до тяхната асимилация (�� било като�� естествен процес, било�� като резултат от определена държавна политика). Следвайки логиката на този модел (�� без той да�� е всеобщ и �� задължителен във всички случаи�� ), пренесен върху циганите, всяка една държавна мярка в Източна Европа през разглеждания исторически период, насочена към циганите и тяхната обществена интеграция, може да се заклейми като стъпка към тяхната асимилация. За истински обективен анализ на държавната политика към циганите е необходимо да се подходи конкретно, съобразно спецификата на ситуацията във всяка една отделна страна. Трябва да се вземат предвид много обстоятелства, сред които и мястото на циганите в общия контекст на държавната национална политика в тези страни. Последното уточнение е необходимо, защото всъщност циганите никога и никъде не са били основна, а винаги поне второстепенна (или от �� още по�� -ниска степен) цел на тази национална политика в отделните страни. Отношението към тях е зависило от общите стратегически цели на държавната национална политика, ориентирана съобразно ситуацията в дадена страна. България е единствената страна в Източна Европа, където политиката на обществена интеграция на циганите завършва с директна политика към пълната им и безусловна асимилация. Отношението към циганите тук е подчинено на политиката към турското малцинство. През 1962 г. е прието Решение А 101 на Политбюро на ЦК на БКП, където се отбелязват “отрицателните тенденции на турчеене” сред българите мюсюлмани, цигани и татари, и започва постепенна политика на “насърчаването” на замяната на турско-арабските им имена с български. Последният етап на тази политика е свързан с т.нар. ‘възродителен процес’ през зимата на 1984-1985 г., когато чрез масови акции, в които са ангажирани органите на сигурността �� и армейски части�� , са сменени принудително имената на всички турци, българи мюсюлмани и цигани мюсюлмани. Всъщност този ‘възродителен процес’ представлява 115 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции форсирана асимилация, доведена насилствено до нейната крайна фаза. Обосновката на тази политика на �� българската държава�� е издържана, казано на съвременен език, в примордиалистичен дух, и България е обявена за етнонационална държава на българите, която не включва в себе си части от други нации, а ‘българските турци’ са всъщност българи по произход, насилствено турцизирани по време на Османската империя. Тъй като за циганите не може да се намери “научна” обосновка за “доказване” на техния български произход и да се впишат в тази схема, то те официално просто престават да съществуват. Изчезва всякакво споменаване на цигани в публичното простанство, в медиите и в научната литература, а на редица места край ж.п. линиите и авто-магистралите, циганските махали са скрити зад бетонни стени. Тази абсурдна политика не постига никакви резултати и не спомага за по-успешното интегриране на циганите в българската нация (поскоро обратното). Асимилационни тенденции (без да са доведени до своя завършек) по отношение на циганите могат да се открият �� и в�� държавната политика на Унгария, Чехословакия, а донякъде и в Румъния, като във всяка от тези страни има определени нюанси. В Унгария през 50-те и 60-те години повече или по-малко открито се говори за ‘естествената асимилация’ на циганите в унгарското общество. През 70-те години този �� извод остава, но логиката на държавната политика е вече различна, издържана по-скоро, казано на съвременен език, в конструктивистки дух. Унгарските цигани се приемат�� за съставна част от унгарската нация (схващана в граждански смисъл, а не само като етнонация), обособени по своя социален статут и по някои свои етнокултурни параметри (напр. език при част от циганите, фолклор, музика и т.н.). Държавата подкрепя активно интеграцията на циганите в унгарското общество в социален план, както и съхраняването и развитие на тяхната етнокултурата, но не им признава статута на национално малцинство, както за другите малцинствени общности в Унгария. 116 Лекция 4. ЦИГАНИТЕ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА ПО ПЪТЯ НА СОЦИАЛИЗМА Логическият завършек на този подход също е асимилацията, но без да се декларира като цел и изтеглен далеч във времето. На доста сходни принципи е подчинена и политиката към циганите в Чехословакия. Циганите тук са определени според официалните норми като общност от различен порядък, несъпоставима с останалите малцинствени етнически общности, с различен статут от тях (‘граждани от цигански произход’). Политиката спрямо циганите се определя като ‘социална интеграция’ и ‘акултурация’, но всъщност това на практика означава (без да е директно формулирано в официалните партийни и държавни документи) насочване на развитието по пътя към бъдещата им �� постепенна асимилация. Донякъде сходна е и ситуацията в Румъния, където естествената асимилация на циганите в хода �� на историческото развитие на румънското общество е довела до появата на големи групи население от цигански произход, изгубили (изцяло или частично) своята циганска идентичност и етнокултурни характеристики. Румънската държава приема този процес като даденост и по тази причина не отделя голямо внимание на циганите, стремейки се да �� реши�� проблемите с тях по-скоро като на �� социална, а не като на етническа общност. Известната политика на ‘систематизация’ на Николае Чаушеску през 70-те и 80-те години включва масово разрушаване на отделни градски и селски квартали и на цели села, и заселване на живещите в тях в нови жилища. Тя се реализира главно в Трансилвания, което води и до вътрешни миграции на цигани в рамките на Румъния. Тази политика обаче не е ориентирана към циганите, както се смята понякога, а в национален аспект е насочена срещу унгарското малцинство, като циганите в случая се приемат за представители на мнозинството, на румънската нация, т.е. асимилационните цели спрямо тях са оставени по-скоро да се реализират по естествен път, в далечното бъдеще. 117 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции В останалите страни от Източна Европа би било твърде тенденциозно и необосновано да се говори за асимилационни нагласи и тенденции в държавната политика спрямо циганите, даже и изтеглени напред във времето, като някаква далечна перспектива. Всъщност в Полша и Албания, където и циганското присъствие не е толкова високо като дял от общото население, макар и тези страни да са�� изграждани �� и развивани като�� етнонационални държави, държавната политика по отношение на циганите има толкова незначителни измерения, че �� няма основания�� да бъде мислена в асимилационен план. Различен е случаят с Югославия, където циганите/ромите �� поставят неведнъж публично въпроса за получаване на официален, конституционно закрепен статут, равноправен с другите народи от сходен порядък във федерацията (без собствено държавноадминистративно образувание). По ирония на съдбата, в крайна сметка те получават такъв статут малко преди разпадането на Югославия, но липсата му не може да се тълкува като подкрепа на някаква�� асимилационна�� политика. �� Самата концепцията�� на ‘югославизма” предполага трасформирането на всички народи в нов тип общност (‘югославяни’), без това да означав�� а�� предварителното асимилиране на циганите в състава на други народи. Аналогична е и ситуацията в СССР, където, освен всичко друго, циганите са съвсем незначителна общност (за съветските мащаби), и е твърде наивно да се говори за специална политика за тяхната асимилация. В СССР господства държавната концепция за бъдещия единен �� ‘съветски �� народ’ (�� идеологема, макар и обоснована с постулатите на марксизма-ленизма, всъщност представлява развитието на идеята на ‘Россия и россияните’ от времената на Руската империя), която предполага обединението на всички народи в качествено ново образувание, което е нещо доста поразлично от асимилация. 118 Лекция 4. ЦИГАНИТЕ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА ПО ПЪТЯ НА СОЦИАЛИЗМА Заключение Когато става дума за цялостен анализ на държавната политика по отношение на циганите в Източна Европа по време на т.нар. ‘епоха на социализма’, трябва предварително да се направят някои принципни уточнения. На първо място стои въпросът на какво всъщност трябва се акцентира – на държавните политики спрямо циганите съобразно техните цели или върху крайните резултати от тях. В историята има много примери, когато крайните резултати на дадена политика се оказват доста различни и даже противоположни на предварителните намерения при нейното залагане и реализиране. Освен това задължително е да са ясни критериите, по които се извършва този анализ, напр. дали мярката за ‘успешна политика’ е повишаване степента на обществена интеграция на циганите или обратното, неуспехът на държавните политики в тази насока. Ако се приеме, че се анализират крайните резултати от днешна дата и най-важният критерий е достигане на по-висока обществена интеграция на циганите едновременно със съхраняването и развитието им като етнокултурна общност, то тогава наред е следващият въпрос – в какъв контекст и на каква база да се извършва цялостната оценка. Възможно е тя да бъде извършена на базата на абстрактни, универсални норми, на базата на сравнение на циганите от Източна Европа с техните събратя в други страни по света, или на базата на сравнението им с останалото население в страните, в които те живеят. С оглед на казаното, може като цяло да се обобщи, че държавните политики (а не политика !), независимо какви са били преследваните от тях цели, постигат в крайна сметка доста нееднозначни резултати за циганите в Източна Европа. От една страна, техните условия на живот и образователно равнище рязко се подобряват в сравнение с предишната историческа епоха, степента на тяхната обществена интеграция значително нараства, 119 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции създава се значима прослойка от цигани със сравнително добро образование, с нови професии и т.н., т.е. резултатите като цяло са несравнимо по-добри в сравнение със ситуацията при техните събратя в Западна Европа и на други места по света. От друга страна обаче цената, платена за постигането на тази обществена интеграция, е доста висока – немалки части от циганите в Източна Европа “�� отпадат по пътя�� ”�� и тръгват�� по пътя на социалната деградация и маргинализация (процес, значително разширил се и задълбочил се след ‘вятъра на промените’). И което е доста показателно – процеси�� те�� на �� социалната деградация и маргинализация на части от циганската общност са най-добре изразени и най-силни в страните, където е имало ясно формулирана ‘специална’ политика към циганите (Чехословакия, Унгария, Румъния, България) и в много по-малка степен там, където такава политика е била в ограничени размери или почти липсва такава. Крайните резулати от политиките към циганите в страните на Източна Европа се оказват постигнати преди всичко благодарение на цялостното обществено развитие и на ‘общата’ политика към циганите (т.е. като към всички останали граждани), и в много по-малка степен благодарение на ‘специалните’ политики към тях като отделна, обособена общност. 120 Лекция 4. ЦИГАНИТЕ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА ПО ПЪТЯ НА СОЦИАЛИЗМА ЛИТЕРАТУРА Аким, Виорел. 2002. Циганите в историята на Румъния. �� София: Ин� фонет – 2000. Бюксеншютц, Улрих. 2000. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци. (19441989). София: IMIR. Генов, Димитър, Таир Таиров и Васил Маринов. 1968. Циганското население в НР България по пътя на социализма. София: НС на ОФ. Деметр, Надежда, Николай Бессонов и Владимир Кутенков. 2000. История цыган. Новый взгляд. Воронеж: Институт этнологии и антропологии РАН. Колев, Господин. 2003. Един циганин в ЦК на БКП. Преживелици, терзания, размисли. София: “Вини-1873”. Колев, Господин. 2010. �� Българската комунистическа партия и циганите през периода 1944-1989 г. София: �� Център за публични политики. Марушиакова, Елена и Веселин Попов. 1993. Циганите в България. София: Клуб ‘90, 1993. Марушиакова, Елена и Веселин Попов. 2007. Студии Романи. Том VII. Избрано. София: Парадигма. Acković, Dragoljub. 1994. Istorija informisanja Roma u Jugoslaviji. Novi Sad: Društvo Vojvodine za jezik i književnost Roma. Acković, Dragoljub. 2001. Nacija smo, a ne Cigani. Pregled aktivnosti romskih i neromskih društvenih i političkih organizacija i pojedinaca o romskoj problematici u nekadašnjoj Jugoslaviji. Beograd: Rrominterpress. Barany, Zoltan. 2002. The East European Gypsies: Regime Change, Marginality and Ethnopolitics. Cambridge: Cambridge University Press. Crowe, David. 1994. A History of the Gypsies of Eastern Europe and Russia. New York: St. Martin’s Griffin. Crowe, David and John Kolsti. (Eds.) 1992. The Gypsies of Eastern Europe. New York & London: M. E. Sharpe. 121 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Davidová, Eva. 2000. Romano drom – cesty Romů. 1945-1990. Změny v postavení a způsobu života Romů v Čechách, na Moravě a na Slovensku. Olomouc: Univ. Palackého. Guy, Will. (Ed.) 2001. Between Past and Future: the Roma of Central and Eastern Europe. Hatfield: University of Hertfordshire Press. Jurová, Anna. 1993. Vývoj rómskej problematiky na Slovensku po roku 1945. Košice: Goldpress. Jurová, Anna. 1996. Rómska problematika 1945-1967. Dokumenty. 4 zvazky. Praha: USD. Kenrick, Donald. 2007. The Romani World: A Historical Dictionary of the the Gypsies. Hatfield: University of Hertfordshire Press. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2005. The Roma – a Nation without a State? Historical Background and Contemporary Tendencies. – In: Burszta, Wojciech, Tomasz Kamusella and Sebastian Wojciechowski. (Eds.) Nationalismus Across the Globe: An Overview of the Nationalism of State-endowed and Stateless Nations. Poznan: School of Humanities and Journalism, 433-455. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2007. Zigeunerpolitik und Zigeunerforschung in Bulgarien (1919-1989). – In: Zimmermann, Michael. (Hrsg.) Zwischen Erziehung und Vernichtung. Zigeunerpolitik und Zigeunerforschung im Europa des 20. Jahrhunderts. Stuttgart: Franz Steiner, 125-156. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2008. State Policies under Communism. – In: Factsheets on Roma History. Strasbourg: Council of Europe. http://www.coe.int/t/dg4/education/roma/histoCulture_ en.asp. Mirga, Andrzej and Lech Mróz. 1994. Cyganie. Odmiennosc i nietolerancja. Warszawa: Wydawnictvo Naukowe PWN. Sokolova, Vera. 2008. Cultural Politics of Ethnicity. Discourses on Roma in Communist Czechslovakia. Stutgard: ibidem-Verlag. Szabo, György. 1991. Die Roma in Ungarn. Ein Betrag zur Sozialgeschichte einer Minderheit in Ost- und Mitteleuropa. Frankfurt am Main: Peter Lang. 122 ЛЕ КЦ ИЯ 5. СЪВРЕМЕННА КАРТИНА НА ЦИГАНСКИТЕ ОБЩНОСТИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА За да бъде представена етносоциалната структура на циганските общности в Източна Европа, трябва да се имат предвид някои важни обстоятелства: 1. В целия регион на Източна Европа живеят общности, които са ясно определени и отграничени от околното им население като общност от етнически порядък, наричана в различните страни със сходни наименования – ‘Cyganie’ (Полша), ‘Čigonai’ (Литва), ‘Čigāni’ (Латвия), ‘Cigáni’ (Словакия), ‘Cikáni’ (Чехия), ‘Cig�� á�� nyok’ �� (Унгария)�� , ‘Ţigani’ �� (Румъния, Република Молдова)�� , ‘�� Цигани’ (Сърбия, България, Украйна), ‘Цыгане’ (Русия), ‘Αθιγγανοι’ (Гърция), и т.н. – прадедите на които са мигрирали от Индийския субконтинет към Европа преди повече от хилядолетиe. Тези общности могат, като всички останали народи, да бъдат мислени като ‘въобразена общност’ (според терминологията на Бенедикт Андерсън), но за разлика от другите народи, тя е ‘въобразена’ не от своите членове, а от останалото, съвместно живеещо с тях от векове население. Така се оказва, може би малко парадоксално, че ‘границите’ на общността (в смисъла, изполван от Фредерик Барт) всъщност се определят не само и не толкова от нейните членове, а от околното им население, независимо какво мислят за себе си самите хора. Затова и нерядко срещано явление (не само в Източна Европа, но и на много други места по света) са общности, които околното им население определя (и третира) като ‘цигани’, макар и те самите да са с�� различна преферирана друга, не-циганска и не-ромска идентичност (било тя само публично декларирана, �� било наистина реално�� изживявана,�� или пък даже ак- 123 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции тивно конструирана в наши дни), и чийто ‘майчин език’ да бъде не само Романeс (или като често пъти може да се срещне, Романи, което е изведено от Романи чhиб ‘ромски език’, макар и това название е калка от езиците на околното население и да не се употребява в разговорната реч), но също така турски, татарски, гръцки, български, сръбски, албански, румънски, унгарски, украински … 2. �� Един�� от ключовите проблеми в цялата история на �� научните изследавния на циганите е въпросът за вътрешната структура на �� циганските общности�� . �� Циганите�� са нехомогенна социо-културно съвкупност, която е йерархично структурирана на различни таксономични равнища. Обобщено може да се каже, че това е специфичен вид общност, т.нар. �� ‘�� междугрупово етническо образование’ (МЕГРЕО), която се разделя на редица отделни, повече или по-малко отграничени групи, всяка от които е със собствени етносоциални и етнокултурни характеристики. Въз основа на тези основни характеристики �� (съхранени или липсващи при отделните цигански групи)�� , в процеса на съпоставяне и противопоставяне спрямо ‘другите’ (и най-вече срещу ‘другите’ цигани) се изгражда груповата идентичност, която в крайна сметка е основният и безусловен същностен признак за съществуването на дадена�� група (�� не�� може да съществува �� циганска�� група без съзнание за това, за разлика напр. от диалектните групи). Въз основа на циганската група може да се разкрият йерархични равнища на съществуване на общност�� та�� – �� различни видове субгрупови�� подразделения и метагрупови обединения – като в зависимост от различни фактори и �� в различен контекст всяко едно�� от тези равнища�� , включително и принадлежността към съответната гражданска нация-държава, в която дадена общност живее, може да бъде водещо и определящо. 3. Регионът на Източна Европа, визиран в този текст, не съвпада напълно с приетото географско разделение на Европа. В случая в този регион се включват страните на изток от т.нар. ‘желязна завеса’, разделила Европа след Втората световна война – 124 Лекция 5. СЪВРЕМЕННА КАРТИНА НА ЦИГАНСКИТЕ ОБЩНОСТИ ... Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния, България, Албания, както и страните, наследили бишата Югославия (Сърбия, Черна гора, Македония, Босна и Херцеговина, Хърватска и Словения) и европейската част от бившия СССР (Литва, Латвия, Естония, Рус ката Федерация, Беларус, Украйна и Република Молдова) – които бяха част от бившата т.нар. ‘социалистическа система’, както и Гърция и Турция, които не бяха част от нея. Мозайката на циганските общности в Източна Европа Циганските групи�� не са статично и неизменно социо-културно образувание, при тях постоянно протичат процеси с различнa посокa, скорост и интензивност, които могат да се сведат до две основни противоположни и взаимосвързани тенденции – сегментация и консолидация. От една страна, тече процес на сегментиране на групата на отделни субгрупови подразделения, формиращи се по семейно-родови и/или териториални признаци; от друга страна, отделните обособени по този начин субгрупови подразделения се консолидират постепенно в една група; и в двата случая новоформиращите се общности постепенно придобиват параметрите на нова, обособена група. Всъщност това са две страни на един общ процес, който явно активно е протичал и в по-ранните исторически периоди, и чрез него до голяма степен може да се обясни съвременната обща картина на циганското присъствие в Източна Европа. Естествено, тази картина не е статична и неизменна, тя е била различна в различни периоди на историята и явно ще бъде различна в бъдещето. Източна Европа е историческият регион, в който живее огромната част от подразделението Рома на циганската общност (другите Рома, живеещи на различни места по света, в огромната си част всъщност са съвременни мигранти или потомци на мигранти, напуснали този регион максимум преди век и половина). Всъщност единствените изключения са общностите, заселили се в 125 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Италия още от Средновековието (Рома Абруцезе, Рома Калабрезе и др. под.), както и малката общност Заргари, понастоящем живеещи в Северен Иран (мигрирали преди два-три века от Балканите). Живеещите в Източна Европа Синти са много малко – само отделни семейства в Руската Федерация, Полша, Унгария, Чехия, Словакия, Словения, като повечето тях вече се смесват с Рома. Цигани живеят от векове на Балканите (поне от ХI-ХII в., а според някои автори още от IХ в.). Потомци на най-старите заселници са групите, принадлежащи към т.нар. балканска диалектна общност на Романес. Към тях по-късно се присъединяват и представителите на т.нар. старо-влашка (или южно-влашка според друга класификация, използувана най-вече от лингвисти) диалектна общност, които са наследници на голяма миграционна вълна на цигани от Влашко и Молдова, които са се разселили масово по целия Балкански полуостров през ХVII-ХVIII в. Казано в скоби, термините ‘старо-влашки’ и ‘ново-влашки’ определено са по-удачни вместо�� ‘южно-влашки’ и ‘северно-влашки’ за �� обозначаването на двете основни влашки диалектни�� общ�� ности на Романес. Географският принцип, стоящ в основата на втория тип разграничение, е неясен (�� защото е неясно�� коя е отправната точка за разделението юг-север) и най-вече неизчистен в историческа ретроспектива (напр. �� една прадедите на една диалектна общност може да са мигрирали първоначално на север, след това на юг, или обратното). За сметка на това съществува eдин много прост и ясен исторически критерий – времето на напускането (поне приблизително) от прадедите на носителите на тези диалекти на княжествата Влашко и Молдова. В този смисъл, поне за случая, ‘историко-хронологическия’ принцип за разграничение на тези две диалектни общности за нас се явява много по-ясен и по-прецизен от ‘териториално-географския’. Именно съобразно този �� принцип�� се �� отграничават двете диалектни общности – т.нар. ‘старо-влашки’ (потомци на циганите, мигрирали от Влашко и Молдова през ХVII-ХVIII в.)�� и ‘ново-влашки’ �� (потом- 126 Лекция 5. СЪВРЕМЕННА КАРТИНА НА ЦИГАНСКИТЕ ОБЩНОСТИ ... ци на циганите, мигрирали от Влашко и Молдова през ХIХ- началото на ХХ в.). На Балканите има множество сравнително добре запазени различни и многообразни групи и метагрупови цигански общности, които изповядват ислям или православно християнството. Някои от тях са преминавали от една религия към друга нееднократно в различни периоди от историята. Най-общо разграничние между тези метагрупови общности е това между Хорахане/Хорохане Рома или Кhоране Рома (мюсюлмани, в много случаи превеждано и като ‘турски цигани’ поради характерното за Балканите смесване и припокриване на етничност с религия) и Дасикане Рома (православни християни, в редица случаи превеждано и като ‘български цигани’ или ‘сръбски цигани’), които са разделят на повече или по-малко запазени групи в рамките на всяка общност. Групите се разграничават на различни йерархични равнища (т.е. водещата позиция в структурата на тяхната идентичност може да бъде на нивото на двете основни подразделения, или на нивото на отделни групи, или на ниво субгрупови и/или регионални подразделения). Примери на такива вътрешни подразделения на основните метагрупови общности са групите, принадлежащи към балканската диалектна общност, напр. Арли, Ковачи (Бугурджи, Арабаджи) в страните на бивша Югославия; Ерли, Бургуджи, Футаджи, Фичири, Калайджи, Кошничари, Демирджи в България; Арли, Мeчкара, Сепетджи в Албания; Арлия, Севляря в Гърция; Ерли, Сепеджи, Калайджи, Бохчаджъ в Турция. Към старо-влашката диалектна общност принадлежат напр. Гурбети, �� Джамбази, Чергари, Калопери в страните на бивша Югославия; Влахоря (Влахички, Лахо), Джамбази, Калайджи, Пърчори в България; Кабурджи, Куртофи, Чергара в Албания; Калпазая, Хандурия, Филипиджи в Гърция; Влахос (Лахоя) в Турция. Този списък на циганските групи на Балканите в никакъв случай не е изчерпателен, защото границите на групите не винаги 127 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции са ясно определени, в някои случаи те може да се определят от метагруповите обединения, в други от субгруповите подразделения, а нерядко срещано явление е дадени групови названия, възникнали като професионими (напр. Калайджи, Кошничари и др.), да се отнасят до две или повече различни групи (в една или повече страни), т.е под едно и също название може да има няколко цигански групи. Процесите на т.нар. преферирана етническа идентичност са особено силно изразени при циганите мюсюлмани на Балканите. Големи части от тях са турско-езични (или използуват и турски език, и Романес), и в много случаи предпочитат да се декларират (или реално се изживяват) като ‘турци’ – най-често в България, в Източна Македония и в Егейска Тракия (Гърция). В други случаи, напр. в Косово и Западна Македония, преферираната общност е албанската. Сходни са и процеси на приемане на езика и на идентичността на околното население при групите на т.нар. Джоревци в България и Джорджовци в Сърбия и Косово. Сравнително доста по-малък брой цигани на Балканите принадлежат към групи, които са навлезли в тези земи по време на големите цигански миграции през втората половина на ХIХ в. и първите десетилетия на ХХ в. и които принадлежат към т.нар. ново-влашка (или северно-влашка по друга класификация) диалектна общност на Романес. В страните от бивша Югославия (главно Сърбия) те се наричат обобщаващо Леяши, а в България Калдараши/Kардараши (тук тяхното самоназвание е Рром Цъганяк, със значение ‘истински роми’). В техните рамки съществуват редица субгрупови подразделения, обособени по родов или регионален принцип (такива са напр. Златари, Ницулеш, Дудуланя, Тасманари, Жъплеш, Лъйнеш, Нямцуря и т.н. в България). Многобройни румъно-езични общности, самоназоваващи се Рудари/Лудари в България (по �� места се помни и старото название Аурари), Рудари в Източна Сърбия, Беаши в Хърватска, Баньаши във Войводина, Каравласи в Босна и т.н., живее разпръсна- 128 Лекция 5. СЪВРЕМЕННА КАРТИНА НА ЦИГАНСКИТЕ ОБЩНОСТИ ... то по целия Балкански полуостров (без Албания, Косово и Турция). В някои случаи, напр. при Рударите в България, са запазени (поне до известна степен) и вътрешни подразделения, възникнали на базата на професионални характеристики като Лингурари (‘лъжичари’) и Урсари (‘мечкари’), или на регионалното разпределение (напр. Монтени, Интрени, Камчиени, Добруджени, Трациени и т.н.). При тези общности обикновено се проявява феномена на преферираната етническа идентичност (т.е. предпочитат да се идентифицират като �� ‘�� власи’ или като ‘румънци’�� )�� , в последните години по места (Хърватска, Сърбия) понякога и като Рома, а в България могат да се открият наченки на търсене на различна, не-циганска идентичност, свързани с опити за конструиране на собствена квази-история. Процесите на търсене и опити за конструиране на нова, нециганска идентичност се наблюдават и при други общности на Балканите, напр. при турско-езичната общност на т.нар. Миллет (в смисъл на ‘народ’, т.е. като етнически неутрална категория) в България или при албано-езичните Ашкали в Косово. Най-далеч са стигнали процесите в тази насока при т.нар. ‘�� Балкански Египтяни’ в Македония, Албания, Косово и Сърбия, които, макар и смятани вековe наред от околното им население за �� ‘�� цигани�� ’ (�� ‘�� гюпти/гюпци�� ’�� в Македония, �� ‘�� йевг�� ’�� в Албания и т.н.), вече не само активно конструират собствена цялостна и разгърната националноистория, но и получиха официално признание от международните сили като отделна общност в Косово (като съвкупността RAE Роми, Ашкали, Египтяни). В Румъния мозайката на циганските групи е разнообразна. До голяма степен тази мозайка се определя от разпределението на циганите в различни категории по време на периода на робството в Дунавските княжества (Влашко и Молдова). В течение на времето потомците на категорията Ватраши, които са живеели уседнало в домовете или именията на собствениците, са загубили груповите си характеристики и понастоящем са една голяма метагру- 129 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции пова общност, с частично запазени регионални и професионални специфики, наричани обобщаващо Ватраши (от слав. ‘ватра’ – огнище) или Керутнe (от кhер – къща, т.е. тези които живят в къщи), а понякога и Ţiganii de matase ('копринени цигани'). Само малки части от тях говорят Романес, повечето са изцяло румъно-езични, и с преферирана румънска идентичност. Румъно-езичните Рудари (във Влашко), Лингурари (в Молдова), Бъеши/Беаши в Трансилвания, които днес са с преферирана румънска идентичност, също са наследници на отделна категория роби. Потомците на категорията роби, наричани Лъеши, които са били чергари и са плащали годишен данък на господарите си (на княза, боляри или на манастири), днес формират обособена метагрупова общност, наричана обобщено Лъеши (също така и Плетоши, или Корторари). В нейните рамки съществуват сравнително добре запазени групи и субгрупи като Келдерари, Златари, Чурари, Габори, Казанджи, Аржентари, Корбени, Чори и т.н., принадлежащи към ново-влашката диалектна общност на Романес. В Румъния (Влашко) живеят също така и представители на балканската диалектна общност (Урсари, Споитоари), а в Добруджа турско-езични и татаро-езични цигани мюсюлмани със съответната преферирана идентичност. В Трансилвания живеят Румунгри (Рома Унгрика), вътрешно диференцирани по отделни региони, които са представители на т.нар. 'карпатска' диалектна общност на Романес, а части от тях са унгароезични и често пъти с преферирана унгарска идентичност. В Централна Европа разнообразието на циганските групи е сравнително доста по-малко, отколкото на Балканите и в Румъния. В Словакия, където големи части от циганското население са уседнали от векове, най-многобройни са Словенска Рома (т.е. словашки Рома), които изследователите разделят на Сервика Рома и Бергитка Рома, и които говорят на карпатски диалекти на Романес, както и Унгрика Рома или Румунгри в Южна Словакия, повечето от които са унгаро-езични и с преферерана унгарска идентичност. Тук живее и малобройната общност на Влашика Ром или 130 Лекция 5. СЪВРЕМЕННА КАРТИНА НА ЦИГАНСКИТЕ ОБЩНОСТИ ... Олах Ром (с различните си подразделения – Ловари, Боугещи, Йонещи, Куркещи, Дриздари и т.н.), които са бивши чергари, говорещи на ново-влашки диалекти на Романес, както и незначителен брой румъно-езични Баяши или Коритари. Ситуацията в Чехия е същата като в Словакия, тъй като по време на Втората Световна война местните цигани (както Рома, така и Синти) са били почти напълно унищожени в нацистките лагери (оцелели са само няколко десетки семейства). След войната Чехия е заселена наново от цигани, идващи на няколко миграционни вълни от Словакия (най-вече от Източна Словакия). В Унгария преобладават отдавна уседналите Румунгри (Унгрика Рома) или Циганьок, повечето от които са унгаро-езични, а немалки части от тях и с преферирана унгарска идентичност. Романес е съхранен само при малки части от Румунгрите (най-вече в Източна Унгария), както и при незначителен брой Словенска Рома и Венди. Втората голяма циганска общност е Олах Ром, разделени на повече или по-малко съхранени групи и субгрупи – Ловари, Келдерари, Чурари, Дриздари, Посотари, Кhерари, Черhари, Кhнагляри, Цолари, Машари и др. Третата голяма циганска общност в Унгария е тази на румъно-езичните Беаши или Бояши (с подразделения Арделан, Мунтян, Титиан и др.), при някои от които се наблюдава процес на приемане на ‘ромска’ идентичност. Полша е страна със сравнително малобройно циганско население. В териториите, които са били част от Руската империя, живеят Полска Рома, бивши чергари, които сега са разпръснати по цяла Полша. Към тяхната общност са се интегрирали отделни семейства от Халадитка (или Руска) Рома в погранични области с бившия СССР и родствените им Саситка (т.е. немски) Рома в погранични области с Източна Прусия. В Полша живеят и малки общности Келдерари и Ловари, които са сравнително нови мигранти (от началото на ХХ в.), а по северните склонове на Карпатите Бергитка Рома, които са уседнали от векове. 131 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Най-голямата циганска общност в страните, наследили Руската империя и бившия СССР, са Руска Рома (понякога определяща се и като Халадитка Рома). Това са потомците на първите цигани, заселили се в пределите на Руската империя през ХVI-ХVII в., идвайки от Германия през Полша и Литва. Говорят на близко родствени диалекти от т.нар. 'балтийска' (или 'нордическа') група диалекти на Романeс. Руска Рома се дели на редица повече или по-малко ясно отграничени подразделения, с тенденции за обособяване като отделни групи, без да се стига до тяхното ендогамно затваряне. Тези подразделенията се обособяват преди всичко според териториите, в които живеят (или на които са живеели в миналото). Такива подразделения са напр. Полска Рома (определящи се в по-ново време и като Литовска Рома), живеещи в Литва и Белорусия; Лотфика Рома, живеещи в Латвия, а част от тях и в Естония; т.нар. Сибиряки, които живеят разпръснато из цялата територия на Русия и Украйна. Руска Рома �� (с всичките й, повече или по-малко обособени под�� разделения) понастоящем живеят в различни държави на бившия СССР (включително отделни семейства в Казахстан и Киргизстан), без да прекъсват връзките помежду си. Следваща по многочисленост циганска общност в страните от бившия СССР са т.нар. �� “�� украински цигани�� ”�� , със самоназвание Серви, една част от които са загубили езика си и са украиноезични. Техните прадеди се заселват в Левобережна Украйна (на левия бряг на Днепър) вероятно през ХVI-ХVII в., понастоящем освен в Украйна живеят също в Москва и околните региони, Южна Русия, Поволжието, както и в Казахстан (мигрирали през 50-те години на ХХ в.). Носители на карпатски диалект на Романес са, както и Серви, и малката общност на Плащуни, бивши �� активни чергари�� , живеещи днес в Южна Русия и Източна Украйна. Сходни диалекти се ползват от малки части от Унгрика Рома (или Румунгри) и Словенска (т.е. Словашка) Рома, живеещ�� и�� уседнало от векове в региона на Закарпатието в Украйна. 132 Лекция 5. СЪВРЕМЕННА КАРТИНА НА ЦИГАНСКИТЕ ОБЩНОСТИ ... Сравнително многобройни са и циганите, представители на балканската диалектна общност на Романес. Техните прадеди са мигрирали от Балканите през Влашко и Молдова, през периода XVIIХVIII в. Такива групи са Урсари, живеещи в Република Молдова, Южна Украйна, и Кримуря или Къръмитика/Къръмлитка Рома (от Къръм – татарското название на Крим). В миналото Кримуря, които по традиция са мюсюлмани, са живеели в Крим, а в по-ново време се разселват в Украина, Южна Русия, Москва и Поволжието. Част от тях са живеели доскоро в Закавказието и Централна Азия, но през последните години са мигрирали в различни градове в Руската Федерация. Специфичен случай е общността на т.нар. Дайфа/Тайфа (със самоназвание Урумчел или Урмачел) в Крим, които са татароезични и с преферирана кримско-татарска идентичност. Техните прадеди са мигрирали във времената на Османската империя (вероятно през ХVI-ХVII в.) от Балканите и Мала Азия. Значителен брой представители на т.нар. ново-влашки диалекти на Романес също�� живеят в страните от бившия СССР. �� Такива са Влахи или Влахуря, които идват от Влашко и Молдова (вероятно през ХVIII в.), и днес са разселени главно в Източна Украйна, Южна Русия и Поволжието. Друга група, представители на същата диалектна общност, са Кишиньовци или Кишиньовцуря.�� Групата в момента се намира в процес на консолидация, като в нея се включват потомците на т.нар. Лаеши, живяли в земите между реките Днестър и Прут, присъединени към Руската империя в начаелото на ХIХ в. Днес тази група се е разселила в различни градове в Руската Федерация и Украйна. Значителни части от Лаешите продължават живеят в Република Молдова (тук тя е разделена на две части – Катунаря на юг и по-обособените Чокенаря на север) �� и Бесарабия (в Украйна). В Република Молдова живеят също така и малка група Чурари. 133 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции По време на големите цигански миграции в края на ХIХ в. и началото на ХХ в., от териториите на Австро-Унгария в Руска� та империя мигрират групите на Келдерари и Ловари, принадле� жащи към същата диалектна общност, които понастоящем живеят в различни региони на Руската Федерация (включително Сибир и Далечния изток), Украйна, Беларус, Литва и Латвия. Тези �� две гру� пи се делят на вътрешни подразделения от различен порядък, като при Ловарите такива са Унгри, Чокещи и Бундаша, �� а при �� Келде� рарите – Сербая, Молдовая, Грекуря, Бугари, Доброжая, Мачвая, Михаещи, Йонещи, Бидони и др. Тенденцията (в повечето случаи без завършени резултати) при Келдерарите е отделни�� те�� подразде� ления да се сегментират като отделни групи и субгрупи, �� като срав� нително най-далеч са стигнали процесите в тази насока при т.нар. “Шанхайци” (Китайцуря или Китаяко Рром), живеещи в Одеса. В страните от бившия СССР живеят и общности, които не говорят Романес. Такива са румъно-езичните Лингурари в днешна Република Молдова (значителни части от тях са мигрирали в Украйна и Руската Федерация) и Украйна (Бесарабия и Буковина, в Закарпатието са известни като Каналоши), както и Влахия, живеещи в Република Молдова. И двете общности са с преферирана молдовска/румънска идентичност. В региона на Закарпатието в днешна Украйна живеят т.нар. Мадьяри, които �� са унгаро-езични, с�� преферирана унгарска идентичност. Те все повече се смесват със Унгрика Рома (Румунгри) и Словенска Рома, �� и на практика вече е формирана една хетерогенна общност. От гледна точка границите на подразделението Рома, територията на съвременна Турция (и по-специално региона на Мала Азия) е едно уникално място, където в миналото са се разделили трите основни потока на циганските миграции по техния дълъг път от Индия към Европа, и където днес живеят представители на трите основни подразделения на �� циганската общност�� (разделението ‘дом – лом – ром’). Всъщност Рома живеят в Мала Азия 134 Лекция 5. СЪВРЕМЕННА КАРТИНА НА ЦИГАНСКИТЕ ОБЩНОСТИ ... само в крайбрежните региони на Черно море и Егейско море (найдалеч на юг в Мерсин), а в останалите части на полуострова живеят турско-езични Ченгенелер; в Североизточна Турция живеят армено-езичните Поша (тур. Пошалар, самоназвание Ломавтик), от подразделението ‘лом’ (както и Боша в Закавказието); в�� Югоизточна Турция �� могат да се срещнат представители на общностите Карадж (тур. Караджилер), наричани понякога и Созмани (тур. Созманлар), и Мътръп (тур. Мътръплер); в граничните провинции на Югозападна Турция чергарстват арабо-езичните Навар (тур. Наварлар) от подразделението ‘дом’ (или Домари, както са познати на други места в Близкия изток); в други провинции в този регион живеят цигани от това подразделение, наричани (на турски език) Домлар, повечето от които са турско-езични, а някои даже с основен език кюрдски. Заключение Циганите винаги и навсякъде по света съществуват, така да се каже, поне в ‘две измерения’, живееят в поне две координатни системи – и като отделни общности, и като общество (по-точно като обособена негова интегрална част в съответната нация-държава, чиито граждани се явяват). За съвременното положение на Рома от особено значение са историческият и социо-културен контекст, в който те са живяли в миналото, както и съвременни социална, икономическа и политическа ситуация в различните страни. Вътрешни подразделения на циганската общност рефлектират върху тяхната групова, субгрупова, метагрупова и преферирана идентичност. Заедно с това обаче циганите в Източна Европа са изградили през вековете качествено ново ниво в комплексната структура на тяхната многоизмерна идентичност. Това е чуството на принадлежност към съответна нация във всяка една от страните, в които те живеят. Наличието на такова ниво в структурата на идентичността им е резултат от постигане на определена, по-ви- 135 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции сока степен в тяхното гражданско съзнание, особено в сравнение с циганите в Западна Европа и другаде по света, където постигната степен на обществена интеграция е много по-ниска и с пократкосрочни исторически корени. Това явление при циганите в Източна Европа е разбираемо предвид историческата им съдба и нивото на принадлежността им към обществения живот на страните и региони, където те живеят от векове. С настъпването на ХХI в. започват да се усещат редица съществени промени, свързани преди всичко с финализирането на процесите на евро-интеграция на повечето от страните в Източна Европа. Миграционните потоци и трудовата мобилност станаха нещо обичайно не само за ново-присъдените страни, но и за целия регион на Източна Европа. Тези общи процеси обхващат и циганите, поради което в новите европейски реалности развитието на циганската общност придобива нови, по-широки пространствени измерения, които надхвърлят досегашните държавни граници. Много цигани мигрират под различни форми от Източна Европа в различни страни от Западна Европа, установявайки се трайно там (или са с тенденции за установяване). На този етап връзките (включително и брачни) между членовете на групите остават трайни, но не е трудно да се предвиди, че развитието на процесите на сегментация и консолидация ще намерят своето изражение в груповите (съответно субгруповите и метагруповите) идентичности, т.е. в крайна сметка след няколко десетилетия налице ще бъде нова, доста по-различна цялостна картина на циганското присъствие в обединена Европа. 136 Лекция 5. СЪВРЕМЕННА КАРТИНА НА ЦИГАНСКИТЕ ОБЩНОСТИ ... ЛИТЕРАТУРА Вукановиħ, Tатомир. 1983. Роми (цигани) у Jугославиjи. Вранье: Нова Jугославиjа. Деметр, Надежда, Николай Бессонов и Владимир Кутенков. 2000. История цыган. Новый взгляд. Воронеж: Институт этнологии и антропологии РАН. Лиежоа, Жан-Пиер. Роми, Цигани, Чергари. София: Литавра, 1999. [I изд.: Liégeois, Jean-Pierre. 1994. Roma, Gypsies, Travellers. Strasbourg: Council of Europe.] Марушиакова, Елена и Веселин Попов. 1993. Циганите в България. София: Клуб ‘90. Петровски, Траjко. 2001-2002. Ромите во Македониjа денес. Кн. 1-3. Скопjе: Здружение на љубители на ромска фолклорна уметност “Романо Ило”. Смирнова-Сеславинская, Марьяна и Георгий Цветков. 2009. Цыгане. Происхождение и культура. София: Парадигма. Черенков, �� Лев. 1985. Некоторые�� проблемы этнографического изучения цыган СССР. – В: Крупник, Игорь. (Отв. ред.) Малые и дисперсные этнические групы в Европейской части СССР. Москва: Наука, 5-15. Bari, Karoly. (Ed.) 1999. Gypsy Folklore. Hungary. Romania. CD I-IX. Budapest: VTCD. Bodi, Zsuzsana. (Ed.) 1997. Studies in Roma (Gypsy) Ethnography 6. Studies about Boyash Gypsies in Hungary. Budapest: Magyar Neprajzi Tarsasag. Boretzky, Norbert. 1999. Die Verwandtschaftsbeziehungen zwischen den Südbalkanischen Romani-Dialekten. Frankfurt am Main: Peter Lang. Boretzky, Norbert. 2003. Die Vlach-Dialekte des Romani. Wiesbaden: Harassowitz. Boretzky, Norbert and Birgit Igla. 2004. Kommentierter Dialektatlas des Romani. Teil. 1. Vergleich der Dialekte. Teil. 2. Dialektkarten mit einer CD Rom. Wiesbaden: Harrassowitz. 137 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Boretzky, Norbert, Birgit Igla and Petra Cech. 2008. Die Südbalkanischen Dialekte (SB I) Und Ihre Innere Gliederung: Analyse Und Karten. Graz: Institut für Sprachwissenschaft, Universität Graz. Chelcea, Ion. 1944. Ţigani din Romania. Monografia Etnograficà. Bucureşti: Institului Central de Statistica. Davidová, Eva. 2000. Romano drom – cesty Romů. 1945-1990. Změny v postavení a způsobu života Romů v Čechách, na Moravě a na Slovensku. Olomouc: Univ. Palackého. Đurić, Rajko. 1983. Seoba Roma. Krugovi pakla i venac sreće. Beograd: Biblioteka “Publicistika”. Erdös, Kamill. 1958. A Classification of Gypsies in Hungary.” – Acta Ethnographica VI: 449-457. Ficowski, Jerzy. 1985. Cyganie na polskich drogach. Krakow & Wroclaw: Wydawnictvo Literackie. Fraser, Agnus. 1992. The Gypsies. Oxford UK & Cambridge USA: Blackwell. Gjorgjević, Tihomir R. 1903-1906. Die Zigeuner in Serbien. Ethnologischen Forschungen. Teil I-II. Budapest. Guy, Will. (Ed.) 2001. Between Past and Future: the Roma of Central and Eastern Europe. Hatfield: University of Hertfordshire Press. Horváthová, Emilia. 1964. Cigáni na Slovensku. Hisoricko – ethnografický náčrt. Bratislava: SAV. Jakšić, Božidar and Goran Bašić. 2005. Umetnost preživljavanja. Gde i kako žive Romi u Srbiji. Beograd: Institut za filosofju i društveni teoriju. Kenrick, Donald. 2007. The Romani World: A Historical Dictionary of the the Gypsies. Hatfield: University of Hertfordshire Press. Kowarska, Agnieszka J. 2005. Polska Roma. Tradycja i nowoczesność. Warszawa: DiG. Liégeois, Jean-Pierre. 2007. Roma in Europe. Strasbourg: Council of Europe. Marushiakova, Elena. 2008. Gypsy/Roma Identities in New European Dimension: The Case of Eastern Europe. – In: Marushiakova, Еlena. (Ed.) Dynamics of National Identity and Transnational Identities in 138 Лекция 5. СЪВРЕМЕННА КАРТИНА НА ЦИГАНСКИТЕ ОБЩНОСТИ ... the Process of European Integration. Newcastle: Cambridge Scholars Publishing, 468-490. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2001. Historical and Ethnographic Backgrоund. Gypsies, Roma, Sinti. – In: Guy, Will. (Ed.) Between Past and Future: the Roma of Central and Eastern Europe. Hatfield: University of Hertfordshire Press, 33-53. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2004. Segmentation vs Consolidation: The example of four Gypsy Groups in CIS. – Romani Studies, Ser. 5, 14 (2): 145-191. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2012. A Contemporary Picture of Romani Communities in Eastern Europa. – In: Factsheets on Roma Culture. Strasbourg: Council of Europe. http://romafacts.uni-graz.at/ index.php/culture/introduction/a-contemporary-picture-of-romanicommunities-in-eastern-europa. Marushiakova, Elena and all. 2001. Identity Formation among Minorities in the Balkans: The Сases of Roms, Egyptians and Ashkali in Kosovo. Sofia: Minority Studies Society “Studii Romani”. Marushiakova, Elena, Udo Mischek, Vesselin Popov and Bernhard Streck. 2008. Zigeuner am Schwarzen Meer. Leipzig: Eudora Verlag. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2010. Migrations West to East in the Times of the Ottoman. (The Example of a Gypsy/Roma Group in Modern Iran). – Anthropology of the Middle East 5 (1): 93–99. Matras, Yaron. 2002. Romani. A Linguistic Introduction. Cambridge: Cambridge University Press. Mirga, Andrzej and Lech Mróz. 1994. Cyganie. Odmienność i nietolerancja. Warszawa: Wydawnictvo Naukowe PWN. Petulengro [Bernard Gilliat-Smith]. 1915-1916. Report of the Gypsy Tribes on North-East Bulgaria. – Journal of the Gypsy Lore Society, New Series, 9 (1): 1-54; 9 (2): 65-109. Popp Serboianu, C. J. 1930. Les Tsiganes. Histoire – Ethnographie – Linguistique – Grammaire – Dictionaire. Paris: Payot. Remmel, Franz. 2002. Wohin führt der Weg? Ein Mosaik zur rumänischen Romagesellschaft. Landau: Hermann & Alfred Arnold. 139 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Reyniers, Alain. 1998. Tsigane, heureux sit u es libre! Paris: UNESCO. Štrukelj, Pavla. 1980. Romi na Slovenskem. Ljubljana: Cankareva založba. Tcherenkov, Lev and Stephane Laederich. 2004 The Rroma otherwise known as Gypsies, Gitanos, Γυφτοι, Tsiganes, Ţigani, Çingene, Zigeuner, Bohemiens, Travellers, Fahrende, etc. Vol. 1: History, Language, and Groups. Vol. 2: Traditions and Texts. Basel: Schwabe. Vossen, Rüdiger. 1983. Zigeuner. Roma, Sinti, Gitanos, Gypsies. Zwischen Verfolgung und Romantisierung. Frankfurt: Ullstein. 140 ЛЕ КЦ ИЯ 6. ЦИГАНСКАТА ГРУПА – ЕТНОНИМИ VS ПРОФЕСИОНИМИ Циганите�� са сложна �� хетерогенна�� общност�� – специфична �� обществено образувание,�� вътрешно�� структуриран�� о�� на различни йе�� рархични равнища (затова и някои автори даже предпочитат да говорят не за ‘циганска общност’, а за съвкупност от ‘цигански общности’)�� . На�� всяко едно от тези �� вътрешни равнища�� съществуват повече или по-малко обособени подразделения�� , характеризи�� ращи се, наред с всичко друго, и със своите етноними. Триадата екзоними – етноними – професионими Етнонимите�� често пъти биват �� разделяни�� на две основни категории – ендоними (самоназванията на дадената циганска общност) и екзоними (названия, наложени им ‘отвън’ – от макро-обществото, от други цигански общности или от изследователите). Това разделение често пъти се мисли като противопоставяне и взаимно-изключващо се�� , най-известен пример за което е дихотомията ‘Ромá – Цигани’ (‘Ţigani’, ‘Cigáni’, ‘Cyganie’, ‘Cikáni’, ‘цыгане’, и т.н.), преодоляването на която чрез �� наложените от Запада в годините на преход новоизковани и смятани за политически коректни термини ‘Роми’ (‘Romi’, ‘Rómovia’, ‘Rómové’, ‘ромалы’ и т.н.) днес вече може да се смята за почти изцяло наложено в публичната ‘официална’ реч в страните от Централна и Югоизточна Европа. Както обикновено се случва, в живота обаче нещата стоят доста по-сложно от умозрителните и политически коректни схеми. Многобройните примери от региона на цяла Източна Европа показват, че етнонимите не са нещо статично и неизменно, което се пренася през вековете и различните страни, в които циганите живеят; те са по-скоро отражение на постоянно протичащи (в две 141 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции противоположни посоки) и взаимно-свързани процеси на�� сегментация и консолидация в рамките на самите цигански общности и на мястотото им в обществото. В общото русло на тези процеси не съществува непреодолима стена между ендоними и екзоними, напротив, постоянно протичат процеси и в двете посоки, и �� се случва както ендоними да се превърнат в екзоними, така и обратното. Всъщност самото това разделение е до голяма степен условно, защото дадено название може в един случай да бъде използвано като ендоним, а в друг като екзоним, а употребата му зависи от множество фактори, на първо място контекстуални – напр. �� езикови или ситуационни. Затова и тук се говори общо за етноними, без раздел�� яне�� и противопоставяне на ендоними и екзоними, с �� необходимите уточнения за всеки конкретен случай. Погледнато най-общо, етнонимите, срещани при различните цигански общности, могат да бъдат разделени (условно, като при всяка една класификация), на следните основни категории от гледна точка на произхода им: Етноними, отразяващи начина на живот на общността (уседнал или чергарски); Етноними според религията, която общността изповядва (или е изповядвала в миналото); Етноними според страната, в която общността живее (или е живяла, или от където смята, че произхожда); Етноними, изразяващи връзка с области, региони, градове и села, в които общността живее (или е живяла в миналото); Етноними�� , отразяващи произхода на общността от реален или полу-легендарен прадед (по неговото име или прякор); Етноними, отразяващи някои специфични особености на общността; Пейоративни (обидни) етноними; Етноними с неизвестен произход и значение. Особено характерни за циганите, живеещи на Балканите (в случая тук включваме също Румъния и Турция), както и за цигански общности, мигрирали от тези региони през ХIХ-ХХ в. по света, са случаите на етноними, свързани с определено занятие или професия. 142 Лекция 6. ЦИГАНСКАТА ГРУПА – ЕТНОНИМИ VS ПРОФЕСИОНИМИ Трябва да се подчертае, че в случая разграничаваме етнонимите на циганските групи от професионимите, срещани при циганите. За да има етноним, трябва да е налице и съответната циганска общност (�� ‘�� група’)�� , с �� повече или по-малко ясно�� изразени (включително ендогамни) граници, и най-вече наличието на съзнание за такава общност и противопоставянето й (разграничението ‘ние – те’ към �� другите цигански общности от подобен порядък). Това разграничение е отразено и в съответния етноним (или поне е запазен спомен за наличието му в близкото минало, преди групата да се влее в рамките на друга циганска общност на йерархическо по�� -високо равнище). Професионимите �� представляват названия за упражняваната професия при определен кръг хора, формиран по различни критерии (напр. семейно-родови, локални, личностни и т.н.), без задължително да става въпрос за ‘циганска група’. Затова и далеч не всеки професионим, който може да бъде срещнат при циганите,�� се явява�� етноним�� на отделна циганска група. Това пояснение е необходимо, защото при някои автори може да се открият названия на цигански групи, изведени от попълнените анкетни карти при социологически проучвания. Естествено, в България не съществуват (и никога не са съществували) никакви цигански групи или субгрупи на �� ‘�� бръснари�� ’,�� ‘�� строители�� ’�� , �� ‘�� бояджии’, ‘хамали’, ‘каруцари’, ‘кожари’, ‘касапи’ и ‘бомбаджии’, а в случая чрез тези названия са отразени традиционни или даже съвременни професионални занимания на респондентите. Особено интересен е казусът с т.нар. �� ‘�� бомбаджии�� ’�� . Представители на една циганска група (добре известна на българското общество, с друг етноним) се занимават от години с различни видове измами (‘бомба’ на жаргон), като предлагат фиктивни сделки (с машинни лагери, игли за маслобойни, ремъци и т.н.), а последно време се занимават главно с телефонни измами, и понякога (на шега) определят себе си по този начин (т.е. в случая някои представители на тази общност са проявили чувството си за хумор в социологичeската анкета). 143 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции От гледна точка на �� посоченото разграничение между етноними и професионими,�� биха могли да бъдат изредени (без претенции за изчерпателност) цял ред етноними (само като названия, без превод и без уточнения) на цигански групи, живеещи в различни страни на Балканите – напр. Арабаджи�� , �� Аржентари�� , �� Аурари, Баняши/Баяши/Беаши/Бояши/Бъеши/, Бидинари, Бургуджи/ Бугурджи, Давулджи, Демирджи, Джамбази/Джамбаши, Златари, Казанджи�� , �� К�� алдараши/�� К�� ардараши/�� К�� елдерари/�� К�� ълдъръри, �� Калайджи, Карамидари, Ковачи, Копанари/Коритари, Кошничари�� , Кюл�� джи, Ловари, Лингурари, Мечкара�� , �� Мехтери�� , �� Решетари�� /�� Лешетари�� , Рудари�� /�� Лудари�� , Сепетчи�� /�� Сепеджи�� , Споитоари�� , Урсари�� , Фера�� ри, Фусари, Чарале, Чилингри/Челендери, Чокенаря, Чурари, и т.н. Тук става въпрос за цигански общности, чийто майчин е език е не само Романес (при това тук влизат представители на т.нар. ‘балкански’, ‘�� старо-влашки�� ’ и ‘�� ново-влашки�� ’ диалектни групи), но също така и турски, гръцки, албански, сръбски, български или румънски езици�� . �� Погледнато в общ сравнителен план, на�� Балканите този тип етноними са определено преобладаващи, докато на други места по света при циганите те могат да се срещнат сравнително �� доста рядко, като при това в повечето такива случаи става въпрос за сравнително нови (от последните два века) мигранти от Балканите. Още от пръв поглед прави впечатление, че от целия този списък на етноними преобладават названията на турски и румънски езици�� , по-малко срещани са названия на славянски езици, а названията на Романес са рядко срещани изключения. Нещо повече, според теренни наблюдения, когато езиковата среда, в която се употребяват тези названия, е Романес, в различни случаи те могат да се адаптират според нейните норми (напр. Калайджи да стане Калайджидес, Демирджи да стане Демирджидес и т.н.), но може и да не става това (напр. Ловари да не става Ловара, Келдерари да не става Келдерара и т.н.). 144 Лекция 6. ЦИГАНСКАТА ГРУПА – ЕТНОНИМИ VS ПРОФЕСИОНИМИ Възникване на груповите етноними/професионими Процесите на формиране и утвърждаване на етнонимите са сложни, те продължават да протичат и в наши дни (или са протекли в близкото минало, като е запазен споменът за тях). Тук ще се представят накратко различни варианти и измерения на тези процеси. Механизмът на възникване на етноними с професионална натовареност е наблюдаван от нас при една малка циганска общност, говореща старо-влашки диалект на Романес, живееща в изолираните планински региони на Западните Родопи, чергарстваща на близки разстояния и рядко влизащи в контакти с други цигански общности. Те определено се затрудняват да определят какви точно цигани са, какво название трябва да използват за своята общност, а отговарят на такива въпроси неопределено – “просто Рома, романе Рома”. Когато обаче трябва да се съотносят други цигански общности (в случая с живеещите в близки села Кошничари), то тогава определянето им е на основа на разликите в традиционните занятия – “Ние сме калайджии”. Може да се предположи, че вероятно именно по този начин са възникнали повечето етноними, които имат за база названието на определено занятие или професия. Съществуват случаи, когато едновременно продължават да съществуват самоназвания, които са за “вътрешна употреба”, само в рамките на общността, а околното население и другите цигански общности им са дали название, което те също използват пред тях. Типичен случай в това отношения са т.нар. ‘Тракийски Калайджии’, говорещи старо-влашки диалект на Романес, живеещи разпръснато в селата на Тракийската равнина и Югоизточна България. Те приемат названието ‘Калайджии’ нормално, пред всички се представят по този начин (даже и понякога, когато говорят на Романес, във форма Калайджидес)�� , когато стане въпрос какви цигани са, но в рамките на общността си използват самоназванието 145 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Влахоря. В последно време в рамките на общността се забелязват наченки на процеси на нейната сегментация, като живеещите в Югоизточна България Влахоря наричат живеещите в регионите на Пловдив и Пазарджик пренебрежително ‘�� Салаци�� ’. Тракийски�� те Калайджии наричат всички�� останали цигани презрително ‘�� Фичири’ (по названието на една циганска група в региона на Стара Загора), и остават много изненадани, когато разберат, че и други цигански общности �� може да имат�� същото или подобно самоназвание (напр. Влахички, Влахории, Лахо и др. подобни). Друга циганска �� общност�� , която също използва две самоназвания, са т.нар. Калдараши/Кардараши в България, говорещи на ново-влашки диалекти на Романес. В рамките на своята общност те се самоназовават Рром Цъганяк, в смисъл на ‘истински Рома’, а всички останали цигани наричат презрително ‘цуцумани’. �� Самоназванието Рром цъганяк се среща и при редица цигански групи, живеещи в Румъния и Украйна, говорещи също на ново-влашки диалекти. От ключово значение за тези групи е понятието ‘цъгания’, изразяващо основната ценност за общността, еквивалент на понятието ‘романипе’�� , което може да се срещне в множество научни публикации, а на терен само при Полска Рома и Руска Рома. Интересно е да се отбележи, че освен при тази групи, това понятие може да се чуе и от редица ромски активисти в страните на Източна Европа, които са го научили през последните години от научната литература или на различни семинари и обучения. През последните десет-петнадесет години в публичното пространство трайно навлезе�� названието ‘�� Калдараши/Кардараши’, базирано на професионим, характерен само за една част от тях (т.е. ‘котлари’, от рум. ‘кълдера’), което в миналото им било е дадено от останалите цигани. След�� като �� това название беше�� използвано за тях в научната литература и в медиите, то вече трайно се наложи сред самата общност и се приема и от тях самите за публична употреба (понякога с уточнение, че вместо ‘Кардараши’ поправилно би било да се използва ‘Калдараши’, той като на Романес 146 Лекция 6. ЦИГАНСКАТА ГРУПА – ЕТНОНИМИ VS ПРОФЕСИОНИМИ първата форма може да предизвика и други, неприлични асоциации). Приемането на този екзоним ‘Калдараши/Кардараши’ като етноним (поне за пред обществото и пред другите цигани) за цялата общност е заради�� предпочитането на това название, свързано с традиционното занятие само на някои нейни субгрупи, като по-приемливо и по-престижно в сравнение с другите названия (с негативни конотации)�� , давани им от останалите цигани –�� ‘катуна�� ри’, ‘завръкчии’, ‘валаяши’ ... Случаят с общността на т.нар. Калдараши/Кардараши е показателен и от други гледни точки. Тази общност възниква от �� отделни субгрупи, базирани на семeйно-родов или териториален принцип, говорещи на сходни ново-влашки диалекти на Романес и водещи чергарски начин на живот, заселили се в България по различно време (от края на ХIХ в. до Втората световна война), �� мигрирайки от Румъния и Югославия. Тези субгрупи са използвали различни етноними, някои от които са съхранени и до днес, но на по-ниско равнище, като части от общата група, напр. Златари (или Грастари, или ‘Сръбски цигани’), Ницулеш, Дудуланя, Тасманари, Жъплеш, Лъйнеш, Нямци/Нямцуря (или ‘Австрийски�� /�� Унгарски цигани’) и др. В течение на времето вътрешните граници между �� отделните субгрупи�� се загубват, започват смесени бракове между техни членове, и в крайна сметка се консолидира нова цялостна общност с всички основни характеристики на циганска група, вече с общ етноним�� , и по�� -точно два вида етноними�� ,�� единият за публична употреба, а другият в рамките на общността, за които вече стана дума. Тук налице e пример на консолидация на общността, отразена в етнонима/етнонимите, докато в предишния случай, при Тракийските Калайджии, имаме точно обратния пример – на започнал процес на сегментация на общността, който също така се отразява в етнонима/етнонимите. При това етнонимът Ром Цъга�� няк, използван в рамките на общността, в миналото не е бил из- 147 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции ползван при някои от субгрупите (напр. Лъйнеш и Нямци), но днес вече се приема и от тях (макар и в някои случаи с неохота). В този процес на формиране на нова циганска общност става ясно, че етнонимите не са нещо неизменно, а напротив, в някои случаи, могат да бъдат и доста динамично променящи се. Пред очите ни, в продължение на три десетилетия, общността, която в недалечното минало използваше самоназванието Грастари (свързано с някогашното си традиционно занятие – кражби и търговия на коне�� ) започна постепенно да го изоставя и замества със смятаното за по-престижно ‘Сръбски цигани’ (по името на страната, от която са дошли в България), след това със Златари (в смисъл на богати хора, притежаващи много злато), а в момента някои повлиятелни личности от тях се опитват да наложат (поне за част от субгрупата) названието Ницулеш, по името на полу-легендарния основател на техния род. Релациите етноними-професионими (случаи от терена) При процесите на консолидация на циганските групи в нова общност от по-висок йерархичен порядък, метагрупово обединение, със свои подразделения от регионален или локален характер, не само границите на отделните групи постепенно изчезват, но и някогашните им етноними се запазват само като спомен за предишната им обособеност. Такъв е случаят с бившата група Демирджи в Югоизточна България (региона на Странджа), говорещи на балкански диалект на Романес, �� часто от които�� мигрират от Източна Тракия (в днешна Турция), и днес са се разтворили в т.нар. ‘турски цигани’ (Хорохане Рома). Сходни процеси протичат и при тези Демирджи, които са останали в Източна Тракия (напр. при живеещите днес в�� Едирне�� /Одрин�� ), които в повечето случаи са загубили езика си и днес вече са интегрална част от местните Романлар �� (груповите разделения при които са придобили локални измерения – съобразно отделните градски махали). 148 Лекция 6. ЦИГАНСКАТА ГРУПА – ЕТНОНИМИ VS ПРОФЕСИОНИМИ Доста разнообразни са процесите, които протичат�� и при няколко �� различни цигански�� групи�� , носители на �� старо�� -влашки диалекти, в миналото отделни обособени общности, живеещи на различни места на Балканите – Калбурджи, или Ситари, или Решетари (всички названия отразяват традиционното им занятие – изработване на ситá). Част от тези общности (Калбурджи и/или Ситари) са описани от Бърнард Гилиат-Смит като отделни групи в Североизточна България в началото на ХХ в. В наши дни техните потомци са се влели в метагруповите обединения на т.нар. ‘български цигани’ (Дасикане Рома) или ‘турски цигани’ (Хорохане Рома), като част от последните вече са и с преферирана турска идентичност. Споменът за някогашните групови етноними днес е почти изчезнал, останало е обаче презрителното им общо название Лахо (т.е. Влахос, в смисъл на ‘влашки цигани’), с което ги наричат останалите цигани в�� региона�� . В момента някои преставители на новия ромски елит сред тях се опитват да наложат �� в публичното пространство своя наивна етимология, според която този етноним (Лахо) всъщност “�� доказва�� ”�� , че те са ‘�� най-истинските цигани�� ’�� , произходащи от град Лахор в Индия. В някои случаи (напр. в региона на Бяла Слатина и Кнежа) части от групата на Решетари/Лешетари се вливат в общността на Калдараши/Кардараши, и се смесват с нея, оставяйки по-често само спомена за някогашния им по-”долен” (според мението на Калдарашите) произход. Същевременно те започват да избягват да използват названието Решетари/Лешетари, а го заместват с патронимично самоназвание Пазиевци. Съществува и вариант обаче Решетари да се съхранят до наши дни като отделна група, напр. в регионите на Видин и Лом, където са известни �� и под�� презрително название ‘цуцумани’ (с �� неясна етимология), давано им от всички останалите цигани, което те са приели за свое, изчиствайки го от пейоративни конотации. 149 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Сходна и ситуацията в Албания, при групата Калбурджи�� /�� Кабуджи, където етнонимът и обособеността на групата също се запазва до наши дни. Когато се говори за етноними при циганските групи, трябва да се подчертае специално, че те не са нещо уникално и неповторимо. Възможно е едни и същи названия да се срещат при различни групи, в различни страни, т.е. повторението на един и същи етноним�� не е основание да се търси родство между отделните цигански групи. Типичен пример в това отношение е най-често срещания етноним на Балканите – Калайджи. Така само в България са известни три обособени различни групи на Калайджи – една в Северозападна България (трайно уседнали, говореща на диалект на Романес от източно-балканската диалектна група), една в Южна България и една в Западните Родопи (водещи все още или водили в миналото чергарски начин на живот, говорещи на диалекти от старо-влашката диалектна група). При това първата група няма никакъв спомен някога в миналото да е упражнявала това занятие (калайдисване на домашна посуда), докато други две го поддържат и в наши дни, но с различни технологии. Тези три групи не са свързани помежду и в повечето случаи представителите на едната от тях даже въобще не знаят за съществуването на другите две (и остават много изненадани, когато разберат, че има и и други Калайджи, различни от тях). На още поне четири места в страната са съхранени остатъци (и съответно етноними като �� спомен�� ) от �� някогашни групи Калайджи, които говорят на балкански или старовлашки диалекти на Романес, и днес са се влели в метагруповите обединения на т.нар. ‘турски цигани’ или ‘български цигани’. Интересен вариант на развитие е случаят с наименованието ‘Цуцумани’, за което вече стана дума. Освен за групата на Решетари, останалите, съвместно живеещи с тях цигани (и най-вече групата на Калайджи от Лом) го използват и за загубилите своя език цигани, живеещи в селските региони на Северозападна България, а кардарашите с това название наричат всички останали цигани, 150 Лекция 6. ЦИГАНСКАТА ГРУПА – ЕТНОНИМИ VS ПРОФЕСИОНИМИ т.е. с един и същи етноним може да се обозначават в различни случаи две или повече отделни, различни цигански общности. Нещата се усложняват още повече от налагането от изследователите на етноними върху определени цигански групи по свои лингвистични критерии, без да се интересуват (или без да са в състояние да уточнят) съществуващото �� истинско�� самоназвание на групата�� , носител на тези диалекти,�� в�� наши дни (ако въобще днес тя е съхранена)�� . През последните години редица �� лингвисти пишат за диалекта на т.нар. ‘Калайджи’ от Североизточна България. По този начин се обозначава съвкупност от определени източно-балкански диалекти, близко сходни до диалекта на Калайджи, записан преди около век от Бърнард�� Гилиат-Смит. �� Съвременните носители на тези диалекти в Североизточна България обаче никога не са чували да бъдат наричани така от когото и да е било�� , още по-малко пък те да се �� определят�� така�� , и днес са съставна част от метагруповото обединение на т.нар. ‘турски цигани’. За сметка на това етнонимът на някогашните Калайджи е съхранен, макар по-често в превод от турски на румънски език (Споитоари) при тази част от общността, която е мигрирала в Румъния (в регионите по левия бряг на Дунав) през първите десетилетия на ХХ в. и днес продължава да съществува като отделна група, ясно отграничена от местните цигани. Сходен е случаят и с диалекта на т.нар. ‘Калайджи’ от Пазарджик, от балканската диалектна група, обозначаван така по рецензията на Бърнард Гилиат-Смит на преведеното от Атанас Атанасакиев на Романес “Евангелиe на Матея”. В Пазарджик днес обаче липсват както носители на такъв диалект (повечето цигани там са турско-езични), така и цигани, определящи се като ‘Калайджи’. В селата от региона на Пазарджик живеят представители на цигански групи, определящи се като ‘Калайджи’, но те говорят на старо-влашки диалекти, а в селищата (Саранбей/Септември, Злокучене, Ковачево), посочени от Бърнард Гилиат-Смит, етнонимът ‘Калайджи’ не се използва от живеещите в тях цигани. 151 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Случаят с диалекта�� на т�� .нар. ‘�� Калайджи�� ’ от Пазарджик�� определено заслужава повече внимание. Едно възможно обяснение може да бъде, че през 30-те години на ХХ в. (когато е направен преводът на Евангелието), циганите от посочените селища са се определяли като ‘�� Калайджи�� ’�� , а днес те са загубили това самоназвание. Съществува обаче и втора възможност – самият Атанас Атанасакиев (за когото не е известно нищо, освен че в едно писмо определя диалекта, на който превежда, като ‘�� Калайджи�� ’�� ) да произхожда от живеещите в Северозападна България Калайджи, и всъщност е направил превода на своя диалект. Тази възможност съвсем не е за пренебрегване, имайки предвид, че именно в Северозападна България са първите проповеднически мисии сред циганите в началото на ХХ в.; там се създава първата циганска църква в село Голинци, която през 1923 г. придобива статут на ‘храм’, със свой пастор циганин; през 1927 г. Баптистката мисия в Лом издава вестник Светилник с притурка Романо алав, �� която�� по всяка вероятност е първият в света цигански вестник; �� издадени са и два сборника на Романес с религиозни песни, Романе Свято гили (1929) и Романе Святи гиля (1933). Във всеки случай, и при двата предположени варианта, определянето на диалекта като ‘Калайджи �� от Пазарджик’ не е адекватно и подходящо, защото въвежда съвременните изследователи в заблуждение. Съществуват, разбира се, и обратни случаи, при които мигриращи и разселващи се по света цигански общности съхраняват своите групови етноними. Най-известният такъв случай на цигански общности, живеещи в различни страни, са Келдерари и Ловари. В тази насока ние смятаме обаче, че нещата не �� са�� толкова чисти, както изглеждат от съвременна гледна точка, т.е. че става въпрос за представители на две цигански групи, които са са разселили по света, съхранявайки и до днес своята групова идентичност. Ако се прегледат старите броевe на Journal of the Gypsy Lore Society, се вижда, че в много случаи представители на тези общности всъщност се самоопредялят по родов признак, а като 152 Лекция 6. ЦИГАНСКАТА ГРУПА – ЕТНОНИМИ VS ПРОФЕСИОНИМИ ‘Kelderara Gypsies’ ги обозначават изследователите въз основа на използваните диалекти и�� /или�� основни занятия. Възможно �� е наистина да са съществували Келдерари и Ловари като цигански групи през ХIХ в., но в много случаи по-скоро става въпрос за малки чергарстващи общности, �� говорещи�� на близко-родствени диалекти, които при своите активни миграции по света в края на ХIХ и първите десетилетия на ХХ в., под влияние на околното общество (изследователи, медии и т.н., включително и други цигански общности), приемат тези обозначение като свои групови етноними, и днес вече е невъзможно да се разбере кои са наследниците на “истинските” Келдерари и Ловари и кои са “станали” впоследствие такива (и въобще може ли да съществуват такова разграничение от днешна гледна точка). След излизането на класически труд на Ян Йорс в литературата за цигани се �� наложи�� станалата вече класическа “�� Света�� Тро�� ица” – Келдерара/Калдераш, Ловара и Чурара – и тя се приема за даденост в различни страни, без да се взема предвид реалното състояние на нещата (включително и немалко сайтове на ромски организации, представящи циганите в своите страни, копират от Интернет това разделение, даже и в случаите, когато в съответните страни въобще не съществуват нито такива, нито даже родствени им по диалект цигански групи). Във всеки случай често пъти се пише за наличие на Чурара в наши дни в Западна Европа и САЩ, но никой не е представил пряко описание на тази общност (само цитати от научната литература или свидетелства на трети лица), а Чурари ние сме срещали единствено в Унгария, Румъния (Трансилвания)�� и Република Молдова. При това, явно под влияние на някои научни публикации, в Унгария се среща (поне сред ромски активисти, произхождащи от други цигански групи) обяснението, че названието Чурари произхожда от ‘чури’ (нож), което доказва връзката им с воинските касти в Древна Индия, макар и да няма никакви данни (писмени или от устната история) за наличието на такава традицинната професия (производство на но- 153 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции жове) в миналото при цигани, която би довела да възникването на този етноним. В Румъния и Република Молдова самите Чурари извеждат етнонима си от ‘чури’ (сито/решето) и от традиционното занятие на общността (изработване на ситà), което е съхранено на много места в тези страни. В съвременността текат нови процеси, които потвърждават налагането под различни видове въздействия ‘отвън’ на двата етнонима, Ловари и Келдерари, върху близки по диалект и етнокултурни характеристики цигански общности. В Централна Европа вече твърдо се е наложило названието ‘Ловари’, и днес огромната част от говорещите на ново-влашки диалекти на Романес цигани в Унгария се определят по този начин (поне при първо запитване, при по-нататъшни уточнения може да се стигне и до прецизиране до истинския групов произход). По сходен начин вървят процесите в Словакия и Чехия, или както ни сподели една ловарица, “аз разбрах, че сме Ловари, след като прочетох Romano džanibеn [списание, издавано от Семинара по Ромистика в Карловия университет в Прага – бел. авт.]”. Даже в България, където никога не са живяли Ловари, някои ромски активисти от общността Калдараши, излизайки в чужбина и разбирайки престижа, с което се ползва названието Ловари, започват да определят себе си по този начин, изграждайки своя етимология – “Ловари произхожда от лове (пари), а ние сме най-богатите цигани ...”. Сходни процеси протичат и в Румъния, където понастящем като обобщаващо название на различни цигански �� общности�� , говорещи на сродни, ново-влашки диалекти на Романес, водили в миналото (или продължаващи още да водят) чергарски начин на живот, наричани от другите цигани обобщаващо ‘Лъеши’, ‘Корторари’ или ‘Плетоши’, започват да се определят (поне публично) като Кълдърари. Те обосновават този нов етноним с някогашните си традиционни занятия, като вероятно влияние в тази насока оказва и популярността в публичното простанство (включително извън границите на Румъния) на�� т.нар. ‘цигански царе’ от семей�� 154 Лекция 6. ЦИГАНСКАТА ГРУПА – ЕТНОНИМИ VS ПРОФЕСИОНИМИ ството Чиоба (които, според други цигани, всъщност по произход не са “истински” Кълдърари, но се обявяват именно за такива). При някои групи Келдерари, живеещи �� в�� различни страни, обаче протичат и противоположни процеси на сегментация – като водещи етноними, поне в рамките на своята общност, се налагат самоназванията на отделните субгрупови подразделения, които все повече се затварят в �� своите�� рамки (включително и ендогамно) и започват да придобиват групови характеристики. Напр. в Руската Федерация и Украйна нееднократно ни се е случвало на въпроса от коя ‘нэция’ са, циганите да ни отговарят с названието на отделни подразделения, напр. Михаещи, или ‘вица Молдовая’, и чак след това се пояснява, че те са Келдерари (при това с �� използване на�� термин, произхождащ от руски език, ‘�� Котляри�� ’, даже �� и�� разго�� ворът да се води на Романес). По същия начин често пъти цигани от Латинска Америка определят на първо място себе си напр. като Русурия или Грекуря, и чак след това може да използват и етноним Калдераш като по-познато по света общо название. Сходни процеси протичат и сред други цигански общности, говорещи също на ново-влашки диалекти на Романес. В град Сороки (Република Молдова) на същия въпрос (от коя циганска ‘н�� эция’ са), циганите отговарят първо ‘Попещи’�� , а с уточняващото название ‘Чокенаря’�� се отграничават от други родствени им субгрупи, заедно с които са известни на околното общество (включително и на другите цигани) като ‘Катунаря’ или ‘Лаеши’. Най-далеч са стигнали процесите в тази насока на сегменатция при т.нар. ‘Шанхайци’ (Шанхайцуря, Китаяко Рром), живеещи понастоящем в Одеса, които вследствие на престоя им в Китай (от 20-те до края на 40-те години на ХХ в.) се затварят ендогамно в отделна група и рязко се отграничават от Келдерарите, живеещи в страните от бившия СССР (макар и да помнят родството си с известни фамилии от тях). Срещат се и други случаи, когато потомците на една общност, разселила се в различни страни, запазва своя етноним (или 155 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции етноними с еднакво значение на различни езици). Такъв е случаят с румъно-езичните общности, самоназоваващи се Рудари/Лудари в България, Гърция, Румъния (регионите на Олтения и Мунтения, които са историческата територия на Влашко), Източна Сърбия и по места в Хърватска, Бъеши/Беаши/Бояши/Баяши в Румъния (�� регионите на Трансилвания и Банат�� ), Унгария�� , Словакия�� и Хърватска и на места в Източна Сърбия, Баньаши в Сърбия (региона на Войводина). В други случаи групи от същата общност, живеещи в различни страни, може да използват и други етноними, отразяващи техните традиционни занятия – Лингурари (т.е. ‘лъжичари’) в Румъния (региона на Молдова), Република Молдова и Украйна (регионите на Бесарабия и Буковина), а в България Лингурари са подразделение на Рудари. Сравнително �� по-рядко срещани са етнонимите Фусари (т.е. ‘вретенари’), който се среща като ‘второ название’ по места в България или Коритари в Словакия, Каналоши (т.е. ‘лъжичари’) в Украйна (Закарпатието). На някои места в страните �� от Източна Европа�� (включител�� но и в България) е запазено и самоназванието Аурари, свързано с легенди за произхода на общността в земите на днешна Румъния, където техните прадеди са добивали злато. За разлика от други легенди при циганите, тук е налице историческа памет (а не квазиисторическа, както �� е�� в�� много други случаи), защото тези общности са наследници на някогашните категории роби в княжествата Влашко и Молдова – Лингурари и добиващите злато Аурари (зато�� ва и различните етноними като Рудари, Баняши и др. под отразяват именно това занятие). Несъмнено съществува корелация между етнонимите и традиционните занятия на различните цигански групи, но тази корелация не е абсолютна. В наши дни много от традиционните занятие вече са отмрели окончателно или отмират в момента, но някои все още се съхраняват. Напр. в България има няколко групи с едно и също название, Кошничари (или Сепеджи – същото на турски език), говорещи на балкански и старо-влашки диалекти на Романес, като 156 Лекция 6. ЦИГАНСКАТА ГРУПА – ЕТНОНИМИ VS ПРОФЕСИОНИМИ две от тях (по-добре съхранени като отделни групи) поддържат това занятие, а при други три е само запазен спомен. В други случаи обаче връзката между етнонима и традиционното занятие може да е изчезнала, напр. живеещите в Република Молдова Урсари са категорични, че тяхното традиционното занятие е било подвижното ковачество, и отричат �� в миналото техните прадеди да�� са разигравали мечки. По същия начин Кримуря (Къръмитика/Къръмлитка рома), живеещи в страните от бившия СССР, са чували, че други цигани ги наричат Аюджи (както са �� обозначавани�� и в научната �� литература през ХIХ в.), но нямат никакъв спомен и отричат някога да са водили мечки (а някои от тях, напр. живеещите днес в Крим, даже отричат и да са били в миналото чергарстващи ковачи, което е отразено в историческите извори). Етнонимът Урсари поставя и някои други въпроси. Категорията роби, позната до ХIХ в. под това название в княжествата Влашко и Молдова, са имали за основно занятие ковачеството и други видове железарски услуги, и вероятно воденето на мечки е било допълнително занятие за тях. През ХХ в. обаче в България се появява етнонима Урсари или Мечкадари, но при други цигани – при част от румъноезичните Рудари/Лудари, специализирали се в това занятие, като го съчетават понякога с дървообработване, но никога с железарство. В Албания пък етнонимът Мечкара се използва от най-старото местно циганско население (сравнително добре запазена група, говореща на балкански диалект на Романес, живееща главно в региона на Вльора и Фиери), които не само че са�� отдавна �� уседнали�� , с традиционно занятие земеделие, �� и�� в�� огромната си част даже въобще не знаят какво означава думата ‘мечка’ и откъде произхожда техния етноним. Проблеми на историята и съвременните идентичности Именно загубеният спомен за някогашното традиционно занятие е една от причините, която води до вторични етимологии 157 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции на съществуващите етноними, напр. споменатите по-горе случаи с Ловари и Чурари, както и случаят с Калайджи от Северозападна България, някои от които понастоящем твърдят, че техният етноним всъщност е ‘Каладжи’, и търсят сложни (и в същото време наивни) етимологии в тази насока. Като цяло традициионните занятия на циганите, които са отразени в техните етноними, не са нещо неизменно във времето, и тяхното изчезване не е само под влияние на модерната епоха. Разбира се, съществували са немалко традиционни занятия, запазвани във времето (даже и до наши дни), които са залегнали в основата на техните етноними, но в много случаи даже в миналото тези занятия са били доста променливи и съчетавани с други. Напр. често при Калдарашите в България в миналото мъжете са упражнявали няколко занятия, при това от доста различни видове (напр. търговия с коне, наемна работа в селското стопанство, изработване на гребени от рога на животни, на дараци за чепкане на вълна, изработване и калайдисване на медни съдове и даже железарски услуги), като �� поддържането им �� зависи �� най-вече от�� наличните икономически ниши в дадени условия. От тази гледна точка станалото �� популярно напоследък извеждане на пряка връзка и приемственност между индийските джати и традиционните професии на циганските групи е доста наивно. Тук оставяме настрана въпроса, че в циганската общност не е статично образувание, а динамично развиваща се етносоциална структура, в която простоянно протичат взаимно свързани процеси на сегментация и консолидация на циганските групи (т.е. циганските групи в наши дни съвсем не са същите, като преди няколко века, още по-малко като в Древна Индия, при напускането й от техните далечни прадеди). Даже и от гледна точка на традициионните професии и свързаните с тях етноними, въпреки известна консервативност и устойчивост, ние нямаме никаква сигурност, че те са се пренасяли неизменно през вековете. С �� други думи връзката между циганските групи и индийските джати 158 Лекция 6. ЦИГАНСКАТА ГРУПА – ЕТНОНИМИ VS ПРОФЕСИОНИМИ може да се търси само на ниво запазване на модела на разделение на общността, а не като запазване на директна приемственност. От тази гледна точка могат да се дадат няколко показателни пример�� а�� с професиит�� е�� , които се смята�� т�� често пъти за “най-циганските”, а именно ковачи и музиканти. Не може да не направи впечатление, че на Балканите етнонимите, свързани с ковачество (впрочем на Романес няма ‘своя’ дума�� за ‘ковач’�� , а винаги се използват думи от езиците на околното население) и производните от него професионими, свързани с различни видове железарски специализации или услуги, са помалко, поне в сравнение с най-разпространените етноними (Калайджи/Споитоари и Кошничари/Сепеджи). Такива етноними са напр. Ковачи в Македония, Косово и Черна гора, Демирджи в Югоизточна България и Източна Тракия (Турция), както и Арабаджи (производители на каруци) в Косово, Бугурджи или в Косово и Македония, Бургуджи в България (две различни групи, едната в Северна, другата в Южна България, които говорят различни диалекти на Романес и не поддържат никакви връзки помежду си), Чилингири/Челендери в Югоизточна България, Кюлджи или Чарале �� в Североизточна България�� . Всъщност значението на последните две названия (Кюлджи и Чарале) e едно и също, но на два езика. Имат се предвид ковачи, а названието на общността се извежда от пепелта, сред която работят – ‘кюл’ (на турски език) и ‘чhар’ (на Романес). В изворите от Византийската империя и балканските страни до ХV в. за цигани се споменава нееднократно, но �� отразените техни занятия са други, а за ковачи става дума само веднъж – при описанията на цигани, живеещи в град Модон в Пелопонес и на остров Корфу. По време на Османската империя, през 15221523 г., по времето на султан Сюлейман I Великолепни, е съставен “Обширен поименен опис на приходите и данъците от циганите (‘kıptyan’) на вилаета Румели …”. В него са отбелязани броят на циганските домакинства, групирани в отделни данъчни общности 159 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции (джемаати), покриващи почти изцяло Балканския полуостров, както и верският състав на циганското насление в тях – общо 10 294 християнски и 4 203 мюсюлмански цигански домакинства (в тях общо се включват и 471 вдовишки домакинства). Най-голям интерес в случая представлява списъка на занятията, практикувани от циганите, който е твърде обширен и разнообразен. Циганите са отбелязвани най-често като музиканти (сазенде), също така и калайджии, налбанти, златари, сабляри, печкари, обущари, чехлари, изработващи налчета, кожари, шивачи, халачи, бояджии, решетари, халваджии, сиренари (производители на сирене), бунарджии (изкопвачи на кладенци), месари, кебапчии, градинари, магаретари, пазачи, тъмничари, слуги, куриери, маймунджии, и т.н., включително и единични случаи (които явно са изключение) на спахии, еничари, стражари, лекари, хирурзи, калугери. В този регистър обаче само 1 (sic !) човек е обозначено като ‘ковач’ и 4 като различни видове железари (използани са названията чилингир, тимурджи и хаддад). Интересно е да се отбележи, че в наши дни промените в идентичността при различни цигански общности се срещат най-често при тези, чиято традиционна професия е именно ковачеството. Най-краен (като завършен резултат) е случаят с т.нар. ‘балкански египтяни’ в Македония, Косово, Албания и Черна гора, които свързват своя произход с древните египтяни. Сходен е случат с Уста-миллет (т.е. народ на майстори ковачи), живеещи главно в Североизточна България), които понастоящем търсят своя нова идентичност (напр. наследници на �� известни ковачи от�� Афганистан), разграничавайки се и от цигани и от турци. Що се отнася до общността на Кюлджи/Чарале, то промените в идентичността там вървят в две насоки, със съответното разграничение на етнонима, при това по странен на пръв поглед начин – тези, които се самоназовават Кюлджи (т.е. названието е с произход от турски език) са с циганска идентичност, а тези, които се самоназовават Чарале (т.е. названието е с произход от Романес), са с преферира- 160 Лекция 6. ЦИГАНСКАТА ГРУПА – ЕТНОНИМИ VS ПРОФЕСИОНИМИ на турска идентичност. Тази ситуация напомня за един случай от Североизточна България, където от двама братя, местни активисти, eдиният (с турско име), е с ромска идентичност, а другият (с българско име), е с турска идентичност. По пътя на преферираната българска идентичност вървят и българо-езичните Чилингири в Югоизточна България, които определят себе си като ‘аспарухови българи’, и извеждат произхода си от основателя на българската държава хан Аспарух, а �� за да отграничат като общност, а останалите българи назовават ‘славяни’ ... Що се отнася до музикантите, най-масовата професия на циганите �� не само�� през ХVI в. (според споменатия вече по-горе �� данъчен регистър), разпространена сред представители на различни цигански групи и до наши дни, то се оказва, че свързаните с нея етноними са доста голяма рядкост. Самоназванието ‘Музиканти’ (или в по-стар вариант ‘Чалгаджи’) е известно като етноним само на една циганска група в България (в литературата е назовавана по�� -често с екзоним�� ите�� ‘�� Къткаджи�� ’ или ‘�� Дръндари�� ’), и то се наложи окончателно като такова едва през последните �� няколко десетилетия. При срещаните предимно в миналото общности на Мехтери (военнни музиканти в Османската империя) и Давулджи (т.е. биещи тъпаните в тази музика), живеещи в Североизточна България (днес�� с�� преобладаваща преферирана турска идентичност), етнонимите обозначават връзките им с османската военна музика. Популярното днес в Румъния название Лаутари, което се възприема като по-престижен етноним от някои цигански групи, води произхода си от наименованието на традиционните румънски музиканти, като постепенно се прехвърля върху цигани �� музиканти, и днес често пъти се отъждествява единствено в с тях. Заключение Сумаризирайки казаното дотук, можем да се предположи следния механизъм за зараждането и развитието на етнонимите, 161 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции отразяващи занятията на дадена циганска общност. Стадиално най-старите етноними вероятно са родовите, които са характерни преди всичко за носителите на ново-влашки диалекти на Романес, т.е. на общностите, съхранили поради специфичната ситуация с робството на циганите във Влашко и Молдова множество традиционни етнокултурни характеристики, изчезнали при другите цигански общности�� . Етнонимите, отразяващи занятията на дадена циганска група, са най-масово срещани на Балканите, тъй като в исторически план тяхната степен на обществена интеграция в условията на Османската империя е сравнително по-висока, отколкото по същото време при технитя събратя в Централна и Западна Европа. Етноними от този вид се появяват когато циганите от една�� група влизат в контакти с други цигански групи и е необходимо да се разграничат от тях, и то не толкова в рамките на циганска общност, колкото пред околното население. Най-лесният тип разграничение се оказва на базата на упражняваните занаяти (затова и етимологията на тези етноними е не на Романес, а на други езици). По своя произход тези етноними �� са�� по-скоро екзоними, които циганските групи в течение на времето са превърнали в свои ендоними. Успоредно с тези ‘�� официални’�� етноними �� съществуват и други, използвано в рамките на собствената ендогамна общност самоназвания�� , използвани�� за да се отграничи �� съответната група от останалите цигани, а ако не се познават ‘други’ цигани, такова разграничение не е необходимо. Двата типа етноними, за ‘собствена употреба’ и за пред ‘другите’ (не-циганите, �� т.е. околното общество), съществуват паралелно, като с течение на времето, свързано с повишаване степента на интеграция в обществото и консолидация�� в рамките на цялостната циганска общност �� в дадена страна, етнонимът, използван за пред ‘другите’, постепенно се налага,�� и остава�� единствен и характерен белег за дадената циганска общност. 162 Лекция 6. ЦИГАНСКАТА ГРУПА – ЕТНОНИМИ VS ПРОФЕСИОНИМИ ЛИТЕРАТУРА Аким, Виорел. 2002. Циганите в историята на Румъния. �� София: Ин� фонет – 2000. Атанасакиев, Aтанас. 1932. Сомнал евангелие (лил) Матейатар. София: Американско Библейско дружество & Британско и чуждестранно Библейско дружество. Атанасакиев, Aтанас. 1937. Сомнал евангелие (кетапи) катаро Йоан. София: Американско Библейско дружество & Британско и чуждестранно Библейско дружество. Земон, Рубин. (Уред.) 1996. Зборник на трудови за етногенезата на Египќаните во Македониjа. Скопje: Логос-Т. Марушиакова, Елена и Веселин Попов. 1993. Циганите в България. София: Клуб ‘90. Марушиакова, Елена и Веселин Попов. 2000. Циганите в Османската империя. София: Литавра. Пампоров, Алексей. 2006. Ромското всекидневние в България. София: МЦИМКВ. Славкова, Магдалена. 2007. Циганите-евангелисти в България. София: Парадигма. Стоjановски, Александар. 1974. Ромите на Балканскиот полоостров (врз основа на едeн извор от 1523 година). – Прилози на Македонската Академия на науките и уметностите 7 (1): 33-76. [II изд.: – В: Стоjановски, Александар. 1989. Македония во турското средновековие (од крайот на XIV – почеток на XVIII век). Скопие: Култура, 127-180.] Томова, Илона. 1995. Циганите в преходния период. София: МЦПКВ. Boretzky, Norbert and Birgit Igla. 2004. Kommentierter Dialektatlas des Romani. Teil. 1. Vergleich der Dialekte. Teil. 2. Dialektkarten mit einer CD Rom. Wiesbaden: Harrassowitz. Gilliat-Smith, Bernard. 1913-1914. Dialect of the Drindaris. – Journal of the Gypsy Lore Society. New Series. 7: 260-298. 163 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции [Gilliat-Smith, Bernard] Petulengro. 1915-1916. Report of the Gypsy tribes on North-East Bulgaria. – Journal of the Gypsy Lore Society. New Series. 9: 1-54, 65-109. Gilliat-Smith, Bernard. 1935. The dialect of the Moslem Kalajdžis (Tinners) of the Tatar Pazardzhik district. – Journal of the Gypsy Lore Society. Third Series. 14: 25-26. Hübschmannová, Milena. 1984. Economic stratification and interaction (Roma and ethnic jati in East Slovakia). – Giessener Hefte für Tsiganologie 1 (3-4): 3-28. [II ed. – In: Tong, Diane. (Ed.) 1998. Gypsies: An interdisciplinary reader. New York: Garland, 233-267.] Kenrick, Donald. 1969. Morphology and lexicon of the Romani dialect of Kotel (Bulgaria). PhD Dissertation. London: London University: Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2000. Myth as Process. – In: Acton, Thomas. (Ed.) Scholarship and the Gypsy Struggle. Commitment in Romani Studies. Hatfield: University of Hertfordshire Press, 81-93. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2004. Segmentation vs Consolidation: The example of four Gypsy Groups in CIS. – Romani Studies. Fifth Series. 14 (2): 145-191. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2009. Gypsy Slavery in Wallachia and Moldavia. – In: Kamusella, Tomasz and Krzysztof Jaskulowski. (Eds.) Nationalisms Today. Oxford: Peter Lang, 89-124. Marushiakova, Elena and all. 2001. Identity Formation among Minorities in the Balkans: The Сases of Roms, Egyptians and Ashkali in Kosovo. Sofia: Minority Studies Society “Studii Romani”. Matras, Yaron. 2002. Romani. A Linguistic Introduction. Cambridge: Cambridge University Press. Matras, Yaron. 2005. The classification of Romani dialects: a geographichistorical perspective. – In: Schrammel, Barbara, Dieter W. Halwachs and Gerd Ambrosch. (Еds.) General and Аpplied Romani Linguistics: Proceedings from the 6th International Conference on Romani Linguistics. Munich: Lincom Europa, 7-22. Yoors, Yan. 1987. The Gypsies. Illinois: Waveland. 164 ЛЕ КЦ ИЯ 7. ЕЗИК И ИДЕНТИЧНОСТ ПРИ ЦИГАНИТЕ Циганските групи, живеещи в Източна Европа, се характеризират, наред с всичко друго, и с наличието на свой диалект (или език, когато Романес като собствен език е вече загубен), който е изключително важен маркер за тяхната групова идентичност. Метагруповите обединения могат да включват в своя състав както отделни групи, които вече са започнали да губят своите групови характеристики, така и наследници на групи, за които може да е изчезнал даже и споменът за тяхното някогашно съществуване, и идентичността на членовете им да съществува единствено на метагрупово равнище. Във фиксирания регион обаче се срещат редица случаи, при които отделни групи или метагрупови общности, определяни от околното им население като ‘цигани’ (със съответните използвани наименования в различните страни) са изгубили своя исконен език (Романес) и са приели като ‘свой’ друг език (турски, татарски, гръцки, български, сръбски, албански, румънски, унгарски, украински, руски). Тук не се включват индивидуалните случаи, найчесто при смесени бракове, осиновявания и т.н., а се имат предвид общностите като цяло, при които съществуването на ‘свой’ език е тяхна отличителна характеристика и етнически маркер, разграничаващ ги от други общности. Промените на езика в редица случаи (но далеч не винаги) са съпроводени и от промени в идентичността на отделните общности, при които вече започва да се проявява феноменът на преферираната етническа идентичност. Това означава, че тези общности вече започват не само да декларират публично, но даже и реално да изживяват себе си не като Рома, а като някаква друга, преферирана етническа общност. Тези процеси не трябва да се смесват с развитието на гражданската идентичност на циганите в състава на съответните нации, от които те са съставна част. 165 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Съществуващите корелации между промените в езика и смяната на идентичността са много и разнообразни, като тези процеси продължават да се развиват и в наши дни. Промените в идентичността на отделните цигански общности, които са загубили своя език, и са поставени в различна езикова среда, могат да бъдат представени съобразно два основни маркера, които могат да влизат в различни съчетания. Първо, това е възприетият от дадена общност ‘чужд’ език, и второ, това е политическата и езикова среда, в която живее дадената общност като част от съответната гражданска нация. Представената тук картина на общностите, възприемани от околното им население като ‘цигани’, е донякъде схематична (като всяка една класификация) и не може да изчерпи докрай всички съществуващи случаи, но въпреки това тя отчита в твърде висока степен многообразието на съществуващата в наши дни обща картина на общностите от този тип в целия регион. Турско-езични цигански общности (Гърция, Македония, България и Румъния) В няколко страни на Балканите (Гърция, Македония, България и Румъния) живеят общности, които околното им население идентифицира като ‘турски цигани’ (‘τουρκο-γύφτοι’, ‘ţigani turci’ или други подобни названия). Те са мюсюлмани, в повечето случаи изцяло или поне частично турско-езични, като някои групи от тях говорят и Романес като трети ‘свой’ език, или пък при тях този език се е говорил в миналото, а днес се съхранява само от възрастните поколения. Това не е еднородна и хомогенна общност, т.нар. ‘турски цигани’ са разделени от съществущите държавни граници и самите те вътрешно се разграничават по различни параметри на отделни общности. Наличието на тези цигански общности на Балканите е закономерно предвид историческата съдба на региона. Около пет века тези земи са били интегрална част от Османската империя, и го- 166 Лекция 7. ЕЗИК И ИДЕНТИЧНОСТ ПРИ ЦИГАНИТЕ ляма част от циганите, живеещи в състава на империята, приемат господстващата религия (исляма), а също така, повече или по-малко, и официалния турски език. При немалки части от тях настъпват и промени в идентичността (по посока приемане на на турска идентичност), като тези процеси протичат от векове и са документирани още от времената на Османската империя. От времената на империята съществува корелацията и взаимозаменяемостта на религия и етнически идентитет, което е често срещано явление при т.нар. ‘турски цигани’ (т.е. определението ‘турски’ може да означава, че те са мюсюлмани, и обратното, щом са мюсюлмани, значи са ‘турци’). Създаването на новите етнонационални държави на Балканите през ХIХ в. поставя т.нар. ‘турски цигани’ в нова, коренно различна ситуация. Държавната религия става православието, промeня се и офицалният език, и цялата система на държавно управление. Тези промени водят до промени в обществения статут на ‘турските цигани’, и това също е важен фактор, който влияе върху процесите на промени в сложната структура на техните идентичности. Тези процеси са разнообразни и разнопосочни, понякога и противоречиви, и се влияят от фактори от различен порядък – както от сферата на макрообществото, в което те живеят, така и предвид тяхната вътрешна хетерогенност като общност. В Гърция т.нар. ‘турко-гифти’ (т.е. ‘турски цигани’), повечето от които са турско-езични, а една част от тях говорят и Романес, живеят главно в Егейска Тракия (между реките Места и Марица). Този регион е присъединен към Гърция след гръцко-турската война, по силата на договора от Лозана (1923 г.), който гарантира запазване малцинствен статут на мюсюлманите, живеещи в него. Понастоящем при тези цигани протичат процеси на промяна в идентичността с различни насоки. Една част от тях продължават да се придържат към етнически неутралната (и приета от гръцката държава по силата на международните споразумения) категория ‘мюсюлмани’. Друга, сравнително по-малка част, демонстрира 167 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции повече или по-слабо изразена преферирана турска идентичност. Трета част от тях има ясно изразена циганска/ромска идентичност, която понякога даже може да стигне до твърдения от рода на “ние, турко-гифтите, сме най-истинските цигани”. Може би най-интересна е четвъртата тендeнция, която може да бъде разбрана в контекста на процесите на промени в идентичността при т.нар. ‘помаци’ (българо-езични мюсюлмани). Големи части от това население започват да развиват ‘своя’, ‘помашка’ етническа идентичност, конструират и ‘своя’ история (по-точно квази-история), според която те са потомци на воините на Александър Македонски. Части от циганите в региона също създават своя квази-история, според която те са съставна част от общността на ‘помаците’, потомци на индийски воини, наемници в армията на Александър Македонски (в друг вариант на легендите – потомци на роби, доведени от тази армия). По-различна е ситуация с циганите в Македония, които в огромната си част са мюсюлмани. След създаването на Федеративна република Македония в състава на Югославия след Втората световна война, там започват да протичат процеси на промени в идентичността при част от циганите, които имат своите по-стари наченки. Повечето от тях запазват своята ромска идентичност и донякъде вътрешно-групово разграничение, но една по-малка част постепенно преминава към преферирана турска идентичност. Тези процеси проличават ясно по данните от преброяванията на населението, където една (сравнително неголяма) част от циганите се декларират като ‘турци’. Немалко от тях емигрират в Турция по различно време, където те (и техните потомци) вече почти изцяло са придобили турска идентичност. Останалите в Македония живеят главно в градовете на Западна Македния – Щип, Велес, Кочани, както и в Скопие (но не в цигански махали, а разпръснати сред останалото население). Останалите цигани ги наричат подигравателно ‘ялъм агалари’ (неправилен турски език, има се предвид ‘яръм агалар’, т.е. ‘наполовина аги’), някои от тях 168 Лекция 7. ЕЗИК И ИДЕНТИЧНОСТ ПРИ ЦИГАНИТЕ (макар и сравнително малко) още съхраняват Романес като ‘свой’ език, като заедно с това говорят и турски език. През последните две десетилетия, когато ‘ромската тема’ стана особено актуална и се появиха множество програми и фондации, подкрепящи ромските неправителствени организаии, това се оказа действен фактор, който подтикна част от ‘ялъм агаларите’ да започнат постепенно да се завръщат към своята ромска идентичност (или по-точно да създават или да влезат в ромски неправителствени организации). Най-комплицирана е ситуацията с т.нар. ‘турски цигани’ в България, където те са най-многочислената (и същевременно може би най-хетерогенната) циганска метагрупова общност. Процесите на промени на идентичността тук се различават доста както по отделните региони, така и съобразно различните групи и субгрупови подразделения. В Северозападна България, както и регионите на София и Кюстендил, в миналото са преобладавали цигани мюсюлмани, които постепено са преминали към православието (а сега и към евангелските църкви), и са с циганска идентичност, запазвайки (поне частично) и груповото си деление, и заменяйки самообозначаването си преди няколко поколения като ‘турски цигани’ (което днес не винаги даже се помни) с ‘български цигани’ (в смисъл християни). В Югозападна България (Пиринска Македония) част от ‘турските цигани’ запазват своята ромска идентичност, а друга, по-малка част, предпочитат да се декларират като ‘турци’, макар и не много категорично, смесвайки етничността с изповядваната религия (исляма). Повече или по-слабо изразена циганска идентичност притежават някои групи, живеещи в Ц�� ентрална и Източна България, които са запазили Романес като ‘свой’ език (или поне го ползват заедно с турския). Други, сравнително големи части от ‘турските цигани’ в тези региони са с циганска идентичност, но са загубили предишните си групови деления и се определят само като Хорахане Рома (т.е. ‘турски цигани’). 169 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции В Източна България (най-общо казано) живеят обаче и други големи цигански общности, които са изцяло турско-езични или пък Романес в силно турцизирани форми се говори само от възрастните поколения. Тези общности категорично отричат своя цигански произход (макар и околното им население да ги определя като ‘турски цигани’). Обикновено те предпочитат етнически неутралната категория ‘Миллет’ (в смисъл на ‘народ’), по-рядко също така и други подобни неутрални категории като ‘мюсюлмани’ или ‘малцинство’. Заедно с това големи части от тях демонстрират и турска идентичност, поне пред външни хора, и се декларират като ‘турци’ при преброяванията на населението. Части от тях, живеещи в Североизточна България, са запазили и груповата си идентичност, например Уста-миллиет (в смисъл ‘народ на майстори ковачи’) и Чарале или Кюлджи (което е всъщност едно и също, от ‘чhар’ на Романес и ‘кюл’ на турски език – ‘пепел’), и отразява бившата им основна професия – ковачи. Както вече стана дума, процесите на замяна на циганска идентичност с турска (което често пъти е съчетано със замяната на Романес с турски език) са започнали от времената на Османската империя, когато част от циганите се асимилират към господстващото мнозинство. Изглежда парадоксално обаче, че тези процеси значително се итензифицират в условията на независима българска държава (след 1878 г.), т.е. когато тези процеси са ориентирани вече към друго малцинство. Обяснението тук може да се търси както по линия на общата религия (исляма) и смесването/замяната на религията с етничността, но много по важен фактор е по-високия обществен престиж, с който се ползва турското малцинство за разлика от циганите – турците може да са ‘врагове’, но са съизмерими с българите като друг народ, докато в очите на макрообществото циганите са друг тип, по-ниско поставена общност, и техният обществен престиж съответно е много по-нисък. Всъщност самото циганско (в ново време ‘ромско’) движение в България минава под знака на колебаещата се и променя- 170 Лекция 7. ЕЗИК И ИДЕНТИЧНОСТ ПРИ ЦИГАНИТЕ ща се във времето идентичност. Първата циганска организация, Софийска общомюсюлманска простветно-културна взаимоспомагателна организация ‘Истикбал’ (тур. ‘бъдеще’), е създадена в София през 1919 г., прерастнала през 30-те години в Мухамеданска национално-просветна културна организация, преименувана през 1934 г. на Общ мухамедански национален културно-просветен съюз. В програмните документи на тези организации, както и в издавания вестник Тербие (тур. ‘възпитание’) през 30-години, обаче нито веднъж не се споменава думата ‘цигани’, а тяхната основна цел е борбата за включване в мюсюлманските джамийски настоятелства и управление на вакъфските имоти. Основният инициатор на създаването на тези организации, Шакир Пашов, след Втората световна война, през 1945 г., създава и оглавява нова циганска организаия, Единна общо културно-просветна организация на циганските малцинства ‘Екипе’ (‘единство’ на Романес)’, издава цигански вестници, и дълги години работи активно за развитие на циганското малцинство в България. След промените от 1989 г. върху развитието на процесите на промяна на идентичността при ‘турските цигани’ започват да влияят и нови фактори. Масово навлиза турската сателитна телевизия, която затвърждава ползването на турски език. Основната политическа сила на българските турци, Движението за права и свободи, също привлича големи части от ‘турските цигани’, приемайки без възражения тяхната публично декларирана турска идентичност, макар и на ежедневно ниво българските турци продължават да ги смятат за ‘цигани’. Все пак трябва да се отбележи, че на някои места процесите на доброволна асимилация на части от ‘турските цигани’ вече почти са завършили и местните турци почти са ги приели за своя интегрална част. От друга страна, ‘ромската тема’ става изключително популярна, и много фондаиции започват да финансират проекти, насочени към 'ромите'. В тази ситуация редица местни лидери от средата на Миллета водят публична игра на идентитет – в едни ситуации демонстрират на 171 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции преден план турската си идентичност (съчетана с ‘майчиния’ турски език и изповядването на исляма), а в други случаи, макар и не много охотно, намекват за своя ромски произход (тази игра с ромска идентичност обаче се проявява най-вече пред ‘факторите’ от фондационните сфери). Много по-ефективна обаче от неправителствения сектор и фондациите по отношение промените в идентичността се оказа дейността на бурно развиващите се след промените от 1989 г. евангелски църкви, насочени към циганите. Под тяхно въздействие части от ‘турските цигани’ с преферирана турска идентичност се възвръщат към своята циганска/ромска идентичност, а някои от тях възстановяват и своя полу-загубен език (главно чрез масовото нализане на евангелските химни, изпълнявани на Романес). Особено интересни са вариантите, които са свързани с търсенето на някакъв ‘трети път’ на развитие на идентичността, спасяващ ‘турските цигани’ от избора като какви да се идентифицират – като ‘турци’ или като 'роми'. В някои случаи процесите на търсене на нова идентичност придобиват все по-ясни тенденции на развитие, както е в случая с Уста-миллиета в региона на град Добрич, при който в момента започва да се създава на устно равнище ‘своя история’, според която те са наследници на племе на ковачи от Афганистан, изковали свещенния меч на пророка Мохамед, които са били най-известните майстори на оръжие по време на Османската империя. Друг вариант на такова търсене може да се наблюдава сред някои представители на Хорахане Рома от региона на Лудогорието, които обявават себе си за потомци на араби, от известния род на Корейши, които са живеели в България през 1200-1300 г. Доказателства за този произход те намират в надписите на надгробни ислямски паметници в региона, датирани от тях като от времето на цар Калоян (1197-1207). Тук се повтаря една устойчива историческа митологема за арабския произход, срещана често и при българите мюсюлмани, която се базира на погрешно разчитане 172 Лекция 7. ЕЗИК И ИДЕНТИЧНОСТ ПРИ ЦИГАНИТЕ (съзнателно или не, това е отделен въпрос) на годините от мюсюлманските надгробни паметници – като ги датират според християнското летоброение, а не според ислямския календар, който всъщност е използван на самите паметници. В Румъния, в региона на Северна Добруджа, живее общността на т.нар. ‘ţigani turci’, близко родствени на живеещите в Южна Добруджа ‘турски цигани’. Те са мюсюлмани, в по-голямата си част турско-езични, и само някои (по-възрастните поколения) говорят слабо Романес. Преобладаващата част от тях са с преферирана турска идентичност, и повечето са обвързани с местните турски (или турско-татарски) организации. Татаро-езични цигански общности (Украйна, Румъния, България) Кримско-татарското ханство в миналото е било интегрирано към Османската империя (от ХV в. до края на ХVIII в.) и по това време там се заселват цигани от Балканите и Мала Азия, чиито потомци днес живеят в страните, наследили бившия СССР. Понастоящем татаро-езичните цигански общности, живеещи на полуостров Крим (в състава на независима Украйна), назовават себе си Тайфа/Дайфа (съобразно различните татарски диалекти, в смисъл на ‘род, семейство’). Техните прадеди са мигрирали в Крим от Мала Азия, вероятно през ХVII-ХVIII в. (в техните спомени се споменава най-често град Мерсин). Живеели са уседнало, мюсюлмани са, и са загубили своя език още в края на ХIХ – нач. на ХХ в., като вместо него техен основен език става татарския, и съответно преферираната идентичност става татарската. Като ‘цигани’ те са били жертви на нацистската окупация по време на Втората световна война, а като ‘татари’ са депортирани от съветските власти заедно с кримските татари в Централна Азия (главно Узбекистан), и чак след разпадането на бившия СССР повечето от тях заедно с татарите се завръщат в Крим. 173 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции В миналото Дайфа/Тайфа са били наричани от кримските татари ‘Чингене’ (т.е. ‘цигани’), а те самите са се идентифицирали като Туркмен/Трукмен (придавайки на това название смисъл на ‘истински турци’). Понастоящем Дайфа/Тайфа се осъзнават и се възприемат от кримските татари като интегрална част от тяхната нова, ‘кримско-татарска нация’. Според новоизградената и общоприета днес национална теория на кримските татари тяхната нация е изградена от общностите на Ногайци (степни татари), Тати (планински татари), Крайбрежни татари (които в етногенезиса си имат и готски елемент) и Дайфа/Тайфа (думата ‘чингене’ се смята за остаряла и почти е изчезнало от публична употреба). Повечето от самите Дайфа/Тайфа имат сложна идентичност на две нива – на първо място като ‘татари’ като национална идентичност, и след това като общност от цигански произход. Тенденцията на развитие е към пълното сливане на Дайфа/Тайфа в състава на кримскотатарска нация, а впоследствие и асимилацията им, и вече про� цесът изглежда като необратим. В България и Румъния, съответно в регионите на Южна и Северна Добруджа, живеят т.нар.�� ‘татарски цигани�� ’. �� Техните прадеди са се заселили по тези земи във времената на Османската империя (и най-вече след края на Кримската война според условията на Парижкия договор от 1856 г.), заедно с кримските татари�� . За тази общност е характерн�� а�� префериран�� а�� татарска �� идентичност, която е най-силно изразена в Балчик. В Северна Добруджа се срещат случаи, в които те се самоопределят�� и като ‘тюрко-татари’, под влияние на политическата активност на организацията на кримските татари в страната. ‘Татарските цигани’ са мюсюлмани, което ги �� свързва�� с другите групи на ‘�� турските цигани�� ’ в�� двете части на Добруджа, но в същото време те говорят, освен турски (и Романес, който, макар и по-слабо, владеят немалки части от тях), и кримско-татарски език, който е силен етнически маркер за разграничението. Съществува стремеж към съхраняване �� на брачна- 174 Лекция 7. ЕЗИК И ИДЕНТИЧНОСТ ПРИ ЦИГАНИТЕ та ендогамия в рамките на групата, но на практика общността на ‘татарските цигани’ вече е в процес на асимилация от страна на ‘�� турските цигани�� ’ (в �� повечето случаи с преферирана турска идентичност), най-вече посредством смесени бракове, което в крайна сметка, води до промени в тяхната преферирана идентичност (от татарска към турска). Гръко-езични цигански общности (Гърия) В Гърция (главно на полуостров Пелопонес) живеят гръцкоезични цигански общности. Вероятно това са наследници на найстарите цигански миграции, достигнали Балканите, за които има много сведения в историческите извори от ХIII-ХIV в., когато поголяма част от тези територии са били в състава на Венецианската република. Околното им население ги нарича ‘Τσιγγάνωι’ (т.е. ‘цигани’), докато те самите се определят като ‘Γύφτοι’ (т.е. ‘Египтяни’). Части от тях са с преферирана гръцка идентичност, но повечето от тях запазват и своята циганска идентичност, като същевременно се разграничат от циганите, говорещи Романес, които те назовават ‘Ρωμ’ (т.е. Рома), и се определят като “друг вид цигани”, или даже като “истинските гръцки цигани”. През последните десетина години, във връзка с актуалността на “ромската тема” в европейски мащаби и налагането на политически коректното наименование ‘Рома’, представители на гръцкоезичните цигани (�� ‘Γύφτοι’) �� се включват в мрежовите ромски организации (напр. PanHellenic Federation of Greek Roma, Panhellenic Confederation of Greek Roma, PanHellenic Intramunicipal Network for the Support of Hellenes Roma и т.н.), и приемат названието ‘Рома’ като публично название на цялата общност, но в живота продължават да пазят обособеността си от говорещите Романес цигани. 175 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Българо-езични цигански общности (България) На различни места в Южна �� и Югоизточна България�� живе�� ят цигански общности, които не говорят Романес, наричани са от околното население иронично ‘Аспарухови българи’ (а понякога, напр. в Тракийската равнина, също така и ‘Сиви гълъби’). Части от тези цигани�� обаче започват да възприемат назването �� ‘Аспарухови българи’ �� като групово самоназвание и да търсят “доказателства” за своя произход в тази насока�� , т.е. конструират преферирана българска идентичност (при това с престижни за околното им население характеристики). Най-далеч са стигнали процесите при българо-езичните цигани, живеещи в десетина села в региона на Стара Загора, които се обявяват за потомци на рода Дуло (т.е. на господстващата династия при създаването на българската държава), и наричат етническите българи “славяни” (напр. може да бъде чут изразът: “взех си жена славянка”). Търсене на “прабългарски произход” и на изграждане на съответната идентичност може да се открие и при други цигански общности. Става въпрос за т.нар. ‘�� Джоревци�� ’,�� живеещи на различни места в Средна Западна България – София (кв. Христо Ботев или т.нар. “Абисиния”), Перник, Ботевград и др. Те не говорят Романес, и обикновено отричат връзките си с циганите (освен ромските активисти сред тях), а останалите цигани ги обявяват за потомци на смесени бракове между цигани и българи (от тук и тяхното презрително название – джоро ‘муле, катър’ на Романес – което самите Джоревци са приели, макар че в повечето случаи да не са в състояние да обяснят неговото значение). Процесите на конструиране на нови идентичности при българо-езичните цигански общности често пъти се базират на съществуващите исторически данни, повече или по-малко свободно интерпретирани. Така напр. малката общност на т.нар. ‘�� Маджари�� ’ �� (т.е. ‘унгарци’), които живеят в десетина села в региона на Пазарджик, и които по своя начин на живот и етнокултур- 176 Лекция 7. ЕЗИК И ИДЕНТИЧНОСТ ПРИ ЦИГАНИТЕ ни характеристики (включително и езика) почти не се отличават от околното им българско население, което обаче поради техните антропологически особености ги смята за ‘цигани’. Базирайки се на данни, почерпени от исторически публикации, те�� се �� обявяват за потомци на участници в кръстоносния поход на унгарския крал Андрей II, преминал по тези земи на връщане от Йерусалим през 1219 г. Сръбско-езични цигански общности (Сърбия, Косово) По места в Южна Сърбия (региона на Враня) и Косово живее малката общност на т.нар. ‘Ђoрговци/Djorgovci’, които са сръбскоезични и с преферирана сръбска идентичност, макар и околното им население (сърби и албанци) ги смята за ‘цигани’. Съдейки по названието и по географското разпределение, тази общност е сръбският аналог на т.нар. ‘Джоревци’ в България, за които вече стана дума. Може да се предположи, че в случая става въпрос за общност от цигански произход, разделена от по-новите държавни граници, възприемана от околното им население като ‘цигани’, включително и от останалите цигани (от тук и презрителното название, дадено им от тях), и че вероятно това са потомци на по-стара вълна, заселила се на Балканите преди османските нашествия. Албано-езични цигански общности (Албания, Косово, Македония, Сърбия, Черна гора) Както вече стана дума, на�� Балканите, в условията на нововъзникващите етнонационални държави, сред значителни части циганите още от�� XIX в.�� се наблюдават тенденции да се демонстрира друга, не-циганска етническа идентичност, която обаче не е тази на околното им общество (напр. какъвто е описаният погоре случай с т.нар. ‘турски цигани’)�� . �� Неприемането�� (поне в повечето случаи)�� на �� тези цигани �� от предпочитан�� ите�� от тях други �� общности обаче може да води и до нов, ‘трети’ път на развитие, т.е. 177 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции до търсене и в краен вариант до създаване на нова идентичност. Най-далече по пътя на това развитие и достигането на сравнително най-завършени форми на този процес на конструиране на нова етническа идентичност може да се наблюдава при случая с т.нар. ‘Балкански египтяни’, живеещи в Македония, Албания, Косово, Сърбия и Черна гора. ‘Египетската версия’ за произхода на цигани има своите стари корени. Свързването на произхода на циганите с Египет е фиксирано на Балканите още през ХIII-ХIV век, когато в различни византийски извори се срещат и двете названия, ‘цигани’ (‘Αθιγγανοι’) и ‘египтяни’. Като пришълци от ‘Малък Египет’ се представят самите цигани при навлизането им в Западна Европа през ХV в. Тази представа е разпространена на Балканите и във време�� ната�� на Османската империя, �� когато най-честото обозначение на циганите в административната документация е ‘къптъ’ (т.е. ‘копти’, ‘египтяни’), и е схранена до наши дни на фолклорно равнище чрез множество легенди, разпространени сред циганите. С течение на времето сред циганите на Балканите постепенно навлиза и ‘индийската теза’ за техния произход. Процесите тук се осъщестяват чрез информационните канали на обществото (филми, медии, научни публикации), в средата на което те живеят и на което те се явяват съставна част, и са�� обусловени от навлизането на постиженията на модерното научно познание на Балканите. ‘Египетската версия’ обаче съвсем не изчезва безвъзвратно, нещо�� повече, тя получава вторичен, и то бурен ренесанс в страните�� , наследили�� бивша Югославия и в Албания, където тя се трансформира на ново, качествено по-високо равнище. Става въпрос за протичащите �� и в наши дни процеси�� при албано-езичните �� общности, живеещи в тези региони (Албания, Косово, Република Македония, Черна гора). Тези общности са определяни еднозначно от околното им население като ‘цигани’ (‘Йевг’, ‘Маджуп’, ‘Гюпти/ Гюпци’, ‘Египќани’ и други подобни названия), макар и от дълго 178 Лекция 7. ЕЗИК И ИДЕНТИЧНОСТ ПРИ ЦИГАНИТЕ време големи части от тях да демонстрират преферирана албанска идентичност. Началото на процесите �� на търсенето на своя собствена идентичност при тези албано-езични общности датира от началото на 70-те години �� на ХХ в.,�� когато �� в Охрид, Македония,�� са �� направени първите опити за получаване на право на самостоятелна графа ‘�� Египќани�� ’ при преброяванията на населението в �� тогавашна Югославия�� . Тези процеси се катализират и добиват нови измерения в общия контекст на разпадането на Югославия и създаването на нови държави и нации. Създаването на Сдружението ‘Египќани’ през 1990 г. в Охрид и на �� други такива сдружения в Ал�� бания (първото такова е в Корча през 1992 г.), в Косово и Сърбия, както и на Балкански съюз на Египтяните през 1998 г. в Охрид – всичко това са етапи в развитието на една новоконструираща се етническа общност. Заслужава да се отбележи, че това развитие е съпроводено със съответната фолклорна подплата и научна обосновка – първата издадена книга от Сдружението на Египтяните в Македония е посветена на техните предания и легенди, а втората на техният етногенезис�� ,�� т.е. повтарят се познатите балкански модели на изтъкване на предно място на своя фолклор и на �� отдаване на изключителното значение на своя произход и древна история. Доколко научно оправдани са концепциите за произхода на ‘Египтяните’ в случая е фактор без особено значение, тъй като на Балканите всеки народ има ‘своя’ историческа школа и свои позиции по ключови въпроси от историческото познание, които почти никога не съвпадат с тези на техните съседи. По-интересното тук е друго – създаването на нова общност от конструктивистки тип, която обаче държи да има примордиалистичен формат. Процесите катализират след обявяването на независимостта на Косово, когато като следствие на етническите прочиствания десетки хиляди Рома, Ашкали и ‘Балкански Египтяни’ напускат новата държава и понастоящем живеят като бежанци (обо- 179 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции значавани с ефимистичния термин ‘Internally Displaced Persons’) в Сърбия и Черна гора, както и като мигранти с неясен статут в различни страни на Западна Европа. Общността на ‘Балканските египтяни’ в новата ситуация обаче получи своеобразно признание от международните сили, които осъществяват временен протекторат над новата държава, и понастоящем в Косово конституционно и законодателно е закрепено съществуването на ‘съвкупността RAE’ (Рома, Ашкали, Египтяни), на които е гарантирано правото да избират свои представители по квота в местния парламент.�� По сходен начин се развиват процесите и в съседна Черна гора, където след заселването на хиляди бежанци от Косово, понастоящем официално е наложено съвкупното наименование ‘Рома и Египтяни’ и е създаден Национален съвет на Рома и Египтяни (Nacionalni Savjet Rоmа i Egipćana). Обясненията, които се дават от различни автори на възникването на новата общност на ‘Балканските Египтяни’ досега са били доста разнообразни, включително даже и някои твърде наивни и обременени от геополитически пристрастия, като напр. твърдението, че в основата на възникването на новата общност стоят … тайните служби на Слободан Милошевич. Ако обаче процесите се поставят в контекста на развитието на идентичностите при циганите на Балканите, процесите на конструирането на новата общност на ‘Балканските египтяни’ и създаването на тяхната история (или квази-история) стават много по-ясни и полесни за разбиране. Още повече, че тези процеси не са уникални, по този път са минали (или продължават да вървят) и други балкански народи. В тази насока примерът с една друга албано-езична общност, Ашкали от Косово, е особено показателен. След като дълго време те са се смятали от околното население за цигани, а те самите са демонстрирали в повечето случаи преферирана албанска идентичност, през последните години сред тях все повече се утвърждава концепцията че те са самостоятелна общност, различна от ро- 180 Лекция 7. ЕЗИК И ИДЕНТИЧНОСТ ПРИ ЦИГАНИТЕ мите и от египтяните. След създаването на Косово като независима държава, вече все повече в техни среди се лансират различни наивни версии за тяхния не-цигански произход, напр. че са преселници от библейския град Ашкелон или от град Аскале в Мала Азия, с коeто се полагат основите за бъдещата конструкция на общността им. Още повече, че вече се появиха и автори, които приемат тази съвременна квази-исторически митология от фолклорен тип за автентичен извор от устната история на общността, разкриващ “истината” за нейния произход. Официалното признаване на новата общност в Косово (като част от ‘съвкупността Рома, Ашкали, Египтяни’) още повече засили процесите на нейното конструиране и то вече получава все по-завършени форми. Румъно-езични цигански общности (Румъния, Република Молдова, България, Гърция, Сърбия, Хърватска, Унгария, Словакия, Чехия, Украйна, Русия) Циганските общности, които са румъно-езични, са сравнително многобройни и живеят не само в Източна Европа, но и в други части на света. До голяма степен тази мозаична картина е обусловена от историческата съдба на тези общности, заложена още през периода на робството на циганите (�� ‘Ţigani’)�� в княжествата Влашко и Молдова (XIV-XIX в.). �� В �� тези�� княжества �� циганите са били роби, като са съществували ясно обособени според критерия на кого принадлежат три основни категории – роби на княза, на манастирите и на болярите. Княжеските цигани са били в основната си част чергари, както и част от манастирските и болярските. Всички �� цигани�� чергари са разделени на четири категории според занятията си – Рудари или Аурари, промиващи злато в планинските реки, наричани в Трасилвания Бъеши; Урсари, разиграващи дресирани мечки, както и предлагащи различни железарски услуги; Лингурари, изработващи дървени изделия за домакинството; Лъеши (т.е. скитащи), предлагащи ковашки и железар- 181 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции ски услуги, но също така изработващи костени гребени, кожени сита, наемащи се на�� сезонна земеделска работа. �� Освен чергарстващите цигани роби е съществувала и отделна категория роби, Ватраши, които са живеели уседнало, и са били собственност главно на манастирите и болярите. С течение на времето потомците на категорията Ватраши, които са живеели в домовете или именията на собствениците си, са загубили груповите си характеристики и понастоящем са се сляли в една голяма метагрупова общност, с частично запазени регионални и професионални специфики. В съвременна Румъния те са наричани обобщаващо Ватраши (от слав. ‘ватра’ – огнище), Керутне Рома (от кhер – къща на Романес, т.е. тези които живят в къщи), Кащале Рома (‘дървени цигани’ на Романес) или Ţigani de mătase (букв. ‘копринени цигани’ на румънски език). Понастоящем само малки части от тях говорят Романес, повечето от тях са румъно-езични и с преферирана румънска идентичност. Много сходна е и ситуацията в съвременната Република Молдова, където румъноезичните Влахия са с доминираща преферирана молдовска идентичност. През последните години, с повишаване на актуалността на ‘ромската тема’ и свързаните с това фондационни, национални и европейски програми и проекти, насочени към ромите, както и с развитието на професионален ромски неправителствен сектор, части от тези румъно-езични общности, или което се среща много по-често, отделни техни представители “преоткриват” своите корени и демонстрират публично ясно изразена ромска идентичност. Доста по-различна и разнообразна е ситуацията с циганите чергари от княжествата �� Влашко�� и Молдова. �� Именно те�� са носителите на големите цигански миграции през втората половина на ХIХ в.�� , продължила и през първите десетилетия на ХХ в., при които големи маси цигани се разселват не само в Европа, но и в Новия свят, и по този начин променят съществено цялостната картина на циганското присъствие по света. Съставна част от тези масови 182 Лекция 7. ЕЗИК И ИДЕНТИЧНОСТ ПРИ ЦИГАНИТЕ миграции, заедно с потомците на циганите Лъеши, са и румъноезичните цигани, потомци на някогашните категории роби Рудари/Аурари/Бъеши и Лингурари. Понастоящем в България живеят румъно-езичните Рудари (или Лудари), а като по-старо самоназвание на общноста се помни на места и Аурари. Съобразно традиционните занятия (останали главно в миналото) общността може са самоназовава също и като Лингурари (произвеждащи лъжици), Урсари (разиграващи дресирани мечки), Копанари (изработващи дървени корита) и Фусари (изработващи вретена), а според регионите, в които живеят, се разделят на Монтени, Интрени, Камчиени, Добруджени, Трациени и т.н. Представители на тази общност, определяща себе си като ‘�� власи/румънци�� ’ или �� даже (макар и не много охотно) като ‘румънски цигани’, през последните две десетилетия започват да вървят по посоката на обогатяване на преферираната си идентичност. Все по-често техни представители се представят като “истински власи” или “най-старите румънци”, като в тази насока популярна е легендата, извеждаща техния произход от някогашно древно царство на даките на Балканите, след разгромяването на което една част�� от населението преминава �� Дунава и полага основите на румънския народ, докато истинските му преки наследници остават в българските земи, и това са днешните Рудари. Това развитие не е еднопосочно, както и насоките на преферираната им идентичност, както проличава от идеологията на регистрираната през 1998 г. политическа партия Демократично движeние ‘Родолюбие’, според чийто ръководител това е ‘партия на Рударите’, но ‘Рудари’ според него не произхожда от ‘руда’, а от ‘род’, защото “ние сме потомци на първите прабългарски родове, заселили се в тези земи заедно с хан Аспарух при основаването на българската държава”. �� Създадената през 2001 г. политическа алтернатива, партия �� ‘�� Родолюбие 2000�� ’, участва �� няколко пъти в избори на национално и местно равнище, и според програмните си документи и предизборни послания определя себе като “партия на 183 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции власи-рудари”, т.е. предпочита се многоизмерна (и не много ясно избистрена) преферирана идентичност. Въпреки че българското общество определя (и третира) тази румъно-езична общност като ‘цигани’, те избягват да се обвързват със съществуащите ромски неправителствени организации и политически партии. Точно противоположна е ситуацията със сравнително малобройната общност на румъно-езичните Рудари в Гърция, живеещи в Зефири, Волос, Александрия и на други места. Определяни от околното им население като ‘цигани’ (‘Τσιγγάνωι’), те възприемат себе си като обособена част от циганската общност и участват в различни ромски асоциации. Румъно-езични цигански общности живеят и в страните, наследили бивша Югославия. Те се самоназовават Рудари в Източна Сърбия, Баяши в Хърватска, Баньаши във Войводина, Каравласи в Босна. При тези общности обикновено се проявява феноменът на преферираната етническа идентичност (т.е. предпочитат да се идентифицират като ‘власи/румънци’). През последните години, във връзка с развитието на ромското движение, в Сърбия отделни техни представители демонстрират и ромска идентичност. Доста по-различна е ситуацията в Хърватска, където местните Баяши (по-рядко се среща и самоназванието Лудари) са с ясно изразена ромска идентичност, а себе си смятат за обособена част от ромската общност. Вследствие от това те създават свои организации, названията на които са показателни за тяхната идентичност – Udruga Roma Bajaša, Uniunea Democrata a Romanilor din Croatia ‘Bajaši’, Udruga Roma ‘Ludari’ �� и др. под. – които се включват в общата асоциация Savez Udruženia Roma Hrvatske �� и съставляват значителна част от ромските неправителствени организации, включени в него. В Унгария ситуацията с румъноезичните Беаши (или Бояши) е по-сложна. Те живеят главно в Югозападна Унгария, но също така и в други части от страната, и се разделят на различни подразделения съобразно регионите в днешна Румъния, от където са 184 Лекция 7. ЕЗИК И ИДЕНТИЧНОСТ ПРИ ЦИГАНИТЕ мигрирали – напр. Арделан, Мунтян, Титиан и др. В миналото те са се самоопределяли еднозначно като ‘цигани’ (‘Ciganyоk’), даже някои от тях не са знаели, че говорят румънски език и са мислели своя език като “истински цигански”. След промените в страните от региона навлиза смятаното за политически коректно название на общността като ‘Рома’ и през 1994 г. в Печ се създава Гимназията ‘Ганди’, подкрепяна от унгарската държава и редица чужди донори, целта на която е да създава нова ‘ромска’ интелигенция, набирайки своите ученици главно сред местните Беаши. Вследствие на това развитие части от Беаши постепенно възприемат 'ромска' идентичност, други части предпочитат да съхранят своята ‘циганска’ идентичност (за противопоставянето ‘Рома vs. цигани’ в днешна Унгария ще стане дума и по-долу), а отделни техни лидери стигат до идеята за Беашите като отделна, не-циганска и не-ромска общност (засега все още без някакви по-завършени резултати). В Словакия живеят сравнително по-малко румъно-езични ‘цигани’. Това са няколко обособени поселища (наричани ‘osadа’) в Източна Словакия, където живеят т.нар. ‘Коритари’ (т.е. производители на корита, от словашки език) и които са с преферирана румънска идентичност. В Южна Словакия, в регионите с унгарско население, живеят и малък брой Баяши, които също са с преферирана румънска идентичност. В Чехия, в Острава, румъно-езични цигани, мигранти от Източна Словакия, регистрират през 1990 г. политическа партия под названието Organizace nezávislých Rumunů (Организация �� на независимите румънци), която след няколко години прекратява съществуванието си. В страните, наследили бившия СССР, румъно-езични цигански общности живеят в различни региони, и тяхната идентичност е определена главно от историческата им съдба. В Закарпатието, което исторически е част от Унгария (включително в състава на Австро-Унгарската империя), между двете 185 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции световни война е включено в състава на Чехословакия, присъединено е към Съветския съюз след края на Втората световна война, а след разпадането на СССР става част от независима Украйна, названието на общността е Каналоши (т.е. производители на лъжици, от унгарски език). Те живеят главно във Великоберезнянський район и са с преферирана румънска идентичност. В последно време, под влияние на развитието на ромския неправителствен сектор и най-вече на циганските евангелски църкви, сред тях започва да наблюдава и циганска/ромска идентичност. Регионът на Буковина (днешната област Черновци) исторически е част от княжество Молдова, след това е в състава на Австро-Унгарската империя, след разпадането на империята в състава на Румъния, анексирана е през 1940 година от СССР, а понастоящем е част от независима Украйна. Живеещите в него румъно-езични цигански общности са със силно изразена преферирана румънска идентичност, а малки части от тях са мигрирали в други области на Северозападна Украйна (историческият регион Галиция), където могат да имат и украинска идентичност. Днешната Република Молдова исторически е част от княжество Молдова. Присъединена е към Руската империя през 1812 г., в периода между двете световни войни е част от Румъния, след Втората световна война като Молдавска съветска социалистическа република влиза в състава на СССР, а след разпадането на Съветския съюз през 1991 г. е независима държава. На нейната територията живеят румъно-езичните Лингурари, които са с преферирана молдовска идентичност. През последните години ромския неправителствен сектор реализира редица проекти в селата, населени от Лингурари, но сред тях няма изразени явни тенденции за възприемане на ромска идентичност. През периода на съществуването на бившия СССР немалко Лингурари, живеещи в днешната Република Молдова, мигрират в други съюзни републики. Понастоящем големи групи от тях живеят в Украйна (главно в град Ирпень, близо до Киев) и в Руската 186 Лекция 7. ЕЗИК И ИДЕНТИЧНОСТ ПРИ ЦИГАНИТЕ федерация (напр. в региона на Тверь) и са с преферирана молдовска идентичност. Интересно е да се отбележи, че румъно-езични цигани са мигрирали през първата половина на ХХ в. и извън Източна Европа. Понастоящем малка общност Лудари живее в Испания (региона на Барселона), и доста повече Лудари или Бояши живеят в страните на Латинска Америка и в САЩ. Те са с циганска идентичност, но се изолират от останалите цигани в страните, в които живеят, и само единици от тях се включват в ромското движение. В княжествата Влашко и Молдова, както и в Трансилвания и Банат (по това време части от Австро-Унгарската империя), от където през ХIХ в. тръгват големитe миграции на разглежданите румъно-езични цигански общности, остават да живеят и немалки части от тях. Понастоящем, в съвременна Румъния, в регионите на Влашко (Олтения и Мунтения) тези общности се самоназовават Рудари или Лудари, в Молдова Лингурари, а в Трансилвания Бъеши или Беаши. В румънската историография от десетилетия водеща позиция има концепцията за техния не-циганския произход, извеждаща техните корени от старо местно население, което през вековете е придобило ‘цигански’ етнокултурни характеристики. Като цяло тези общности са с преферирана румънска идентичност, макар и отделни техни представители да се включат в ромски неправителствени организации и политически партии. Околното им население продължава да възприема еднозначно тези румъно-езични общности като ‘цигани’, а самите те, въпреки преферираната си румънска идентичност, все пак осъзнават (макар често отричат) своето родство с останалите цигани. Унгаро-езични цигански общности (Унгария, Румъния, Словакия, Сърбия) Сред различните цигански общности, живеещи понастоящем в Унгария, по-голямата част принадлежи към подразделение- 187 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции то на т.нар. Румунгри (Рома Унгрика), повечето от които са унгароезични, а Романес е съхранен само при малки части от тях (живее щи най-вече в Североизточна Унгария). Части от тях са с преферирана унгарска идентичност, но по-голямата част са съхранили своята идентичност на Cigányok (‘цигани’). Интересно (и донякъде уникално) е развитието на тази идентичност пред последните две десетилетия. Навлизането и налагането на смятаното за политически коректно название ‘Рома’ през последните две десетилетия доведе до замяната в сферата на публичното пространство на наименованието ‘цигани’ в почти всички от страните в региона на Източна Европа (без Руската Федерация) и до ‘официализирането’ на наименованието ‘Рома’. Специално в Унгария обаче големи части от унгаро-езичните ‘цигани’ отказват да приемат названието ‘Рома’ и държат да запазят наименованието си като ‘Cigányok’. Като краен резултат се получи куриозната ситуация, че в Унгария названието ‘Рома’ се възприема по-скоро като термин от … английския език, а в публичното пространство, в текстове, писани на унгарски език, се използва най-често термина ‘Cigányok’, което се превежда на английски като ‘Roma’. Казано в скоби, доста сходна е ситуацията и в Испания, където в текстове на испански език се изполва повсеместно ‘Gitanos’, а на английски език – ‘Roma’. Унгаро-езични общности, смятани от околното им население за ‘цигани’, живеят и на територии, в които преобладава унгарското население и които исторически са били част от унгарската държава, но понастоящем (от времето след края на Първата световна война) са в състава на други, съседни на Унгария държави – днешните Сърбия (автономната област Войводина), Румъния (регионите на Трансилвания, Банат, Кришана и Марамуреш), Словакия (главно в Южна и Източна Словакия) и Украйна (Закарпатието). За разлика от Унгария, сред унгаро-езичните цигани в тези страни, в повечето случаи преобладава, по-силно или по-слабо изразена, преферираната унгарска идентичност. Обстоятелството, че отделни представители на тези общности през последните години 188 Лекция 7. ЕЗИК И ИДЕНТИЧНОСТ ПРИ ЦИГАНИТЕ се включват в състава на професионалния ромски неправителствен сектор, не променя общата картина и няма признаци на сериозни тенденции за промени в общностната им идентичност. Може би най-напред са се предвижили процесите в този план в Закарпатска Украйна, където (освен включването на унгароезични цигани) в ромския неправителствен сектор, се наблюдава и друг интерес феномен. Местните унгаро-езични цигани все повече се смесват с говорещите Романес цигани, Румунгри и Словенска Рома, и �� на практика вече е формирана една хетерогенна общност с немного ясно очертани вътрешни граници между отделните подразделения. След разпадането на бившия СССР големи части от тези цигани се насочват към Руската Федерация и Украйна, където се прехранват чрез масова просия и живеят във временни лагери около големите градове (най-вече Москва и Санкт Петербург). Околното население ги възприема като ‘цигани’, но самите местни цигани ги обозначават като ‘Мадьяри’ (т.е. унгарци) и не искат по никакъв начин да бъдат свързвани с тях. Това обаче не е пречка тези общности да бъдат основен обект на обгрижване (заедно с т.нар. цигано-образна общност на таджико-езичните ‘Люли’ от Централна Азия) от страна на правозащитни организации именно като ‘Рома’, което води до съответните промени в тяхната идентичност (ако за такава промяна може да се приеме склонността им поне публично да се декларират в определен, човешко-правен контекст, като ‘Рома’). Украино-езични цигански общности (Украйна, Руска Федерация) Всред цигани, живеещи на териториите на бившите Руска империя и СССР, втората по многочисленност общност са Серви, наричани често пъти и ‘украински цигани’. Техните прадеди се заселват на територията на днешна Украйна през ХVI-ХVII в., мигрирайки от Централна Европа. Понастоящем освен в Украйна 189 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Серви живеят също в Руската Федерация (главно в регионите на Москва, Поволжието и Южна Русия), както и в Казахстан (мигрирали през 50-те години на ХХ в.). Серви се разделят на редица вътрешни (субгрупови) подразделения, някои от които говорят Романес (напр. Ханджари или Воронежские Серви, Каганци, Тавричане и др.), а други (напр. Корчи) са изцяло украино-езични. Особено интересен е случаят със субгруповото подразделение Гимпени, живеещи в регионите на Житомир и Чернигов, които са загубили своя диалект на Романес, и са възприели диалекта на Руска Рома. Независимо от говоримия език (или диалект на Романес), идентичността на всички тези общности без колебания е като на 'цигани'. В Западна Украйна (в региона на Черновци) живее малочислена украино-езична общност, потомци на мигранти от региона на полските Карпати, която околното население смята за ‘цигани’, със силно изразена преферирана украинска идентичност. Руско-езични цигански общности (Полша, Латвия, Естония) В днешна Полша живеят Полска Рома, бивши чергари, които в миналото (до края на Първата световна война) са живеели на териториите, принадлежащи на Руската империя, а понастоящем са разпръснати по цялата страна. В Източна Полша (региона на Бялисток) в тяхната общност са се интегрирали отделни семейства от Халадитка Рома (т.е. Руска Рома). Те използват руския език като ‘свой’ език, наравно с Романес, в рамките на семейството, и са ясно изразенна циганска идентичност. Сходна е ситуацията с Лотфика Рома (т.е. Латвийска Рома), живееща в Латвия (и отделни семейства в Естония). В миналото те са били вътрешно подразделение на Руска Рома, но с течение на времето се конструират като отделна група, като този процес се засилва след разпадането на СССР и възникването на незави- 190 Лекция 7. ЕЗИК И ИДЕНТИЧНОСТ ПРИ ЦИГАНИТЕ симите прибалтийски държави през 1991 г. В новите условия обаче ролята на руския език се засилва (включително и заради поддържаните бизнес-контакти и родствени отношения с цигани от Руската Федерация), и той все повече се превърща в трети ‘свой’ език, използван в семейна среда, без това да оказва влияние на тяхната циганска идентичност. Заключение Както се вижда от представения набор от различни варианти на съотношенията между езика на дадена циганска общност и нейната идентичност, те не само че са много и разнообразни, но и в повечето случаи са доста противоречиви като насоки на развитие. В редица случаи е ясно, че се върви по пътя на цялостната и пълна асимилация на дадена общност към съответната преферирана етническа общност, и в редица случаи процесите могат да се смятат за необратими и даже почти завършени (напр. при някои части от турско-езичните цигани в България, при части от румъно-езичните цигани в Румъния, при украино-езичните цигани в Западна Украйна, при татаро-езични цигани в Крим, и т.н.). В повечето случаи обаче, въпреки че процесите продължават вече поколения наред, а може би текат и от векове, се оказва, че през последните две десетилетия, под влияние на различни ‘външни’ фактори (т.е. намиращи се извън общността, отразяващи определени процеси в макрообществото), се оказва, че процесите могат да се забавят, да променят своята насока (включително и да се върнат назад, към циганска/ромска идентичност) или даже да поемат в съвсем друга насока (случайте на създаване на нови идентичности). В крайна сметка се оказва, че няма пряка корелация между загубата на Романес и промените на идентичността, поради което прогнозиране развитието на процесите, даже и в рамките на обозримото бъдеще, е изключително трудно и е само с приблизителна вероятност за крайните резултати. 191 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции ЛИТЕРАТУРА Абраменко, Олга. 2006. Очерки языка и культуры цыган Северозапада России (руска и лотфика рома). Санкт-Петербург: Анима, 2006. Аким, Виорел. 2002. Циганите в историята на Румъния. �� София: Инфонет – 2000. Деметер, Надежда, Николай Бессонов и Владимир Кутенков. 2000. История цыган. Новый взгляд. Воронеж: Институт этнологии и антропологии РАН. Еролова, Йелис. 2010. Добруджа – граници и идентичности. София: Парадигма. Колев, Деян. 2003. ‘Внезапната смърт’ на общностите на хороханерома в Търновско от края на ХIХ и началото на ХХ век. – В: Колев, Деян и Теодора Крумова. (Съст.) Традиции и памет. Том I. Велико Търново: Астарта, 19-39. Марушиакова, Елена и Веселин Попов. 1993. Циганите в България. София: Клуб ‘90. Марушиакова, Елена и Веселин Попов. 2007. Студии Романи. Том VII. Избрано. София: Парадигма. Ристески, Стоjан. (Уред.) 1991. Народни приказни, преданиjа и обичаи каj Египќаните/Егупците во Македониjа. Охрид: Никола Костески. Сикимић, Билjана. (Уред.) 2005. Бањаши на Балкану. Идентитет етничке заjеднице. Београд: Балканолошки институт САНУ. Земон, Рубин. (Уред.) 1996. Зборник на трудови за етногенезата на Египќаните во Македониjа. Скопje: Логос-Т. Agocs, Attila. 2003. Socialna identifikácia Bajášov na Slovensku. – Etnologické rozpravy, 2, 41-53. Bodi, Zsuzsana. (Ed.) 1997. Studies in Рома (Gypsy) Ethnography 6. Studies about Boyash Gypsies in Hungary. Budapest: Magyar Neprajzi Tarsasag. Calota, Ion. 1995. Rudarii din Oltenia. Studiu de dialectologie şi de geografie lingvistica romăneasca. Craiova: Sibila. 192 Лекция 7. ЕЗИК И ИДЕНТИЧНОСТ ПРИ ЦИГАНИТЕ Chelcea, Ion. 1944. Rudarii. Contributie la o enigma etnografica. Bucureşti: Casa Scoalelor. Dujzings, Ger. 1997. The Making of Egyptians in Kosovo and Macedonia. – In: Govers, Cora and Hans Vermeulen. (Eds.) The Politics of Ethnic Consciousness. London: Macmillan, 194-222. Duijzings, Ger. 2000. Religion and the Politics of Identity in Kosovo. London: Hurst & Co. [Gilliat-Smith, Bernard] Petulengro. 1915-1916. Report of the Gypsy tribes on North-East Bulgaria. – Journal of the Gypsy Lore Society. New Series. 9: 1-54, 65-109. Horváthová, Emilia. 1964. Cigáni na Slovensku. Hisoricko – ethnografický náčrt. Bratislava: SAV. Kovalcsik, Katalin. 1996. Roma or Boyash Identity? The World of Music, 38, 1: 77-93. Marsh, Adrian and Elin Strand. (Eds.) Gypsies and the Problem of Identities. Contextual, Constructed and Contested. Istanbul: Swedish Research Institute in Istanbul. Marushiakova, Elena et al. 2001. Identity Formation among Minorities in the Balkans: The cases of Roms, Egyptians and Ashkali in Kosovo. Sofia: Minority Studies Society ‘Studii Ромаni’. Nedeljković, Saša. 2005. Balkan Egyptians: The Right to Self-Declaration and Identity Menagement. Jahrbücher für Geschichte und Kultur Südosteuropas, 7: 101-113. Sikimić, Biljana and Tijana Ašić. (Eds.) 2008. The Romance Balkans. Belgrade: Institute for Balkan Studies SASA. Şerban, Stelu. (Ed.) 2008. Transborder Identities. Rомаnian-Speaking Population in Bulgaria. Bucureşti Paideia. Zlatanovic, Sanja. 2006. Djorgovci: An Ambivalent Identity. – Romani Studies. Ser. 5, 16 (2): 133-151. Zenkines, Eustratios Ch. 1994. Hoi Mousoulmanoi Athinganoi tes Thrakes. – Series Institute for Balkan Studies, 255: 1-84. Μπίρης, Κώστας. 1954. Ρωμ και Γυφτοι, εθνογραφια και ιστορια των Τσιγγανων. Αθήνα: χ. Εκδ στ. 193 ЛЕ КЦ ИЯ 8. ЦИГАНСКАТА ЕТНОКУЛТУРА Когато трябва да се говори за етнокултурата на циганите, основен проблем се оказва предоляването на трайно утвърдени от векове стереотипи, намиращи своито изражение и в съвременната наука (особено на Запад), за много от представителите на която циганите продължават да бъдат екзотичен народ, който няма нищо общо с останалото европейско население. Тук не става въпрос само за масовите обществени предразсъдъци (напр. за кражбата на малки деца), зародили се още през Средновековието при навлизането на циганите (Zigeuner, Bohemians/Tsiganes, Zingari, Gitanos, Gypsies и т.н.) в Западна Европа, както и за наложилите се чрез литературата през епохата на романтизма нови публични стереотипи, вече с положителен знак (напр. за циганите като символ на свободния начин на живот, отхвърлящ ценностите на околното им общество и неограничаван от никакви законови норми). Немалко обаче са стереотипите за циганите и в науката, които и до днес продължават да дават своето отражение при публичното представяне на циганската (в по-ново време, в духа на политическата коректност, на ‘ромската’) етнокултура. Представянето и обясняването на етнокултурата на циганите, живеещи в страните на Източна Европа (а части от тях през последните десетилетия мигранти в Западна Европа), неминуемо се налага да се извършва чрез съпоставка и до голяма степен в контраверсия на някои отдавна наложени концепции за циганската култура, познати от множество научни изследвания, и особено на господстващата представа за нейната изключителна екзотичност и уникалност. Чрез анализа на основни, структурообразуващи звена от етнокултрната система на циганите трябва в крайна сметка да се достигне до отговор на ключовия въпрос 195 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции съществува ли всъщност единна циганска/ромска етнокултура, или по-точно би било да се говори за основни характеристики и специфики на етнокултурата на циганите, при това винаги конкретизирано – било при отделни цигански общности, било при циганите в отделни страни или културно-исторически региони. Начин на живот Още от зараждането на научните изследвания на циганите за базисна, структруро-определяща характеристика на тяхната култура се смята номадския им начин на живот. Наличието на милиони цигани, живеещи уседнало в страните от Източна Европа се обяснява с репресивните мерки на държавите в тези региони в миналото (и особено по време на комунистическите режими в близкото минало), чрез които циганите са били силово принудени да изоставият “естествения” си начин на живот. Нещо повече, трайно установен е обществен стереотип в Западна Европа за циганите като общност, чиято основополагаща характеристика е номадския начин на живот. Този стереотип постоянно и по различни начини намира своето изражение и в определенията кои всъщност са циганите (през последните две десетилетия, кои всъщност са Рома), предлагани от различни европейски институции (първоначално Съвета на Европа, впоследствие и Европейската комисия), въз основа на които се определят и основните приоритети на европейската политика за решаване на техните проблеми в страните-членки на Европейския съюз. Дали наистина обаче номадският начин на живот е исконната, структурообразуваща характеристика на етнокултурата на циганите? Историческите данни за циганите в Източна Европа говорят за съвсем друго. Първите сигурни исторически сведения за присъствие на цигани на Балканите ясно показват, че прадедите на днешните цигани са водели не само номадски, но и уседнал начин на живот, като при това данните за втория начин на 196 Лекция 8. ЦИГАНСКАТА ЕТНОКУЛТУРА живот преобладават. Така напр. през 1384 г. в изворите се говори за ‘ромнити’, които живеят в колиби край крепостните стени на град Модон (дн. Метони) в Пелопонес, а през 1483 г. те са вече 300 семейства и се занимават с изработване на железни изделия. Даже на остров Корфу е създаден през 1375 г. специален ‘феодум ациганорум’,�� като включените в него цигани се прехранват от �� ковачество, изработка на котли и земеделие. Нееднократно се споменава и за �� ‘�� египтяни�� ’�� и ‘�� цигани�� ’�� в градските регистри на Дубровник, Загреб и Любляна в периода 13621397 г., като най-често става дума за уседнали занаятчии, дребни търговци и музиканти. А в състава на Османската империя за пръв път ‘�� къпти�� ’�� са отбелязани в данъчен регистър на �� Никополския санджак (териториално-административна единица) от 1430 г.�� , �� като става дума за население, занимаващо се със селско стопанство (т.е. живещи уседнало). През вековете според данните, съдържащи се в данъчните регистри на империята, съотношението между циганите, живеещи уседнало, и циганите номади (поточно полу-номади, защото имат собствени жилища или наемат такива за през зимата и чергарстват през топлия сезон) се променя, но при всяко положение живеещите уседнало преобладават, като с течение на времето техният относителен дял постоянно нараства, като през втората половина на ХIХ в. съотношението уседнали – номади е 2:1. Сходна е ситуацията в княжествата Влашко и Молдова, където векове наред (от ХIV в. до средата на ХIХ в.) циганите са били роби (на княза, на манастирите и болярите). Точното съотношение между уседналите роби (от категорията ‘�� Ватраши�� ’�� ), ангажирани главно в работа в земеделските имения на болярите и на манастирите, както и градски занаятчии, от една страна, и циганите роби, водещи номадски начин на живот, се променя през годините. При всяко положение обаче, през целия период на робството на циганите, относителният дял на живеещи уседнало цигани е по-висок от този на циганите чергари. 197 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции В условията на Австро-Унгарската империя делът на уседнало живеещите цигани рязко нараства след реформите на императрица Мария Терезия и император Йозеф II през втората половина на ХVIII в., и преброяването на населението на империята, проведено през 1893 г., отчита преобладаващ дял на уседнало живеещите цигани (‘Zigeuner/Cigányok’). Малко по-различна е ситуацията в Руската империя, където липсват каквито и да е било мерки на държавата, целящи задъл жителното усядене на водещите номадски начин на живот �� ‘�� цыгане�� ’. Въпреки �� това, в навечерието на Октомврийската революция през 1917 г., макар и циганите номади да преобладават, има и немалки части от циганите, които живеят уседнало в градовете на империята (музиканти, търговци, дребни занаятчии), а други в селата (в определени региони от империята), и се прехранват главно от земеделие. Процесите на преминаване към уседнал начин на живот на циганите в страните от Източна Европа се активизират през 20те и 30-те години на ХХ в., когато, без да има активни държавни политики в тази насока, под въздействието на различни икономически фактори, големи части от циганите номади преминават към уседнал начин на живот (в селски или градски условия). След Втората световна война комунистическите режими в страните от регионапредприемат активна политика за насилствената седентаризация на циганите номади. Техният брой обаче съвсем не е толкова висок, а в някои страни даже и съвсем незначителен. Разбира се точни цифри в тази насока не са възможни, но при все това може да се посочи, поне приблизително, съотношението между цигани чергари и уседналите цигани във времето, когато в протичат тези процеси. В СССР и Полша значително преобладават циганите, водещи чергарски начин на живот, като в Полша те са над три четвърти, а в СССР поне две трети от общата численност на циганите в съответните страни. На другия полюс са България и Чехословакия, където циганите чергари, обект на държавната 198 Лекция 8. ЦИГАНСКАТА ЕТНОКУЛТУРА политика, са под 5 % от общия брой цигани �� (специално в България – около 14 000 души). В останалите страни относителният дял на циганите чергари варира между тези полюси, като в Румъния и Югославия чергарите са не повече от една трета, а в Унгария и Албания не повече от една четвърт от общия брой на циганите в съответните страни. Въпреки целенасочената политика за тотално скъсване с номадските традиции някои цигански групи успяват да съхранят своя полу-номадски (със собствени жилища, където живеят през зимата) начин на живот (напр. Тракийските Калайджи в България и т.нар. Лъеши, или Плетоши, или Корторари в Румъния). Падането на тоталитарните режими през 1989 г. не довеждат до масова реномадизация на бившите чергари в страните от Източна Европа, и доколкото има известно оживление в това направление в Румъния и България, то е временно и в отговор на трудностите на преходния период. Специално в България за частична ре-номадизация може да се говори главно при т.нар. ‘Градешки цигани’, прехранващи се от сезонен наемен труд в дърводобива. В същото време обаче протича процес на ‘вторична номадизация’, при който към форми, характерни за номадския начин на живот преминават цигански общности, повечето от които нямат никакъв спомен за номадско минало (и не е ясно въобще имало ли е такова). Типичен пример за това са циганите, изграждащи свои летни лагери и събиращи гъби в Западните Родопи, както и установяващи се във временни лагери край големите градове (и на първо място столицата София), прехранвайки се главно от събирането на вторични суровини. Много по-масови мащаби вземат миграциите на цигани от Източна Европа (главно България, Румъния, Словакия, Полша) към страните от Западна Европа, но те не са форма на номадски начин на живот, в която са отразени стари номадски традиции, а трансгранична форма на трудова мобилност, обусловена от социално-икономическите проблеми на преходния период. Затова и не 199 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции е никакъв парадокс, че по-голямата част от тези трудови мигранти всъщност са от средите на трайно уседналите цигани. Лагерите и временни поселища на цигани в Западна Европа всъщност са рожба на държавната политика в съответните страни (напр. Италия и Франция) към местното население, водещо номадски начин на живот, в чиито контекст част (но далеч не всички) от циганите от Румъния, а понякога и от България (съвсем незначителна част) се вписват. Показателно е, че в други страни (напр. Германия и Великобритания), поставени в друг обществен контекст, представители на същите цигански групи водят уседнал начин на живот в градски или селски условия. И което е най-показателно – основната цел на огромната част от циганите трудови мигранти (без бежанците от войните в бивша Югославия) в Западна Европа всъщност е спестяване средства за построяване на ново и подобро жилище в родните им страни (пример за което са и т.нар. ‘цигански дворци’ в Румъния) … Екзотизация на циганската култура Стереотипът за циганската култура като цяло (или поне по отношение на отделни, структурообразуващи сегменти от нея) като за нещо изключително уникално и екзотично, без аналогии при други народи, също е със своите исторически корени. Такъв е например случаят с религията на циганите. Векове наред циганите са смятани за народ без религия, или поне без “истинска” религия, със свое специфично религиозно светоусещане. На Балканите и в Мала Азия при различни народи широко разпространена е поговорката, че “на света има 77 и половина [в ислямския вариант – 52 и половина] вери [в смисъл на народи – бел. авт.], като половинката са циганите�� ”�� . На практика обаче в Източна Европа циганите изповядват същата религия, каквато и околното, живеещо съвместно с тях население. Нещо повече, в някои случаи даже религията може да бъде определяща за тяхното са- 200 Лекция 8. ЦИГАНСКАТА ЕТНОКУЛТУРА моназвание и съответната идентичност – така напр. в България и Сърбия живеят Дасикане Рома (православни християни, самоопределящи се обикновено като ‘сръбски’ или ‘български’ цигани – поради смесването и припокриването на религия и етничност на Балканите) и Хорахане/Кhоране Рома (или ‘турски цигани’). Обстоятелството, че при циганите едни части от общността могат да изповядват една религия, а други друга, както и че може да има преминаване от едно вероизповедание към друго не е нещо уникално – това е познато (в различна степен) и при други народи. Масовата поява на привърженици на т.нар. “нови” евангелски църкви както сред циганите, така и сред и околното им население, е характерно явление на всички страни в региона на Източна Европа през последните две декади, като при циганите тези процеси приемат впечатляващи измерения и рефлектират върху цялостния им живот. В други случаи циганите могат да запазват религията на съместно живялото с тях население при миграциите им в други страни. Така напр. Къръмитика Рома или Кримуря, чиито прадеди са мигрирали от Балканите до Крим през ХVIII в., а впоследствие се разселили из днешните Русия и Украйна, продължават да съхраняват (поне номинално) исляма. По същия начин части от групите на Ловари, потомци на мигранти от земите на АвстроУнгария в Руската империя в началото на ХХ в. и живеещи понастоящем в страните, наследили бившия Съветски Съюз, и до днес продължават да се смятат себе си за католици, поне като формално отграничение от останалите цигани. В научната литература широко е разпространен възгледът за изключително важното място в живота и в ритуалите на циганите на концепцията за сакралната категория ‘нечистота’ – магарипе (прил. магердо), махарипе (прил. махариме), махримата или махримос (прил. махриме), магеримос (прил. магеримо), пэкэлимос (пэкэлимэ), и т.н. при Руска Рома, Полска Рома, Серви, Келдерари, Ловари, Кишиньовци, Влахи в страните, наследили бившия 201 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции СССР и Полша, при т.нар. Олах Ром в Унгария, Словакия и Чехия, при т.нар. Кардараши/Калдараши (самоназвание Ром Цъганяк) в България, и т.н., както и при т.нар. Влах Рром в САЩ и Канада. Нещо повече, съществува цяло направление в англо-саксонската антропология, смятащо тази категория за основната, най-важната и структурообразуваща концепция за цялата циганска култура. За живеещите на Балканите народи обаче тази категория и основаните на нея ритуални практики са добре познати, и при това не само като ‘свои’ етнокултурни традиции, а като обичайни практики, някои от които са масово спазвани и до наши дни (напр. смятаната за ‘нечиста’ родилка за 40 дни след раждането, което за редица американски автори е нещо изключително специфично и характерно за циганите). Сходен е случаят с честването�� на ‘слава’ (т.е. �� на денят на�� определен светец, считан за покровител на даден род) при Мачвая в САЩ, който се смята от изследователите (както и от самите носители на празника) за важен и специфичен цигански обичай. Този празник (‘слава’, ‘светец’ и др. названия) обаче не само е важна част от традиционната култура на редица балкански народи, но и нещо�� повече, тя �� може да бъде и от ключово значение за тяхната идентичност – напр. един от основните постулати на сръбската национална идеология �� в миналото�� е �� бил�� “�� до където се чества слава – до там е Сърбия�� ”. Стъпвайки на тази основа, случаят с�� честването на ‘слава�� ’ при циганите�� в (по-точно част от тях) в�� САЩ придобива вече съвсем други измерения – като пример за това как циганите приемат отделни елементи на културата на околното им население по време на живота им на Балканите, и при промяна на местожителството, в нова социокултурна среда, тези елементи се превърщат във важно звено от тяхната етнокултурна система и се оказват не само ключов�� етномаркер,�� отграничаващ ги от околното им население, но действен фактор за изграждането на тяхната идентичност. 202 Лекция 8. ЦИГАНСКАТА ЕТНОКУЛТУРА По същия начин правенето на помана (обичай за почитане на мъртвите) при т.нар. Олах Ром в страните от Централна Европа или при т.нар. Влах Рром в САЩ, което немалко западни изследователи продължават да смятат за циганска традиция, всъщност е обичай, характерен за православните славянски народи (‘помен’, ‘поминки’ и т.н.), и за румънците (самото название на обичая ‘помана’ е заемка от румънски език). Аналогична е ситуацията и в сферата на музикалния и песенен фолклор. Съществува една известна песен, позната �� при всич�� ки балканските народи под различни обобщаващи имена, напр. песента за ‘�� Γεφύρι της Άρτας’�� (Мостът на Арта) при гърци, за ‘Вградената невеста’ при българи, за ’Meşterul Manole’ �� (Майстор Манол) при румънци и т.н., като при това всички народи смятат, че първоначално тя е била тяхно творение, и впоследствие се е разпространила сред останалите балкански народи. Тази песен обаче съществува и в циганска версия, позната не само на Балканите, но и пренесена от циганите в други страни по света при техните миграции, и съответно схващана като ‘исконнно циганска’. Казано в скоби, всъщност т.нар. ‘циганска музика’ в твърде висока степен е по-скоро абстрактно понятие, защото всъщност такава музика не съществува като единно цяло, а съществуват различни �� видове�� циганска �� музика,�� от различни културно-исторически региони (напр. централно-европейска, балканска, руска, испанска и т.н. цигански музики). Посочените примери на влияния върху циганската етнокултура от културата на околното, свъместно живеещо с тях население, не са изключения, а нещо напълно закономерно. Циганите не са херметично затворена и самозадоволяваща се общност; те винаги, поради самия си начин на съществуване и социалноикономическа реализация, са неразривна част от обществата, в които живеят, и споделят като цяло техните общи културни характеристики, напр. религия/религии, календарни празници, семейни обичаи, и т.н. В миналото, преди началото на модерната 203 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции епоха и появата на новите етнонационалните държави, циганите са живели в състава на трите големите империи, съществували в Източна Европа до края на Първата световна война – Османската, Австро-Унгарската и Руската империи – които до голяма степен предопределят наличието на определени културно-исторически региони с повече или по-малко общи културни характеристики на живеещото в тях население (в това число и циганите). Случаят с Хедерлези (денят на ислямските светци Хъдър и Иляз) в ислямския вариант или денят на Св. Георги (Гергьовден, Джурджовдан и т.н.) в християнски�� я�� вариант �� на празника�� е особено показателен за мястото на циганите�� в общия културен контекст на �� Балканите�� . Циганите�� , независимо �� от това дали�� са християни или мюсюлмани, както и останалите балкански народи, смятат този празник за исконно ‘свой’, отграничаващ ги от ‘другите’. Формално погледнато, днес честването на този празник до голяма степен наистина не �� е вече напълно идентично при всички балкански народи – освен при циганите при останалите голяма част от традиционните ритуални елементи на празника са отпаднали, празникът е придобил в много по-голяма степен, отколкото при циганите�� , модерни измерения. До �� преди�� стотина години, а�� на места�� до �� преди няколко�� десетилетия, �� обаче не�� е имало почти никакви формални разлики в честването на празника (освен в езика на обредните песни, който естествено е �� различен�� при отделните народи). На практика съществува цигански етнокултурен вариант на празника, който, както и съществуващите български, турски, сръбски и т.н. етнокултурни варианти, е�� част от общата балканска културна традиция. �� Понастоящем, при�� определени обстоятелства, този празник, при това именно в неговия цигански вариант, може да бъде утвърден в �� много по�� -широки обществени измерения, напр. превръщането на честването на Какава (названието на Романес в Източна Тракия) като�� градски празник на цялото население в град Къркларели в Турция. 204 Лекция 8. ЦИГАНСКАТА ЕТНОКУЛТУРА В своята крайна форма цялостното развитие на циганската общност през вековете води не само до превръщането й в съставна социална структура в съответната нация-държава, но също така и циганската култура в страните от Източна Европа понастоящем се явява отделен етнически вариант в рамките на съответните националните култури. Развитие на циганската култура Когато говорим за циганската етнокултура като вариант на по-общи културни традиции (национални и на дадени културноисторически региони), трябва да имаме предвид още едно важно обстоятелство. Поради редица причини промените, настъпващи в циганската култура при прехода им към модерното общество, са сравнително по-бавни в сравнение с аналогични процеси, протичащи сред останалите, съвместно живеещи с тях народи. Поради нерядко срещано явление е циганите да се оказват носители на традиции, които отдавна или сравнително по-скоро са забравени или (по-честия случай) са останали главно в народната памет или са изживявани като�� традиционно културно�� наследство при �� другите народи. Типичен случай в това отношение е напр. обичаят за дъжд ‘додола’, изпълняван от цигански момичета още от 20-те години на ХХ в., който многократно е документиран на Балканите (младо момиче се съблича, обвива се със зеленина, обикаля с други момичета по домовете на селяните, поливат я с вода, тя танцува, пеят се песни, събира�� т�� се различни �� хранителни продукти�� ). Истината обаче е, че този обичай (известен също като ‘пеперуда’, ‘папаруга’ и т.н.) през втората половина на ХІХ в. е активно битуващ при българи, сърби, румънци и др. балкански народи, а и до днес може да се види представен на множество фолклорни събори. �� През�� първата половина на ХХ в. обаче балканските народи вече са поели по пътя на модернизацията и схващат�� този обичай като анахро- 205 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции низъм, но �� местното население по селата на Балканите продължава�� да плаща на циганите�� , за да го изпълняват, �� т.е. за това �� население е вече по-важен самият акт на изпълнение на даден обичай, а не от кого се изпълнява�� , тъй като�� по този косвен начин се �� съхраняват неговите традиции и се презастраховат чрез изпълнението на този обичай в случай на суша. Аналогичен е случаят и с обичая ‘лазаруване’ (риутал на социализация на младите момичета, които обкалят по домовете, пеят, танцуват, събират дарове и т.н.), който в миналото е бил важно звено от традиционния празничен календар на българите. През 20-те и 30-те години на ХХ в. този обичай вече се изпъл нява масово от цигански момичета, даже на места самият обичай започва да се нарича ‘цигански’ или ‘егюптски Лазар’. Особено интересен казус са случаите, когато самите роми не знаят�� какви са били �� в миналото традициите�� на съвместно живеещите с тях балкански народи, и определени етнокултурни характеристики те обявяват за изключително ‘свои’, отличаващи ги от ‘другите’. Така напр. циганите в България са твърдо убедени, че къносването на ръцете на булката при сватба е техен, цигански обичай, макар и понастоящем това да се прави и от българските турци�� , �� а в�� миналото се е правело и от българи (�� в някои смесени региони). По същия начин ако понастоящем се зададе на живеещите в цяла Източна Европа цигани�� въпроса “�� Какво�� най-много ви отличава от гадже (не-нециганите)?”, най-често ще се чуе отговора, че разликата е, че�� “нашите момичета се женят �� както трябва�� ” (т.е. �� девствени)�� . Тази норма обаче е �� съществувала в миналото и при балканските и славянски народи, живеещи съвместно с циганите (на Балканите – до преди няколко поколения). Макар �� и сравнително доста по-рядко, в някои�� случаи праз�� ниците, обичаите и обредите�� при циганите�� нямат �� преки�� аналогии в културните традиции на други, съвместно живеещи с тях народи, а да са резултат от множество сложни контаминации на 206 Лекция 8. ЦИГАНСКАТА ЕТНОКУЛТУРА различни елементи �� от тези традиции. Такъв�� напр. �� е�� обичаят ‘гонене на чумата’ от град Видин, при който маскирани млади мъже обикалят по домовете на живеещите в циганската махала, играят, сурвакат с останалите от честването на Новата година сурвачки стопаните за здраве и благополучие, а те ги даряват с пари; след като обиколката по къщите приключи, всички живеещи в махалата се събират на централния площад в малата, играят се хора, след това се прави обща трапеза на открито извън махалата, остатъците от която се оставят на Бибия (букв. 'леля' на Романес, в случая става дума за табуизирано название на чумата). Почитането на чумата (с табуизирано название ‘леля’) е явление, добре познато от други културни традиции на Балканите. При циганите в Сърбия обаче то не само повтаря обичаите и ритуалите на околното население, но през първите десетилетия на ХХ в. то се развива и достига до самостоятелен култ към �� “�� циганската светица” (със свой иконографски образ) Чудотоворна тетка Бибиjа, която пази от болести. Това развитие има своите обяснения. Първите наченки на движението за гражданска еманципация на циганите датират още от втората половина на ХIХ в., в условията на Османската империя, а нов тласък на това движение и първите ромски организации възникват през 20-те и 30-те години на ХХ в., в условията на новите независими етнонационални държави на Балканите. Една от основните цели на националноосвободителните борби и при изграждането на тези нови държави е стремежът за конституиране на ‘свои’ национални църкви, т.е. в случая циганите отново се оказват повлияни от общия културно-исторически контекст, в който живеят. Затова и съвсем не е случайно, че една от първите цигански организации, създадени в Сърбия през 1935 г., е именно ‘Сдружение на белградските цигани, славещи Теткица Бибия’. Как се реализира на практика принципът циганите да съхраняват и доразвиват традиции, които изначално са принадлежали на околното им население, превърщайки ги с времето в ‘свои’ 207 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции може да се проследи въз основата и на примера на честването на Василица или Бангу Васий от циганите в България и в бивша Югославия. Самият празник възниква въз основа на сложна контаминация от традиционни вярвания, обичаи и обреди на балканските народи (по-специално гърци, българи и сърби) и тяхното развитие във времето, и понастоящем се чества от циганите на деня на Св. Василий (14 януари). В отделни селища в Източна България на 2 февруари (денят на Св. Евтимий) и се чества (или по-често е запазен спомен, че се е чествал) празника Петльовден, наричан също така Евтимя или Ихтимя. На този ден българите са колели петел, с кръвта от който са мажели вратите на къщите, както и челата на младите момчета. Като обяснение на този празник се привежда легендата за османското владичество, когато турците са вземали т.нар. 'кръвен данък' от българите – по едно дете от всяко семейство, което да стане яничар, като са отбелязвали къщите, от които вече е взето дете, с червен знак на външната врата. Една стара жена, Евтимя (или Ихтимя) обаче посъветвала своите съседи да заколят петел, и с кръвта му да напаравят червен знак на вратите на къщите си, и турците отминали тези къщи, без да вземат 'кръвния данък'. Днес тази легенда в нейния 'цигански вариант' може да чуе на различни места сред циганите в България, както и да се открие честването на Ихтимя, което се обяснява с тази легенда (напр. сред групата Музиканти в Златарица). Нещо повече, в циганска среда тази легенда получава ново развитие, централна фигура в легендата се превръща стар куц циганин, на име Василий, и с неговото почитане се обяснява честването на Бангу Васий (сред циганите в Източна България) или Василица сред ромите в Западна България и Сърбия. В наши дни този празник, отбелязван на 13-14 януари (т.е. на Нова година по Юлианския календар или по т.нар. 'стар стил'), която постепенно се превръща в един от стожерите на съвременната циганска етнокултурна традиция в България (и в някои региони на Сърбия, където църквата продължава 208 Лекция 8. ЦИГАНСКАТА ЕТНОКУЛТУРА да се придържа към Юлианския календар). Докато сред циганите в Западна България и Сърбия обаче жертвената птица на този празник е гъската, сред циганите в Източна България на този ден се коли петел, а публичният търг за печения петел е центърът на честването на празника в Сливен. През 1968 г. Българската православна църква преминава от Юлианския към Грегорианския календар. Циганите в България обаче продължават да честват много от своите празници (освен календарно променливите, изчислявани съобразно Великден) по �� ‘�� старият стил�� ’ �� (т.е. 13 дни след новите официални християнски празници). Придържането към ‘стария стил’ се явява израз на стремежа към създаване на ‘свои’ цигански празници, различни от тези на околното население, а честването на Василица се определя като “�� циганската Нова година�� “, �� и под това име трайно се налага в обществено пространство през последните години. Конструирането на ‘свои’ цигански празници на базата на вече съществуващите при околното население се извършва както чрез запазване на отбелязването им по ‘стар стил’, напр. при честването на Али гюн (денят на Али) при някои групи цигани в страните, наследили бивша Югославия, или на Али баба в София на денят на Св. Илия (2 август според Юлианския календар), така и чрез фиксирането на постоянна дата, напр. празнуването на Мартаке заря на 28 февруари (в навечерието на м. март) във Видин (вместо календарно променящият се празник Сирни Заговезни). И съвсем не е случайно, че тези случаи са най-често срещани на Балканите, където процесите на обществена еманципация на циганите са с най-стари корени и са най-напреднали като резултат. Един от тези резултати е именно стремежът на конституиране на собствена етнокултурна празнична система, отграничена от тази на околното, съвместно живеещо с тях население. 209 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Заключение Всичко казано�� дотук�� не трябва да се схваща в смисъл, че въобще не съществува етнически �� специфична циганска�� етнокулту�� ра�� . �� Съществува един�� общ принцип, добре известен в �� науката�� – отделните културни елементи сами по себе си не са етнически натоварени, те стават такива, когато се осмислят и изживяват в този план от съответните етнически общности, които ги превръщат в разграничаващи ги маркери от ‘другите’ общности. �� Обединяването на всички отделни културни елементи, носени от един народ, в обща етнокултурна система, я превръща сама по себе си в етно специфична, характерна само за този народ и разграничаваща го от ‘другите’ народи. �� Специално при циганите, поради вътрешната хетерогенност на общността и поради обстоятелството, че живеят разпръснати сред околното население в различни страни и културно-исторически региони, резултатът е наличието на множество разнообразни субварианти на инвариантната циганска етнокултура. При всички случаи обаче това не отменя цялостния извод за циганската култура като равнопоставена с културата на останалите европейски народи (и също толкова уникална и специфична, колкото и всяка една от тях). Циганската етнокултура, както всяка една друга европейска култура (а и на който и да е друг народ по света), не е статична и застинала във времето, а напротив, динамична, постоянно развиваща и обогатяваща се система. От тази гледна точка става ясно колко безсмислено е нерядко срещащото се днес противопоставяне между ‘истинските’ (т.е. съхраняващи някои традиционни форми на циганската етнокултура) и ‘неистинските’ (т.е. придържащи се към модерните форми, характерни за днешния глобален свят) цигани. Да се съхрани като в резерват, в своя традиционен вид, циганската етнокултура в наши дни, в условията на глобализация на културата, е просто невъзможно, и културното развитие на циганите (както и на всеки един друг народ) не може да бъде спряно. 210 Лекция 8. ЦИГАНСКАТА ЕТНОКУЛТУРА ЛИТЕРАТУРА Арнаудов, Михаил. 1971-1972. Студии върху българските обреди и легенди. Том I-II, София: БАН. Вакарелски, Христо. 1927. Каносването – обичай при българската сватба. – Известия на народния етнографски музей VII: 107-114. Вукановиħ, Tатомир. 1983. Роми (цигани) у Jугославиjи. Вранье: Нова Jугославиjа. Колев, Деян. 2002. Календарни празници на ромите в Централна България. Велико Търново: Фабер. Колев, Деян, Теодора Крумова и Стефан Йорданов. 2002. Приказки, предания и песни на ромите от Централна България. Велико Търново: Фабер. Колева, Татяна. 1981. Гергьовден у южните славяни. София: БАН. Марушиакова, Елена и Веселин Попов. 1993. Циганите в България. София: Клуб ‘90. Марушиакова, Елена и Веселин Попов (Cъст.) 1997. Студии Романи. Том III-IV. Песента за моста. Studii Romani. Vol. III-IV. The Song of the Bridge. София: Литавра. Марушиакова, Елена и Веселин Попов. 2007. Какава/Хъдърлез при циганите в Източна Тракия (Турция). – В: Карамихова, Маргарита. (Съст.) Завръщане на религиозността. София: ЕИМ, 63-80. Петровски, Траjко. Ромите во Македониjа денес. Скопjе: Здружение на љубители на ромска фолклорна уметност ”Романо Ило”, Кн. 1-3, 2001-2002. Попов, В�� eселин�� . 1996. Култът към Биби в балкански културно-исторически контекст. – В: Попов, Рачко (Съст.) Етнографски проблеми на народната духовна култура. Том IV. София: ЕИМ, 186-218. Acković, Dragoljub. 2004. Tetkica Bibija. Beograd: Romainterpress. Petrović, Alexander. 1937. Contributions to the Study of the Serbian Gypsies. Feast Days. – Journal of the Gypsy Lore Society, Ser. 3, 15-16 (2): 111-137. 211 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Tcherenkov, Lev and Stephane Laederich. 2004 The Rroma otherwise known as Gypsies, Gitanos, Γυφτοι, Tsiganes, Ţigani, Çingene, Zigeuner, Bohemiens, Travellers, Fahrende, etc. Vol. 1: History, Language, and Groups. Vol. 2: Traditions and Texts. Basel: Schwabe. 212 ЛЕ КЦ ИЯ 9. ЦИГАНСКИЯТ СГÚД Наличието на вътрешно-общностно самоуправление, осъществявано чрез специфичната институция на т.нар ‘цигански съд’, и досега продължава да играе, както и в миналото, изключително важна роля в живота на много (но далеч не всички) цигани, живеещи в различни страни от региона на Източна Европа. Наименование Най-често срещаното название за тази институция е крис (т.е. ‘съд’ на Романес). Това наименование е характерно преди всичко за групите на Келдерари (Кълдърари, Калдараши и др. под.) и Ловари, които живеят не само в разглеждания регион, но и в много други страни по света. Келдерари и Ловари живеят понастоящем в Румъния (главно в Трансилвания), също така и в Унгария, Словакия, Чехия, Полша, в страните от бившия СССР (главно в Руската Федерация, също и в Украйна, Беларус, Латвия и Литва) и от бивша Югославия (в Сърбия, както и няколко рода Ловари в Хърватска). Названието крис се използва и от техни близко родствени групи или обособени (повече или по-малко) субгрупови подразделения, напр. Чурари, Посотари, Кhерари, Кhангляри, Цолари, Дризари, Машари, Церhара и други в Унгария, както и Боугещи, Дриздари и др. в Словакия и Чехия (които обикновено се определят от изследователите обобщаващо като Ловари). В последните десетилетия големи части от някои от тези групи (главно от бивша Югославия) мигрират в различни страни от Западна Европа, напр. Калдераш в Австрия, Ловари и Кhaйняра в Италия, Ловари в Швеция, Келдерари във Великобритания и т.н. Срещат се, и то сравнително доста често, и други названия за циганския съд при различни групи в целия регион. В България 213 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции сред сегментираната общност, наричана с обобщаващо название Калдараши/Кардараши (самоназвание Ром Цъганяк), названията, които се използуват, са обикновено мешаре/мешере или мешарява, и по-рядко (в Североизточна България) могат да се срещнат термините жудикате или далавяра. Между близко родствени до тях общности, които най-често са наричани Леяши или Чори, живеещи в румънската Добруджа, също се използува названието жудикате. Названието жудикате �� се използува и от сегментираната общност, позната в Република Молдова най-често под обобщаващото название Леяши, която е наричана в Бесарабия и Южна Молдова също така Катунаря, в Северна Молдова Чокенаря, а след разселването си в Руската Федерация и Украйна се формират като отделна обособена група, определяща се като Кишиньовцуря/Кишиньовци. �� В редица случаи при различни родствени цигански групи на територията на Румъния, при които съществува цигански съд (напр. Казанджи, Джамбаша, Златари, Аржентари, Карамидари, Корбени и др.), наричани обобщаващо най-често Плетоши, или Лъеши, или Корторари, двете названия, жудикате и крис, се използват като дублетни форми, като при това съществува определено териториално разграничение – във Влашко и Молдова се използва главно жудикате, а за наименованието крис обикновено само се знае, че съществува, докато в Трансилвания ситуацията с названията е точно обратната. Понякога се среща и названието дивано, изполвани като второ/трето название при различни групи (като наименованието крис преобладава), както и термина стабор, като в някои случаи (в Трансилвания), то може да се използува по-широко, в смисъла на общностно събрание. В страните, наследили бившия СССР, наименованието крис се среща сравнително по-рядко и се използва само от Келдерари и Ловари, а жудикате само от Кишиньовци. Що се отнася до Руска Рома, групата, която е широко разпространена на цялата територия на бившия Съветски съюз, названието, което най-често се използува, е сендо/сындо. Същият термин се използува и от жи- 214 Лекция 9. ЦИГАНСКИЯТ СЪД веещите в Украйна и Руската Федерация Серви, както и от групите на Влахи и на Плашчуны в Южна Русия и Източна Украйна. Понастоящем сред различните цигански групи в бившия СССР термините сындо и/или судо придобиват все по-широко разпространение, както и наименованията сходка, разборка (взаимствувани от криминалната субкултура). В Полша, при Полска Рома, също се използва названието сьондо, но там ситуацията е доста по-специфична, тъй като освен цигански съд сред тях съществуват и други, различни форми на вътрешно самоуправление и регулиране на проблеми на общността, а по-специално изключително важната институция на Шеро Ром, както и общо събрание (циело) на членовете на групата. В постсъветското пространство се срещат и други наименования на циганския съд. При групата на Урсари, живеещи в Република Молдова, използуваното название за циганския съд е глоба. Групата на Къръмитика/Къръмлитика Рома или Кримуря, които са мигрирали в Крим от Балканите през XVIII век, и които днес живеят в различни региони на Украйна и Руската Федерация, използуват терминa давия. Някои от циганските общности, живеещи (или повето от тях живяли преди агресията на НАТО) в Косово (напр. Гурбети, Мальоко), използуват за циганския съд албанската думата плечния. Въпреки че се иползува албански термин, при тях тази институция по-скоро притежава формите и функциите на ‘цигански съд’, какъвто се среща и при други цигански групи, и се отличава от аналогичния ‘съвет на старейшините’ при албанците. Общности с цигански съд и общности без цигански съд Въпреки широко разпространениe на институцията цигански съд сред различни цигански групи в Източна Европа, съществуват много повече групи, които също живеят в този регион, при които не само че не съществува такава институция, но няма 215 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции даже и спомен за съществуването й в миналото�� . �� Като цяло, за целия регион на Източна Европа, казано съвсем най-общо и приблизително (поради проблеми от различен характер с определяне на точния брой на циганите в страните от целия регион), числеността на циганите, които не познават феномена цигански съд, е поне два или три пъти по-голям отколкото на циганите, при които тази институция функционира. Заедно с това, пропорцията е различна в различни държави и културно-исторически региони. На Балканите, както и в Чехия и Словакия, численноста на циганските общности, при които съществува цигански съд, в най-добрия случай не надвишава�� 5-10% от �� цялото циганско население в съответните страни (а при циганите в някои страни на Балканите въобще липсва такова явление)�� ; в�� Румъния и Унгария делът на тези цигански общности, при които съществува цигански съд, се колебае около една трета или една четвърт�� от �� численността на циганското население; в страните, наследили бившия СССР, цигански съд съществува при всички цигански общности, с изключение на тези с преферирана (т.е. предпочитана друга, не-циганска) идентичност, напр. Румунгри (Унгрика Рома) в Закарпатието (част от тях са унгаро-езичните Мадьяри), татаро-езичните Дайфа/Тайфа в Крим, румъно-езичните Влахия и Лингурари в Република �� Молдова и Украйна, както и при армено-езичните Боша/Поша (самоназвание Ломавтик) в Закавказието и таджико-езичните циганообразни общности Люли/Джуги (самоназвание Муг’ат) в страните от Средна Азия. Разграничението между циганските групи, при които съществува цигански съд, и тези, при които не съществува такава институция, може да се търси по различни критерии, напр. по линията начин на живот (чергарски и сезонен полу-чергарски или трайно и отдавна уседнали), по начина на сключване на брак (чрез т.нар. “кражба” на булката или чрез аранжирани бракове), съобразно диалекта на Романес (или даже езика), на който се говори в дадена група, и т.н. Материалите от терена обаче показват ясно и 216 Лекция 9. ЦИГАНСКИЯТ СЪД недвусмислено, че въпреки наличието на определени корелации в тези насоки, нито един от тези критерии в крайна сметка не е общовалиден и задължителен. Същностни характеристики на циганския съд Базисната�� концептуална идея, предопределяща формите и начина на функциониране на циганския съд, е концепцията на консенсуса. Всяко едно решение на този съд трябва не само да бъде прието с единодушно съгласие не само от членовете на съда, но и от цялата общност (включително и от “осъдените”). Ако липсваше този консенсус на приемане, то самата институцията на циганския съд не би могла да съществува, защото няма никакви други механизми чрез които да бъде осигурено изпълнение на решенията й. Наличието на �� такава�� базисна концептуална идея, приета �� безусловно от цялата общност, предопределя�� сходството и само незначителните същностни различия във формите и начините на функциониране на циганския съд при различните цигански групи. Съставът на циганския съд при различните групи в целия регион на Източна Европа е идентичeн – в него влизат най-авторитетните и уважавани хора от групата. Всички членове на циганския съд се канят ad hoc, а участието им в съда се определя при всеки конкретен случай. Съставът на циганския съд не е постоянен, участието в него винаги се определя според конкретните случаи. Естествено по-уважаваните членове на общността са канени за участие в съда много по-често, но това в никакъв случай не ги прави пожизнени и нито дори постоянни членове на циганския съд. Задължително членовете на циганския съд са мъже, макар че доста често на различни места съществуват полумитологизирани разкази за отделни уважавани жени, които, в нарушение на традицията, в миналото са били канени за членове на циганския съд, но винаги това е било като изключение. 217 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Броят на членовете на циганския съд не е определен стриктно, като в зависимост от сложността на случая може да бъде по-голям или по-малък. Срещат се случаи на различни цифри – от минимум 3-5, максимум 11-15, а като изключения (в Унгария и Украйна) и до 20-25 души. По-големите състави обаче са по-скоро останали в миналото, и в наши дни e ясно забележима тенденцията да се съкратява състава на съда в по-тесни рамки. Съставът на съда се определя по доста сходен начин при различните цигански групи. Засегнатата страна обявява, че ще свиква съд, кани уважавани хора, които да решат проблема, и известява човекът, който е призован на съд, като той също има право да покани от своя страна други уважавани хора. В България и Румъния напр. нерядко може да се наблюдава развитие на тази традиция чрез нейното формализиране, но отново в духа на консенсуса – двете страни се уговарят да поканят по равен брой хора, а за един човек, който ще направи бройката нечетно число, трябва да се постигне съгласие между двете страни. Най-често проблемите на дадена циганска общност се решават в нейните рамки, т.е. за членове на циганския �� съд�� се канят нейни членове. При много сериозен конфликт в рамките на общността и опасение за пристрастност на членовете на съда могат да се поканят даже �� и хора�� от други �� цигански групи�� , което обаче се случва доста по-рядко. В България всяка субгрупа от общността на Калдарашите свиква свое мешаре, като само при особено сложни казуси се викат уважаваните хора от възможно най-далечната субгрупа или регион, тъй като се смята, че “те са по-отстрани, по-справедливо решават”. Подобен е принципът и при различните цигански групи на територията на бившия СССР, където при много сериозен конфликт в рамките на общността и опасение за пристрастност на членовете на съда�� могат да се поканят �� даже и хора�� от други циган�� ски групи, което обаче се случва доста по-рядко, и само по себе си е отделен казус. 218 Лекция 9. ЦИГАНСКИЯТ СЪД При�� спор между членове на различни цигански групи съставът на циганския съд задължително е смесен. На териториите на бившия СССР за членове на такъв съд могат да бъдат поканени уважавани хора от всички цигански групи, които имат свой съд. При циганите в Румъния идеята за ‘смесен съд’ остава и днес по-скоро на теоретично, отколкото на практическо равнище – възможността�� за такъв смесен съд �� по принцип е�� допустима, обаче само за “уважавани” групи, т.е. чергари (или бивши чергари), говорещи Романес. И�� двата �� случая обаче категорично�� се отхвърля �� всякаква възможност�� за съвместен съд �� с �� “�� неистински�� ”�� цигани (т.е. отдавна уседнали и/или загубили езика си). Ситуацията в другите страни от региона е доста сходна. В България Калдарашите смятат всички останали цигани за ‘цуцумани’ (обобщаващо презрително наименование), и не допускат даже и мисълта за съвместен съд с тях. В Чехия, Словакия и Унгария, за местните Олах Ром, които категорично се дистанцират от всички останали цигани, наричани от тях презрително с обобщаващо название Румунгри, възможността за общ цигански съд с тях е също е категорично неприемлива. При всяко положение обаче, в цяла Източна Европа, самата идея за съвместен цигански съд на групите, притежаващи тази институция, с останалите цигани, непознаващи тази институция, както и привличането на не-цигани под каквато и да е форма в работата на ‘съда’, е категорично недопустима. Времето през периода на преход (след 1989 г.) в Източна Европа донесе някои нови промени и при феномена цигански съд. Тези промени са резултат от различни фактори, напр. отварянето на границите, създаване или възстановяване на контактите между някои родствени цигански групи от съседни страни, миграции в страни от Западна Европа. Зачестяват случаите на трансграничен цигански съд, който се свиква между цигани, живеещи в различни страни (и най-вече в условията на емиграция в Западна Европа), резултат от�� появилите се бракове�� между техни представители. 219 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Процедурата Формалната процедура на провеждането на циганския съд в региона на цяла Източна Европа е доста сходна. Членовете на циганския съд трябва да бъдат поканени с “уважение”, да им се поемат пътните разходи (включително �� даже и�� със самолет на териториите на бившия СССР), а често и докарани с леки коли на заседанието. Трябва да им бъде подготвена богата трапеза, а при необходимост и осигурено �� място�� за преспиване. Разходите по �� цялото провеждането на съдебното разбирателство са за сметка на свикващия съда, макар и понякога като част от съдебното решение може да бъде призованата страна да се обяви за виновна и да поеме тези разходи (или поне част от тях). Съществуват определени разлики в региона по отношени на заплащането на съдиите за тяхната работа. В България такова заплащане се нарича денгуба и се разглежда като компенсация за дните, отделени за съда. В Румъния терминът който се използува е вътрърит и на съдиите се заплаща за решението им и за отделените дни. За циганските групи, живеещи на територията на бившия СССР, се смята за абсолютно неприемливо да се заплаща за съда, само разноските на съдиите се покриват. В Чехия и Словакия напротив, не само че се заплаща на членовете на циганския съд, но и парите се броят публично от неговия ‘председател’ в началото на процеса, пред очите на цялата общност. Самото провеждане�� на циганския съд �� може�� да се осъществи на кое и да е подходящо място – в голямо помещение в собствената къща, на двора, на поляна, в нает ресторант, в специално подготвена голяма палатка, а имало е и случаи (в Румъния и България) при по-важно дело, предизвикало голям общностен интерес, съдът да се провежда даже и на нает стадион. Всеки член на циганската група, който желае, може да присътствува на съдебното разбирателство, включително жени и деца. Разискванията се ръководят от определен член от състава на съда, който се смята за най-авторитетен между тях, но позицията му не е институциали- 220 Лекция 9. ЦИГАНСКИЯТ СЪД зирана (т.е. той е primus inter pares ‘пръв между равни’). В Румъния членовете на циганския съд обикновено избират своя ръководител помежду си, и това се съобщава на присътствуващите в началото на съдебното разбирателство�� , �� в други случаи, напр. в България, това право принадлежи на най-уважавания от тях, а при Ловарите в Словакия и Чехия се наблюдават опити да се институализира тази позиция. ‘Съдебното заседание’�� започва �� с това, че�� двете страни излагат своите позиции, и следва обсъждането от съда – изясняват се обстоятелствата, призоват се свидетели по случая (и от двете страни) и т.н. По време на делото най-много говорят членовете на съда�� , но всеки присътстващ също има право да се изкаже, да посочи дадени обстоятелства или да изложи аргументирано мнението си по повдигнатия проблем�� , с привеждане на примери от миналото. Обсъжданията по случая не са ограничени във времето, и при особено сложни случаи циганският съд може да продължи и няколко�� дена. Стремежът е в хода на обсъжданията да се сближат позициите по случая, и чрез взаимни компромиси да се проправи пътят към постигане на консенсус. След като членовете на съда преценят, че се е оформила в някаква степен обща позиция по случая, която и двете спорещи страни приемат безусловно, те се съвещат помежду си, формулират общоприемливо решение по случая, и го обявяват публично пред всички (обикновено от найуважавания член на съда). Решението на циганския съд винаги е в парични измерения – определена сума (може �� да е в паричните единици на съответните страни, често пъти може да е�� също в злато или в�� чужда валута, или в разнообразни съчетания), която трябва да се плати на ощетената страна или като компенсация за несправедливо обвинения�� , като тази присъда�� носи и социален престиж на спечелилия съдебното разбирателство. Решенията на съда винаги са съобразени с конкретните финансови възможности на осъдения, като може да му се даде и известен гратисен период за заплащане 221 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции на сумата. Основна �� цел на този подход е да се гарантира възможност на по-бедните членове на общността да продължат да живеят нормално и да си развият свой собствен ‘бизнес’ и да не изпаднат от общността, което би било неизбежно при пълното им обедняване и социална маргинализация. В целия регион на Източна Европа са широко разпространени масовите стереотипи за циганския съд, който наказва много тежко виновните лица – издава смъртни присъди (най-често за сътрудничество с властите), постановява отрязването на носа на жените, изневерили на мъжете си, и т.н. Тези твърдения могат да бъдат чути не само от не-цигани, но и от цигани, и най-вече от тези, които произхождат от групи, които въобще не познават феномена цигански съд. При проверка на тези случаи се оказва обаче, че никой не е в състояние да даде конкретен пример на такива тежки наказания (напр. да посочи конкретна жена с отрязан нос) и е ясно, че тези легенди нямат нищо общо с реалността. Решенията на циганския съд не се оспорват и се смятат за окончателни, защото в противен случай би се възприело като неуважение към членовете на съда. На практика обаче, и то при всички цигански групи в разглежданият регион, решението може да бъде обжалвано, без да се накърни авторитета на циганския съд и неговите членове, като се посочат някои формални основания, напр. възникнали нови обстоятелства или поява на нови свидетели, изискващи нов съд. При повторното разглеждане на случая обикновено се канят нови, често и повече съдии, които се смятат за още по-авторитетни хора. Трето разглеждане на еднин и същ случай също е възможно, но на това вече не се гледа с добро око – трябва да се уважи решението на толкова авторитетни хора. Без изрично да е забранено, повече от три обсъждания на едно дело на практика не се случват�� . Като цяло обжалванията на решенията на съда са много по-често явление при циганите в България и Румъния, сравнително по-рядко в Унгария, Чехия и Словакия, докато при живеещите на териториите на бившия СССР цигани такива случаи са по-скоро изключение. 222 Лекция 9. ЦИГАНСКИЯТ СЪД Полагане на клетва При всички споменати дотук цигански групи в региона на Източна Европа в случаите на съдебното разбирателство, при което липсва пълна яснота от събраната информация или при възникнало противоречие�� на свидетелствата, се стига до последното, смятано за най-сигурно средство за установяване на истината – полагане на клетва (хас совлах, жас те солахарес и т.н.). Клет�� вата винаги е публична, пред членовете на съда и пред всички присъстващи, като същестуват множество различни варианти на нейното извършване. На територията на бившия СССР заклеването се прави пред икона, най-често на Св. Николай Чудотворец, който се смята за покровител на циганите в целия този регион. Заклеването може да става става на място, в дома, където се провежда циганския съд, с домашната икона, или с църковна икона, която се изнася в двора на църквата (смята се, че ако клетвата е в църква, Господ може да прости лъжесвидетелство). В Румъния и България напротив, клетвата се прави обикновено в църква, най-често пред иконата на Св. Богородица, често пъти с канене на свещеник. При т.нар. Шанхайци или Китайцуря от Одеса (бивши Келдерари, живяли няколко десетилетия в Китай) полагането �� на клетвата�� с икона задължително трябва да е пред запален огън. В България в много случаи Калдарашите (по-специално субгрупата на Нямци) полагат клетва билизо до манастир и/или до река (или друго водно пространство). Смята се, че най-силна клетва е дадената в мътна вода или мочурище (добре e, когато там има стар мост), като понякога този, който се кълне, трябва да стъпи гол от кръста надолу във водата�� . �� Също така в�� България при �� някои случаи �� заклеването се прави върху кръст, намазан със свинска мас или натрит със сланина. Това се възприема като най-силна клетва, а в румънска Добруджа такава е клетвата върху овча мас. В България в по-ново време заклеването се прави върху две дървени пръчки, сложени 223 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции на кръст, върху които са поставени две цигари, или само върху две кръстосани запалени цигари, които след клетвата заклелият се трябва да изпуши пред всички. В Трансилвания “клетвата се прави върху кръст, вода, земя и огън, държейки запалена свещ”. При Кримуря в Руската�� Федерация и Украйна, които поне номинално са мюсюлмани, клетвата може да е в двора на джамия, но много по-често е в домашни условия, върху хляб. Циганите�� от Косово, които са също мюсюлмани, се кълнат върху Коран. Всяка клетва завършва с изброяване на всички възможно най-тежки последствия, които ще сполетят заклелия се и неговото семейство в случай на лъжлива клетва. Като цяло при всички цигански групи стриктно се вярва, че при лъжлива клетва всичко изречено по време на заклеването, ще се сбъдне в най-кратки срокове. Известни са много случаи в цяла Източна Европа, когато виновният си признава чак когато се стигне до клетва, защото не може да намери кураж да да излъже при полагането на клета. Тъй като полагането на клетва е изключително сериозен инструмент за установяване на истината, след клетвата вече не може да има оспорване и следва окончателното решение на циганския съд, което вече не може да се оспорва или обжалва. В някои случаи обаче даже клетвата не е в състояние да докаже вината или невинността на заподозрените. Съдът в такива случаи не взема никакво решение и никой вече няма право да повдига въпроса за ново съдебно разбирателство – смята се, че от тук нататък всичко вече е в ръцете на Бога, и ако някой е направил лъжлива клетва, Господ ще го накаже. Изпълнение на решенията на съда Изпълняването на решенията на циганския съд на практика е неизбежно. При циганския съд липсват институционализирани механизми�� за принуда, които да следят�� за �� спазването�� на тези �� решения�� и за �� прилагането�� на санкциите.�� При общности като циган- 224 Лекция 9. ЦИГАНСКИЯТ СЪД ската (или поне при групите, при които съществува институцията цигански съд), където силата на публичното мнение в рамките на общността и социалните отношния в нейните рамки определено надделяват над личността,�� институцията �� на циганския съд определено е много по-ефикасна и ефективна, отколкотото�� “истински�� ят съд” в съврeменното ни общество с всичките си легални институции и средства за принуда със съответните им бюджети. Решението, постигнато с консенсус от циганския съд, е по презумция задължително за всички, и то просто не може да не се изпълни – това ще се възприеме като изключително неуважение не само към авторитетните �� членове на�� съда, но към цялата общност. Неминуемото и неизбежно наказание за такова поведение е отпадането от общността на този, който не приема решенията на съда. Това въщност е и основния мотив за спазването им – никой не иска да остане изолиран от общността си, от своята естествена среда, което за циганите (поне за тези от описваните общности) е равносилно на социална смърт. Класификация на случаите, разглеждани пред циганския съд Случаите, разглеждани пред циганския съд, могат да се групират в няколко основни категории. Това разделение е в повечето случаи доста условно и на практика тези категории не винаги са ясно отграничени�� , или са преплитат и смесват. При всяко положение обаче подобна формализирана класификация помага да се разбере същността на явлението циганския съд, както и причините за неговото съществуване през вековете. A. Спорове, засягащи икономически интереси. Това определено са най-често срещаните казуси, решавани от цигански съд, срещащ�� и�� се при всички цигански групи. И в чергарското минало, и понастоящем, тези съдебни разбирателства 225 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции могат да бъдат�� твърде�� разнообразни. Те могат �� да обхващат�� изключително широк спектър на икономически активности, което е разбираемо предвид безспорната гъвкавост на циганите (особено от разглежданите тук групи)�� в търсене на печеливши �� икономически ниши и навлизането в нови икономически сфери в периода на преход�� . Цигански �� съд�� може да бъде свикан за навлизане в чужди икономически сфери или пазари, за нелоялна конкуренция, за предлагане на по-ниски цени, за отнемане на чужда поръчка или клиенти, за невърнат навреме дълг и т.н. Всъщност, погледнато в ретроспекция, това са били и основните причини за свикване на цигански съд и в чергарското минало, а в наши дни само са променени формите на реализираните икономическите активности. Б. Спорове, засягащи семейни въпроси. Тук се включват също доста разнообразни случаи, касаещи главно отношенията между два рода, представители на които са сключили брак – напр. обезщетение, ако невестата не е девствена, ако избяга при родителите си или при друг мъж, �� при конфликти между мъж и жена или между снаха и свекърва, и т.н. В тези случаи предмет на съдебното разбирателство е платеният преди сватбата откуп за снахата – трябва ли да се върне, в какъв размер, трябва ли да има обезщетение за морални щети и т.н. Като цяло при циганите на териториите на бившия СССР�� , по�� подобни�� поводи сравнително рядко се свиква цигански съд, като стремежът е семейните проблеми да се решават между двата рода, за да не се изнасят пред общността, и ако все пак е неизбежно да се свика съд по подобен случай, за членове на съда могат да се канят само хора от съответната група. При циганите в България и Румъния напротив, съдебните�� разбирателства по такива поводи са постоянно явление (поне около половината от разглежданите случаи). При обяснението на тези различия основен фактор е обстоятелството, че при разглежданите групи в България и Румъния, както и в страните от Централна Европа, плащането на откуп за булката 226 Лекция 9. ЦИГАНСКИЯТ СЪД е неизменно явление, докато при циганите в бившия СССР такова плащане е много по-рядко срещано явление – обичайно е само при Кримуря, в повече или по-малко завоалирана форма при Келдерари и Ловари, а при останалите цигани липсва. В. Спорове, касаещи морално-етични въпроси. Свикването на цигански съд по такива въпроси е познато в целия регион на Източна Европа, но е сравнително доста по-рядко срещано явление, и са възможни различни варианти. По принцип се смята, че сътрудничеството с органите на властта е достатъчен повод за съдебно разглеждане на случая, което �� особено се подчертава от циганите, живеещи в страните на бившия СССР, но на практика цигански съд с такива обвинения се свиква само когато има конкретно засегнати хора и най-вече икономически интереси. Всъщност �� на цигански съд, свикан по подобен повод, се дискутира не само и и не толкова самото сътрудничество с властите, а в много по-голяма степен последствията от него (напр. икономически загуби на свикалия съда), т.е. формулировките за недопустимост на подобно сътрудничество са по-скоро на “идеологическо” равнище, а на практика се обсъждат определени икономически проблеми. По същия начин често пъти случаите, касаещи морално-етични въпроси, �� се преплитат с разбирателства, касаещи семейни въпроси, като вторите излизат на преден план като конкретен повод за свикването на съда. По-често цигански съд от този род се свиква при конфликти или ситуации, при които се смята, че е накърнен престижа на някого, тъй като при циганите от разглежданите тук групи престижът в рамките на общността е категория със изключителна стойност. Г. Проблеми, касаещи цялата общност (или част от нея). Свикването на цигански съд по такива поводи на теория се приема за възможно от всички разглеждани цигански групи в целия регион, но на практика е изключително рядко срещано 227 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции явление. Такива �� казуси могат да бъдат случаите през �� последните години в Руската Федерация, когато изплашени от случаите на наркомания сред младите цигани, крис (при Келдерари) постановява да се спре търговията с наркотици, която рефлектира сред самата общност. Интересен вариант на идеята за цигански съд за решаване проблемите на цялата циганска общност е�� и предложението на известен цигански лидер в Москва да се свикат на сходка уважавани хора от всички цигански групи, които да изберат подходящи хора, които да ръководят�� ромското�� движение и �� неправителствените организации. Значението на циганския съд и и перспективите пред него Циганският съд�� заема изключително важно място в живота на много цигански �� общности, живеещи в региона�� на �� цяла Източна Европа�� . Наличието (или отсъствието) на такъв�� съд е�� много ясен маркер, който (особено според самите цигани, при които съществува) ги разграничава както от останалите цигани, така и от другите народи. �� Циганският съд�� е характерен и ефективен механизъм на етносоциалната им организация; действен социален регулатор, контролиращ и блокиращ девиантните прояви �� на отделните членова�� на�� дадена�� та�� общност�� , гарантиращ нейната устойчивост и стабилност. В историческа перспектива се оказва, че наличието на ци�� гански съд се превръща в сравнително най-сигурното средство за запазване на етническата идентичност на общността и осигурява спазването�� на ендогамия�� та в нейните рамки�� . Нещо повече, наличието на общ цигански съд в страните, наследили бившия СССР, допринася до развитие поне в някаква степен на съзнание за общо-циганско единство, което в този регион присътства в значително по-силна степен, отколкото където и да е другаде по света. Т.е. в крайна сметка, циганския съд се оказва действен фактор не само за съхранението, но и за цялостното развитие на общността. 228 Лекция 9. ЦИГАНСКИЯТ СЪД Въпреки старинността на институцията �� обаче�� тя е подложена на промени. Циганите по своя начин на живот са обречени да живеят сред чуждо макро-общество, от което те естествено не могат да се изолират напълно. Принципът на консенсус, залегнал в основите на циганския съд, обаче все повече и повече влиза в противоречие с развитието на съвременната цивилизация, която се изгражда и функционира върху други принципи и норми. Така, че перспективите пред циганския съд до голяма степен ще зависят от перспективите за цялостно развитие на циганската общност в съвременни условия. ЛИТЕРАТУРА Колев, Асен. 2000. Мешерето. Мит и действителност. Асеновград. Марушиакова, Елена и Веселин Попов. 2007. Циганският съд в Източна Европа. – В: Студии Романи. Том VII. Избрано. София�� : Пара�� дигма, 337-382. Пампоров, �� Алексей. 2002. Мешерето�� – структура и социална функция. – Балканистичен форум 1-2-3: 207-212. Acton, Tomas. 2003. A Three-cornered Choice: Structural Consequences of Value-Priorities in Gypsy Law as a Model for More General Understanding of Variations in the Administration of Justice. – The American Journal of Comparative Law 51 (3): 639-658. Acton, Thomas, Susan Caffrey and Gary Mundy. 1997. Theorising Gypsy Law. – The American Journal of Comparative Law 45 (2): 251-268. Bobu, Nicolae. 2002. Book about Rroms. Common Law – A Legal Peace Process. Cluj-Napoca: Dacia. Cahn, Claude. 2009. Romani law in the Timiş County Giambaş community. – Romani Studies, Ser. 5, 19 (2): 87-101. Ficowski, Jerzy. 1981. L’autorite du Sero-Rom sur les Tsiganes de Pologne. – Etudes Tsiganes 4: 15-25. 229 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Ficowski, Jerzy. 1985. Cyganie na polskich drogach. Krakow & Wroclaw: Wydawnictvo Literackie. Liégeois, Jean-Pierre. 1973. La kris. – Etudes Tsiganes 3: 31–46. Loss, Sandor. 2002. The ‘Romani Kris’. Research Report. Miskolc. Marushiakova, Еlena. 1998. Self-government among Bulgarian Gypsies. – In: Taras, Ray. (Ed.) National Identities and Ethnic Minorities in Eastern Europe. London: Macmillan Press, 199-208. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2005. The ‘Gypsy Court’ as a Concept of Consensus among Service Nomads in the Northern Black Sea Area. – In: Leder, Stefan und Bernhard Streck. (Hrsg.) Shifts and Drifts in Nomad-Sedentary Relations. Wiesbaden: Reichert, 123-147. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2007. The Gypsy Court in Eastern Europe. – Romani Studies, Ser. 5, 17 (1): 67-101. Piasere, Leonardo. 1983. I Plesnora: uomini di pace fra i Xoraxane. – Lacio Drom 19 (1): 9-20. Stojka, Peter. 1997. La krísiňake Rom taj i románi krísi andej Vlašika Rom. Soudci a soudy u olašských Romů. – Romano Džaniben, IV (3-4): 120-128. Tcherenkov, Lev and Stephane Laederich. 2004 The Rroma otherwise known as Gypsies, Gitanos, Γυφτοι, Tsiganes, Ţigani, Çingene, Zigeuner, Bohemiens, Travellers, Fahrende, etc. Vol. 1: History, Language, and Groups. Vol. 2: Traditions and Texts. Basel: Schwabe. Weyrauch, Walter 0. and Maureen Anne Bell. 1993. Autonomous Lawmaking: The case of the ‘Gypsies’. – The Yale Law Journal 103 (2): 323-399. Weyrauch, Walter 0. (Ed.) 2001. Gypsy Law. Romani Legal Traditions and Culture. Berkeley & Los Angelos & London: University of California Press. 230 ЛЕ КЦ ИЯ 10 . ЦИГАНСКАТА МУЗИКА Циганите (Рома и други цигански общности) са нагледен пример как един народ може да съществува в две измерения – и като отделна общност (или може би по-точно, общности), и като повече или по-малко обособена�� част от обществото �� (по-точното от социалната структура на нациите-държави, в които живеят)�� . �� Циганите по презумция са общност/общности, обособени чрез ясни (включително ендогамни) граници от не-циганите, и тези граници продължават да съществуват и в наши дни, независимо от прехода им в модерната епоха. През цялата своя история те обаче винаги са били и част от обществото, поради обстоятелството, че начинът им на прехрана винаги, даже и при традиционния номадски начин на живот, е свързан се предлагането на определени стоки или услуги на околното им общество (т.нар. сервизен номадизъм), т.е. те винаги се явяват неразривна част от цялостната обществено-икономическа структура на даден социум. *** Музиката е едно от основните занятия на циганите още от пристигането им в Европа, а вероятно още и в древноиндийската им прародина. Основания �� за това се�� търсят преди всичко в сведенията на арабския историк от IХ в. Хамза от Исфахан и в “Книга на царете” на персийски поет Фирдоуси (1011 г.), които предават в различни варианти историята, свързана �� с персийският�� шах Бахрам-Гур (420-438 г.) и изпратената му от “индийския цар” голяма група от музиканти (зоти или лури) и техните семейства, които впоследствие напускат страната и от тогава обикалят по пътищата на света. Според редица автори описваните събития, впреки че са отразени в полулегендарна форма и в доста по-късно време, по- 231 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции чиват на действителни исторически факти и може да се приемат за един от началните етапи на циганските миграции. И до днес немалки части от циганите в различните страни на Централна, Източна и Югоизточна Европа продължават вече поколения наред да изкарват прехраната си чрез музиката. Във всички случаи, и в миналото, и днес, основен потребител на музиката, създавана и изпълнявана от цигани музиканти, е преди всичко околното им население. Музиката обаче присъства регулярно и в рамките на самата циганската общност – в рамките на различните семейни и календарни празници, при отделните ритуали, като и в ежедневния живот. Музиката може да функционира в различна среда – общностна, семейна, възрастово и/или полово отграничена. Самата циганска музика е изключително разнообразна, но при все това би могла съвсем схематично да се раздели на две основни части, разграничени съобразно средата на изпълнение и нейните функции. Една част от нея може да се определи като ‘музика за обществото’ (изпълнявана от цигани пред потребители от средите на околното им общество), а друга част – като ‘музика за общността’ (т.е. изпълнява само в рамките на самата циганска общност). На пръв поглед тази семпла схема изглежда напълно логична и изчерпателна, но както често се случва, в живота нещата се оказват доста по-сложни и нееднозначни. Тази ситуация е лесно обяснима предвид обстоятелството, че двете измерения, в които съществуват циганите – общността и обществото – не са разделени помежду си с “китайска стена” и изолирани една от друга, а между тях има непрекъснати взаимни прониквания и взаимовлияния. Съответно и в музикалната сфера нещата не са толкова избистрени и ясно разграничени както би могло да се предположи, базирайки се само на по-горе посочената схема в нейния буквален прочит. Двете сфери на функциониране на циганската музика – за общността и за обществото – се намират в постоянен процес на 232 Лекция 10. ЦИГАНСКАТА МУЗИКА взаимодействие и взаимовлияние, като крайните резултати могат да са доста разнообразни в различните конкретни случаи. Съответно и корелациите между идентичностите на циганите като общност и като част от обществото се оказват взаимосвързани, а резултатите от тях – комплексни. Преобладаващата част от досегашните изследвания на циганите са били ограничени в дискурса ‘циганите като общност’ (групово разделение, етнокултурни характеристики, език, и т.н.), а обществото в най-добрия случай (но далеч не винаги) се възприема само като контекст, в който циганите съществуват. При този подход, при който циганите се разглеждат само като общност, обаче когато става въпрос за циганската музика се сблъскваме със странен парадокс. Преобладаващият брой от изследванията, посветени на циганската музика, включително и в случаите, когато се визира темата за идентичностите на циганската общност, се базират на материали, събирани в средите на професионалните цигани музиканти, обслужващи на първо място околното общество, т.е. де факто във всички тези случаи циганите се изследват не толкова като общност, колкото като част от обществото. Популярната напоследък в модерната западна антропология теза за ‘пърформанса на идентичността’, т.е. концепцията, че идентичността се представя пред ‘другите’, има своите основания, такава форма на нейното изразяване наистина съществува. Проблемът тук обаче е, че представяната пред ‘другите’ и реално изживяваната, в средата на ‘своите’ идентичност далеч не винаги са тъждествени или поне припокриващи се понятия. Нещо повече, всъщност в живота идентичностите могат да се изразяват под различни форми, и представяната пред ‘публика’ (т.е. пред околното общество) идентичност определено не е най-важната за общността. Добре известни са феномените на ‘етническата мимикрия’ и ‘преферираната идентичност’, при които части от циганите предпочитат да демонстрират пред околното им общество дру- 233 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции га, не-циганска идентичност, докато в рамките на своята общност за тях водеща си остава циганската им идентичност. От друга страна, все повече и повече са разраства феноменът на ‘мнимите цигани/роми’, т.е. случаите на не-цигани, които публично декларират и демонстрират циганска/ромска идентичност в избрани обществени сфери. Може би това да изглежда парадоксално, предвид силното нарастване на масовите анти-цигански нагласи в периода на преход в Източна Европа, но този процес има своите обяснения. Засиленият интерес към ‘ромската тема’ през последните две десетилетия доведе до появата на множество програми и проекти (фондационни, национални и европейски), насочени към решаване проблемите на циганите. В този контекст някои от хората, включвайки се в цялата тази, наричана от нейните критици ‘джипси индустрия’ (макар и по-точно би било ‘ромска индустрия’, защото в тази сфера винаги се използва политически коректния термин), започнаха да “преоткриват” своите ‘ромски’ корени. Разбира се, идентичността е въпрос на избор, и времето най-добре ще покаже дали тези ‘нови роми’ са допринесли за развитието на циганската общност и за решаване на нейните проблеми, или напротив. Феноменът на ‘бабите циганки’, както често биват наричани случаите на демонстриране на мним цигански произход, активно функционира и в интересуващия ни план – представянето на циганска музика – и мотивите за неговото бурно развитие при префесионалните музиканти не са много по-различни, отколкото при ‘професионалните роми’ в ромския неправителствен сектор, единствената разлика е може би екзотичния и романтичен облик на свободни бунтари на ‘професионалните роми’ в музиката. Найдобрата илюстрация за това са десетките музикални групи (особено в Западна Европа), съставени от не-цигани или с минимално циганско участие, които изкарват своята прехрана с изпълнения на ‘циганска музика’. А на върха на пирамидата, най-известния такъв случай на ‘ромски музикант’ е с Евгений Хуц (Eugene Hutz), 234 Лекция 10. ЦИГАНСКАТА МУЗИКА ръководител на групата “Гогол Борделло” и основател на направлението ‘джипси пънк’ (Gypsy Punk), за когото никой в родния му Киев, включвайки и роднините му, до скоро не подозираше, че е от цигански произход. *** Когато се говори за ‘циганска музика’, на първо място възниква въпросът какво все пак трябва да се разбира по това понятие. То масово се използва в най-различни контексти, но въпреки спорадичните опити да се “докаже” някаква обща формална характеристика на циганската музика (напр. наличието на т.нар. ‘цигански лад’), огромната част от изследователите скланят, че всъщност има различни музикални форми и традиции, които могат да бъдат приведени под този общ знаменател, но най-вече от гледна точка на изпълнителите и начините на изпълнение и функциониране. Така всъщност достигаме до един общ принцип, добре известен в науката – отделните културни елементи сами по себе си не са етнически натоварени; те стават такива, когато се осмислят в този план от съответните общности, които ги превръщат в разграничаващи ги маркери от ‘другите’ общности. Т.е., �� най-просто казано, ‘циганска музика’ е тази музика, която самите цигани смятат за своя, и �� която същевременно и �� околното им население възприема като такава. Казано в скоби, циганската музика се оказа може би единствената публична сфера, в която обявеното за политически некоректно название ‘цигани’ не бе заменено с ‘роми’. И ако в много случаи, поне в публичната сфера, за обозначаване на общността се използва смятаният за политически коректен термин ‘Рома’, то при представянето на нейната музика често пъти се използва определението “циганска”, което през последните десетина години бе обявено за политически некоректно. От тук и парадоксът, че нерядко може да се види или чуе обява, че предстои честване на 8-и април, Международният ден на ромите, на който по проект 235 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции на неправителствената организация “Рома”, музикално-танцовия състав “Рома” ще представи концерт от “цигански песни и танци”. Този, на пръв поглед парадоксален феномен, може да бъде разбран от гледна точка на носителите на музикално-танцовите традиции в ‘ромските’ проекти на неправителствения сектор. В редица цигански общности музиката е основно традициионно занятие от векове, и те са си създали определен публичен имидж като изпълнители именно на “цигански песни и танци”. От тяхна гледна точка новото наименование на общността, ‘Рома’, не е подходящо за обществена употреба, тъй като за тях обществото се състои преди всичко от потребителите на тяхната музика, песни и танци, пред които те трябва да поддържат определен имидж. Затова и когато представители на тези общности определят своите музика, песни и танци, те определено предпочитат да запазят �� прилагателното�� “цигански”. Нещо повече, на ниво общностна идентичност и общественото й изразяване, представителите на тези общности предпочитат наименованието ‘цигани’, което може даже да доведе до противопоставянето “роми – цигани”. Това противопоставяне е най-силно изразено в Унгария, а в страните, наследили бившия СССР, въобще господства самообозначeнието като ‘цигани’, а ‘Рома’ се използва само от малочислените представители на ромския неправителствен сектор, и то главно в правозащитен дискурс. Разбира се, в тези случаи не става въпрос само за цигани, за които музиката е основна и традиционна професия, често пъти именно този фактор се оказва водещ и определящ при общественото обозначаване на циганската общност. Циганската музика всъщност е събирателно понятие, включващо в себе си различни ‘цигански музики’, възникнали на базата на различните културно-исторически региони, в които живеят циганите. В Източна Европа съществуват, обособени на базата на историята, три културно-исторически региона, предопределени по-специално от доминацията на трите големи империи (Османската, Австро-Унгарската и Руската) от Средновековието до на- 236 Лекция 10. ЦИГАНСКАТА МУЗИКА чалото на модерната епоха. В тези три културно-исторически региона съществуват, най-общо казано (без отчитане на контактни зони и преходни варианти), три основни типа циганска музика, отличаващи се повече или по-малко по своите формални, музикологични характеристики. Между другото, неведнъж ни се е случвало да наблюдаваме реакцията на цигани от един от тези региони, когато за пръв чуят музика на цигани от други региони. Тяхната реакция е абсолютно категорична – “това не може да бъде циганска музика”, “това не е истинска циганска музика”. Въпреки тези различия, циганската музика и от трите региона има сходни принципи на функциониране и корелации с циганските идентичности. Изведените по-горе два основни типа циганска музика (за обществото и за общността) присъстват и в трите обособени културно-исторически региона, като във всеки от тях има известни специфики както в самата музика, така и в нейното функциониране. *** Музиката, изпълнявана от цигани, най-често професионални или полу-професионални (т.е. упражняващи, освен музиката, и други професии) музиканти пред не-цигани, може съответно да се раздели на два отделни части, съобразно своя произход – на музика с автори не-цигани и музика с автори цигани. В течение на времето двете части от тази музика започват постепенно да се превръщат в ‘циганска музика’ и да се възприемат като такава от околното общество (независимо, че в редица случаи може да се знае, че авторите й не са цигани). В Централна Европа (страните, възникнали на руините на Австро-Унгарската империя) пример за такава ‘циганска музика’ (колкото и условно да звучи в случая това понятие) са изпълненията на класическа музика от цигани. Тази традиция започва още от ХVIII в., от времената на легендарните цигански музиканти 237 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Янош Бихари и Цинка Пана, свирили в императорския двор във Виена, за да достигне своя завършек в съвременния Цигански�� симфоничен оркестър ‘100 цигулки’ (100 Tagú Cigányzenekar) �� в Будапеща. В наши дни образци от този вид музика може да се чуят на много места не само в Централна, но и също така и в Източна и Югоизточна Европа, както и в Западна Европа. И докато в Централна Европа и изпълнители, и публиката, в повечето случаи знаят нейния произход, то в останалите случаи тя се въприема еднозначно като ‘циганска музика’. В бившата Руска империя още от ХIХ в. са особено популярни т.нар. ‘цигански хорове’, въз основа на които възниква специфичен ‘цигански елит’, тясно обвързан с най-висшите слоеве на тогавашното общество. Техният репертоар е разнообразен, изграден главно върху авторски произведения или обработки на руския фолклор. Особено място в този репертоар заемат романсите, на чиято основа даже възниква отделно музикално направление, т.нар. ‘цигански романси’, сред авторите на които са известни поети и композитори (не-цигани). Традицията на циганските романси се развива във времето, постепенно сред техните автори се включват и цигани. Циганските романси завоюват нови територии в цяла Европа, както между не-цигани, така и сред циганите професионални музиканти, техният произход и авторите им се забравят, и в редица случаи те се възприемат еднозначно като ‘циганска музика’. Като куриоз можем да посочим един съвсем актуален случай. Един известен цигански музикант в България разказа по националната телевизия как той е написал един от найизвестните по цял свят цигански романси “Очи черные”, при това в полулегендарен стил – отишъл при параклис в планината, там заспал, дошло му вдъхновение свише … А това е един от класическите цигански романси, създаден в края на ХIХ в., и тази песен присъства днес в репертоара на редица музикални групи (цигански или представящи за такива) в Западна Европа. 238 Лекция 10. ЦИГАНСКАТА МУЗИКА В условията на бившия СССР възниква един нов феномен в развитието на циганската музика – създаденият през 1931 г. Театър ‘Ромэн’. Това далеч не е само идеологическо-пропагандистки ход на съветската държава, а същевременно събитие с важно значение за развитието на циганската музика. Постепенно през годините в много от големите градове на СССР се създават различни професионални музикално-танцови цигански ансамбли, музикални школи и т.н. Циганската музика се тиражира масово под различни форми (медии, аудиозаписи, филми и т.н.), и се оформя нов еталон за циганска музика, базирана на музикалните традиции на живеещите в СССР различни цигански групи (и на първо място Руска Рома), вече с автори цигани. Нещо повече, тази циганска музика излиза извън границите на СССР и става популярна в цяла Източна Европа, оказвайки своето влияние върху самата циганска общност. Отделни музикални образци от тази музика се изпълняват от професионалните музиканти (не само в Източна Европа, но и по цял свят), а някои песни навлизат в живота на циганската общност, без да се знае нищо за техния произход (напр. в едно трансилванско село местните цигански момичета не само че ни изпяха свой вариант на известната песен ‘Андо вурдон’ от не по-малко известния съветски филм “Таборът отива към небето”, но и ни убеждаваха, че това е ‘стара тяхна песен’). Показателно е, че създаваните през последните години от ромския неправителствен сектор многобройни музикалнотанцови състави и школи в страните на Централна и Югоизточна Европа в редица случаи възприемат определни образци от школата на Театър ‘Ромэн’ (напр. сценичните костюми) като еталон за “истинските” цигански традиции, даже и в случаите, когато собствените им културни традиции са доста по-различни. Само един пример в тази насока. На Балканите, още от времената на Османската империя, по-голяма част от циганите са били мюсюлмани. Съответно жените в циганските групи, които са (или са били в близкото минало) мюсюлмани, в миналото са носели характерни- 239 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции те за жените мюсюлманки в този регион шалвари (а на места, особено в селските региони, и до днес продължават да ги носят), т.е. това е тяхното ‘традиционно’ облекло. В София местните цигани са били до преди две-три поколения мюсюлмани, след което постепенно преминават към православното християнство (а в ново време и към евангелизма). Многобройни писмени свидетелства и фотографии, от края на ХIХ в. до към 40-те години на ХХ в., ясно показват, че циганските жени по това време са се обличали със шалвари, които и до 80-те години на ХХ в. са празнично облекло, което се облича само на сватба или на други големи семейни тържества. В София съществуват (или поне доскоро съществуваха) няколко цигански музикално-танцови ансамбли, възникнали по различни проекти на ромския неправителствен сектор, и във всички от тях младите момичета са облечени в сценични костюми, включващи дълги и широки поли, добре познати от репертоара на Театър ‘Ромэн’, възприемани както от самите участници, така и от зрителите (и цигани, и не-цигани) като ‘традиционни цигански носии’ … На Балканите музиката, изпълнявана от цигани, векове наред активно присъства в живота на цялото общество под различни форми – както в условията на Османската империя, така и в новите независими държави, възникнали през модерната епоха. Циганите музиканти на Балканите изпълняват най-често образци от музиката на околното им население (включително и като военни музиканти), но заедно с това създават и собствени музикални форми. Циганската музика на Балканите се базира на местните културни и музикални традиции и се вписва органично в общия музикален комплекс на региона, превръщайки се в негова съставна част още в предмодерната епоха. През последните няколко десетилетия този процес продължава активно да се развива, и циганската музика се превръща постепенно във важен сегмент от бурно развиващата се нова балканска музика, базирана на общите за целия регион музикални традиции. Тази музика, отричана от 240 Лекция 10. ЦИГАНСКАТА МУЗИКА интелектуалците и изключително популярна в широки слоеве от населението, се обозначава по различни начини в отделните балкански държави – ‘турбо-фолк’ в бивша Югославия и наследилите я незавависими държави, ‘чалга’ в България, ‘манале’ в Румъния и т.н. Циганите (музиканти и певци) са важна част от този музикален комплекс. Нещо повече, освен текстовете на Романес, които пълноправно си съжителствуват с текстове на други балкански езици, наблюдава се и тенденцията за смесване и на езиците, и могат да се чуят изпълнения на една песен, съчетаваща няколко езика (включително и Романес). В условията на съвременната глобализация, балканската циганска музика също напуска границите на своя регион и се разпространява по света. Първоначално това разпространение е главно чрез образци на тази музика, промотирани от не-цигани (особено трябва да се подчертаят в тази насока филмите на Емир Кустурица и музиката на Горан Брегович в тях, в голямата си част авторска адаптация на цигански музикални образци). Тази музика все повече навлиза обратно сред циганската общност, и неведнъж в България сме чували от цигани, че известната песен “Са е Рома” (или “Хедерлези”) всъщност е ‘стара тяхна песен’, която техните прадеди са изпълнявали от поколения ... Като особен случай трябва да се отбележат примерите на песни, създанени от не-цигани, които навлизат в циганска среда и с течение на времето се превръщат не само в ‘цигански песни’, но и във важен, символен маркер за циганската/�� ромската�� идентичност. Най-типичният пример в тази насока е спомената по-горе песен “Са е Рома / Хедерлези”) от филма “Циганско време”, която влезе в репертоара на стотици цигански и не-цигански музикални състави по �� цял свят. Нещо повече, в наши дни тази песен се�� превърна в един от символите на ‘традиционната циганска музика’, както за не-циганите, така и до голяма степен вече и за самите цигани. Една малка подробност – песента всъщност е музикална адаптация на �� Горан�� Брегович �� въз основа на�� мелодията �� на тради- 241 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции ционна албанска песен от Косово, а текста е написан от екипа на филма и преведен на Романес … Нещо повече, въз основа мелодията на тази песен възникват съвършено нови песни, с текстове на други диалекти на Романес и с друго съдържание, които изпълняват вече и други функции. Такъв е случаят с църковния химн, изпълняван от представители на Руска Рома в Москва, които са преминали към Петдесятната църква, като основен солист е Василий Васильев, изпълнител на ролята на ‘Яшка Цыган’ от изключително популярния в СССР и Източна Европа през 60-те години филм �� “�� Неуловимите отмъстители”. *** Циганската музика, изпълнявана в рамките на самата общност, може да бъде вътрешно диференцирана съобразно контекста на изпълненията, като тази сегментация е до голяма степен сходна и в трите визирани културно-исторически региона. Важен сегмент от тази музика, както в миналото, така и в наши дни, и в трите региона са различните видове обредни песни, вплетени в структурата на различни празници и обичаи. Този сегмент, който може да се определи като ‘традиционен цигански фолклор’, с цялата усновност на това определение, не е неизменен във времето (и като форми, и като начин на функциониране). Погледнато от формално-музикологична гледна точка, този обреден фолклор (както и самите празници и обичаи на циганите), са тясно обвързани с културните и музикални традиции на околното им население от трите региона. В миналото този традиционен музикален обреден фолклор е имал особено важно място в живота на циганите, но в модерната епоха той до голяма степен се десакрализира и неговата роля за общността все повече и повече намалява, и днес на терен могат се срещнат малко съхранени традициони обредни песни. Същото се отнася и до необредния традиционен фолклор, който се помни 242 Лекция 10. ЦИГАНСКАТА МУЗИКА вече само от старите хора, и на негово място в живота на циганите се заема от нововъзникващи образци на циганското музикално изкуство, както и от не-циганска музика от различни видове. Изхождайки от общи съображения и по аналогия с развитието на други фолклорни традиции, логично би било да се предположи, че в модерната епоха се извършва преход на образци на циганската музика от сферата на музиката за общността към сферата на музика за обществото. Такъв преход наистина се извършва, но той е двустранен, а колкото и странно да изглежда, в повечето случаи е в обратна посока, от обществото към общността. В условията на бившия СССР школата на Театър ‘Ромэн’ се базира преди всичко на музикалните традиции на Руска Рома, които са типична музика, насочена към обществото. В нейния контекст са вплетени органично редица музикални образци на Келдерари и Ловари, които са по-нови мигранти (от края на ХIХ и началото на ХХ в.) в този регион, и са носители на музика, функционираща в рамките на общността. Така се оформя един синтетичен общ стил, обединяващ различни цигански музикални традиции, който чрез обществените механизми на разпространение се налага като еталон за “истинската циганска музика”, и постепенно се налага и като музика на общността за различните цигански групи, живеещи в бившия СССР. Като краен резултат в наши �� дни по�� вечето от циганските групи в страните, наследили бившия СССР, де факто са загубили частично или даже изцяло своите собствени музикални традиции и са възприели на тяхно място образците на тази нововъзникнала циганска музика като музика на общността. В Унгария в наши дни налице е друг феномен. Възникналото ново направление в развитието на циганската музика, станало известно с творчеството на групата “Кали яг” (Черен огън), базирано на музикалните традиции на т.нар. ‘Олах Ром’ (типичен пример за музика, изпълнявана в рамките на общността), представяни сценично в модернизиран вид, бързо набира популярност, и предизвиква множество подражатели. И което е особено важ- 243 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции но, това ново направление се разпространява в цяла Централна Европа, и в много от случаите сред цигани професионални музиканти от цигански общности, чиите музикални традиции са много по-различни – т.нар. Румунгри, даже и румъно-езичните Беаши. На Балканите водещо за развитието на циганската музика е творчеството на циганите професионални музиканти, която е ориентирана преди всичко към обществото, и чрез неговите канали навлиза и в общността. Това е валидно даже и за случаите, когато става дума за песни, които, поне формално, би трябвало да са обредни. Типичен пример за такова развитие са две песни, посветени на т.нар. ‘циганска нова година’ (Василица) – едната в изпълнение на “царя на циганската песен” от бивша Югославия Шабан Байрамович, а другата на една от най-известните български фолк-певици Софи Маринова. Безспорно интерес предизвиква въпросът как реално функционират циганската музика и песни, изпълнявани в рамките на общността, и има ли различия в тях в зависимост от конкретния контекст, в който са изпълнявани, а в по-широк план, и върху многообразието и развитието на техните идентичности. В тази насока могат да се приведат някои примери от живота на циганската група Серви, живеещи в съвременна Украйна. Обичайна практика при Сервите (както и при другите цигански групи, живее�� щ�� и в страните от бившия СССР) са взаимните гостувания и събирането на роднини и приятели в семейна среда. Могат да се разграничат два вида гостувания, които могат да се определят като ‘официални’ и ‘неофициални’. Т.нар. ‘официални’ гостувания се уговарят и подготвят предварително, и те обикновено са по някакъв повод – рожден или имен ден, годишнина от н�� я�� какво семейно събитие, някакъв календарен празник (традиционен или по-нов) и т.н. За тези събирания се подготвя богато подредена трапеза, като в циганските къщи винаги има отредено специално централно помещение (т.нар. ‘зала’) за тези цели (в градски условия функциите на ‘зала’ изпълнява обикновено холът на 244 Лекция 10. ЦИГАНСКАТА МУЗИКА апартамента). Т.нар. ‘неофициални’ гостувания се извършват без особена предварителна подготовка, често се уговарят в последния момент, по някакви спорадични поводи или най-често без повод или не се уговарят изобщо. Обикновено гостите се събират в кухнята, общата трапеза не е най-важната част от празнеството, тя е по-скромна, и сравнително бързо приключва. И при двата типа гостувания неименуемо се стига до изпълнение на песни на края на вечерта, това е нещо като задължителна част от общото празненство, като финал на общата трапеза, но репетоарът от изпълняваните песни и начинът на изпълнението им в двата случая са доста различни (при все че може да има известни повторения). При т.нар. ‘официални’ семейни празненства изключително рядко се изпълняват общо (т.е. от всички участници в празненството) песни. Господстват индивидуалните изпълнения, като всеки един от циганите си има ‘своя’ песен, която обича и която винаги изпълнява при подобни случаи (‘подарява я’ според общоприетия израз). Всъщност в случая се повтаря трайно установения модел на поведението на гостите на семейни тържества (сватба и кръщене), който се повтаря при различните цигански групи в страните от бившия СССР. На циганските сватби не свирят цигански музикални състави, това се смята за унижение в циганска среда (едни цигани да обслужват други цигани), затова се наемат музиканти не-цигани, които познават циганския репертоар. Циганите, поканени като гости на сватбата, са задължени да поздравят младоженците с по една песен или танц. Репертоарът на песните, изпълнявани по време на ‘официалните’ гостувания, включва изцяло цигански песни. В цялото постсъветско пространство, и сред цигани, и сред не-цигани, като господстващ образец за циганско музикално-песенно изкуство са утвръдени песните от “тип Театър ‘Ромэн’“, за които вече стана дума. В крайна сметка тази циганска музика се превръща в един от основните маркери на циганската култура и циганската иден- 245 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции тичност, при това не само за околното им общество, но и за самите цигани в страните от бившия СССР. При песенните изпълнения на ‘официалните’ гостувания се изпълняват точно такъв тип цигански песни, които са добре познати на всички, независимо дали празненството е само в циганска среда или присъстват и гости не-цигани. В последния случай гостите не-цигани също имат възможност да изпълнят ‘свои’ песни, на украински или руски език, и това се възприема като нещо нормално – всеки от гостите представя себе си като носител на своята музикална традиция и така демонстрира своя идентитет. Доста по-различна е ситуацията при т.нар. ‘неофициални’ гостувания. Съвсем не случайно беше подчертана разликата между ‘офиициални’ и ‘неофициални’ гостувания по линията на пространственото разграничение ‘зала/хол – кухня’. Това разграничение не е някакъв цигански феномен, а добре познатото от съветската епоха разграничение между, от една страна, на официалната, публична реч и поведение, към която всички се придържат, и от друга страна, ситуацията, при която в тесен приятелски кръг, в домашна обстановка, хората могат да си позволят да казват открито каквото си мислят, без да се съобразяват с общоприетите публични норми (съобразени с господстващата идеология). От тази гледна точка няма никакво съмнение, че кухнята е мястото, където хората могат да си позволят да се разкрият и да бъдат ‘истински’, т.е. в конкретния случай с украинските Серви – да разкрият реалните измерения на своята идентичноста. Поради тази причина има значителни разминавания не само в песенния репертоар при двата типа гостувания, ‘официалното’ и ‘неофициалното’, но и в цялостния контекст. При ‘официалните’ празненства гостите сядат на предварително подготвена, богато украсена маса, като ястията и напитките се поднасят в определна последователност; мъжете демонстрират своя авторитет и не се включват в организацията, а жените постоянно ги обслужват; мъжете и жените задължително седят на различни маси (при 246 Лекция 10. ЦИГАНСКАТА МУЗИКА сватбата или кръщене) или поне на различни краища на общата маса (при празнествата в домашни условия); при разговорите се спазва определен речеви етикет и т.н. Когато са поканени и нецигани, те също по някакъв начин биват накарани да се адаптират към тези общи правила (например слагат се на отделна маса, или в отделен край на масата). Коренно различна обаче е ситуацията при ‘неофициалните’ гостувания. Там гостите не седят разделени по пол, а свободно (семейните двойки сядат заедно); трапезата се подготвя импровизирано, без да се спазва определена последователност в ястията и напитките, �� като те се сервират според �� желанието на гостите, разговорите около масата са по-разчупени и т.н. В тези условия съответно и мястото на изпълняваните песни и техният подбор се оказва доста по-различен, отколкото при ‘офиицалните’ гостувания. Първата, съществена разлика се оказва, че тук определено преобладава колективното пеене. Разбира се, всеки един от присъстващите държи да изпълни ‘своите’ песни, но заедно с това предлага песни, които да се изпеят общо от всички (т.е. търсят се песни, които всички знаят и обичат). Колкото и разнообразни да са индивидуалните вкусове, общият песенен репертоар при различните семейства показва ясно изразени преференции на отделни песни и тяхната повторяемост. При това съместното пеене тук заема много повече място в общата времева структура на празненството и обикновено продължава по дватри, а понякога и повече часа. Може би ще прозвучи изненадващо, но във възможно найвътрешната, така да се каже, ‘собствено циганска среда’, циганските (или смятаните за ‘цигански’, даже и да са на руски език) песни заемат сравнително малко място в общия песенен репертоар. Анализирайки този репертоар от гледна точка на езика се оказва, че докато в живота (в семейна среда и в рамките на общността) при Сервите най-употребяваният език е украинският, следван от Романес (при тези части от групата, които го владеят) и руският, то при изпълняваните песни подребата е точно обратната. 247 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Разбира се, точното съотношение варира в отделните случаи, но общия принцип е неизменен. Изпълняваните руски песни са изключително разнообразни като стилове (фолклор, естрадни песни, т.нар. ‘бардовски песни’ и др.), и жанрове (романси, балади, елегии, частушки и т.н.). При това определено преобладават песните от съветската епоха, които биха могли да се определят като ‘съветски евъргрийни’. Обясненията, които дават самите цигани на този песенен подбор, са разнообразни – това са песни, които са свързани с тяхната младост, по това време животът на циганите е бил много подобър и т.н. Често пъти в циганска среда може да се чуят и песни по стихове на известни руски поети. И докато песните по стихове на Сергей Есенин са популярни не само сред циганите, но и в много по-широки обществени слоеве (включително и в средите на руско-езичната криминална субкултура), то песните по стихове на Марина Цветаева и Ръдиард Киплинг навлизат в циганска среда по друг начин – чрез филма на Елдар Рязанов “Жесток романс” (който самите цигани припознават като “филм за циганите”, макар и всъщност циганското присъствие в него да е съвсем незначително). При сегмента с циганските песни се оказва, че наборът също е доста разнообразен, включително даже и песни (тип ‘частушки’), в които циганите се самоиронизират като общност. Като цяло обаче се избягват широко популярни ‘цигански песни’, познати от всички (и ако се стигне до тях, те са в доста импровизиран вид), като обясненията за това са различни – това са вече изтъркани песни, станали са банални, всеки ги пее, всички гадже (т.е. не-цигани) ги знаят и т.н. Вместо тях се изпълняват песни, за които се предполага, че са по-малко известни в публичното пространство, т.е. ‘по-истински’. И нещо, което си заслужава да се подчертае специално – ‘циганските песни’ винаги се изпълняват индивидуално, докато общите изпълнения са само за руски и украински песни. 248 Лекция 10. ЦИГАНСКАТА МУЗИКА Основният извод, който може да се направи въз основа на анализа на песенния репертоар на украинските Серви е, че концепцията за идентичността на циганите като форма на пърформанс, за която вече стана дума по-горе, отразява само една от формите на тази идентичност (далеч не най-важната за самите цигани, при това демонстрирана по този начин само в определен публичен контекст). Затова и не е случайно нерядко срещаното от цигани в постсъветското пространство иронично отношение към песните на Театър ‘Ромен’, което показва, че възприемането на този тип песни като изходна точка за изследване на тяхната идентичност е доста спорно и уязвимо като научен подход. За да може да се разбере сложната, прояваща се на различни равнища и в различни контексти, мултидимензиална структура на идентичността при циганите (в конкретния случай украинските Серви), трябва на първо място да се има предивид, че поставени в дискурса на обществото, в което живеят, те разкриват идентичностите си като общност чрез своите публични образи; поставени обаче в дискурса на общността им, се оказва, че разкриват преди всичко идентичностите си като част от обществото, в което живеят (или, както е в конкретния случай, в което са живяли доскоро и от което са били съставна част). Времето след разпадането на бившия СССР и възникването на новите етнонационални държави се оказва твърде кратко, за да бъде нарушено едно важно измерение в общата структура на идентичността на циганите в постсъветското пространство – чувството за принадлежност към бившата, смятана за изкуствено изкована обществена категория – т.нар. ‘съветски народ’. Не случайно една от любимите шеги (в която се съдържа голяма доза истина) на циганите от всички страни, наследили бившия СССР, е че те всъщност са “последните съветски хора” (по същия начин циганите от страните, наследили бивша Югославия, често казват за себе си, че те са “последните югославяни”). Теоретично погледнато, въпрос на време е кога това обществено измерение на ци- 249 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции ганската идентичност ще отстъпи място на чувството за принадлежност към съответните етнонации и ще доведе до отграничаване по тази линия от другите цигани, живеещи в страните, наследили бившия СССР; във всеки случай няма инидикации, че това ще настъпи скоро. В разглеждания случай с украинските Серви, те, оставайки сами, сред най-близките си хора, в ‘неофициална’ ситуация, в която не се налага да демонстрират публично, пред други хора, своята циганска идентичност (защото тя е несъмнена и няма нужда от нейното доказване), те отдават препочитания на това “съветско” измерение на тяхната идентичност, което намира съответното изражение в техния песенен репертоар. *** Процесите на взаимно проникване между циганската музика за обществото и циганската музика, функционираща в рамките на общността, са динамични и променящи се във времето. Те винаги са присъствали в живота на циганите, но в условията на съвременната глобализация тяхната динамика се засилва и те придобиват нови, по-широки измерения, надхвърлящи националните или регионални рамки. Какви ще бъдат крайните резултати от тези процеси и влиянието им върху идентичностите на циганската общност е трудно да се предвиди. Във всеки случай, поне на този етап, сигурно е, че влиянието на циганската музиката, представяна пред околното общество, върху развитието на циганските/ ромските идентичности, ще продължава да нараства във времето. 250 Лекция 10. ЦИГАНСКАТА МУЗИКА ЛИТЕРАТУРА Деметер, Надежда, Николай Бессонов и Владимир Кутенков. 2000. История цыган. Новый взгляд. Воронеж: Институт этнологии и антропологии РАН. Друц, Ефим и Алексей Гесслер. 1990. Цыгане. Очерки. Москва: Советский писатель. Мануш, Лекса. [Алексей Белугин]. 1999. Еще раз к проблематике цыганской музыки в Европе. – В: Деметр, Надежда и Людмила Миссонова. (Отв. ред.) 1999. Цыгане. Сборник статей. Москва: Институт этнологии и антропологии РАН, 67–84. Пейчева, Лозанка. 1999. Душата плаче – песен излиза. �� Ромските музиканти в България и тяхната музика. София: ТерАрт. Lemon, Alaina. 1999. Between Two Fires. Gypsy Performance and Romani Memory from Pushkin to Postsocialism. Durham: Duke University Press. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2003. Ethnic Identities and Economic Strategies of the Gypsies in the Countries of the Former USSR. – Orientwissenschaftliche Hefte 9: 289-310. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2008. Recordings of Gypsy Songs in the Field. – In: Peycheva, Lozanka and Angela Rodel. (Eds.) Vienna and the Balkans: World conference of the ICTM, Vienna 2007. Sofia: Bulgarian Musicology, 106-113. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2009. The Song Repertoire of the Servi Roma from Ukraine. – In: Jurkova, Zuzana and Lee Bidgood. (Eds.) Voices of the Weak. Music and Minorities. Praha: Slovo 21, 8593. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2011. ‘Whom belong this Song?’ (How to research Romani Culture on the Balkans). – International Journal of Romani Language and Culture 1 (1): 54-65. Theodosiu, Aspasia. 2004. ‘Be-longing’ in a ‘doubly occupied place’: The Parakalamos Gypsy musicians. – Romani Studies, Ser. 5, 14 (1): 25-58. 251 ЛЕ КЦ ИЯ 11. ЦИГАНИТЕ И ХОЛОКОСТА В наши дни протичат активно процеси на преосмисляне от днешна дата на концепцията за Холокоста на циганите по време на Втората световна война, изпълването й с ново съдържание и най-вече промяна на обществените функции, които изпълнява (или трябва да изпълнява) тази концепция. При това тук не става въпрос за лично преосмисляне на преживелите тези събития, а за нов тип реконструиране на историческата памет на общността, свързано с процесите на развитието им в нова, етнонационална парадигма. Международното ромско движение Темата за Холокоста по време на Втората световна война и циганите е тясно свързана с историята и съвременното развитие на организираното ромско международно движение. Още при възникването на това движение, при създаването на �� Международния ромски съюз (International Romani Union) на Първия конгрес в Лондон през 1971 г., тази тема е една от водещите, наред с идеите за единство на циганите/ромите по цял свят, за необходимостта от тяхното обединение и за борбата им за равноправие в глобален мащаб. Водещата идея е да се покаже публично, че съществува и друг, “забравен Холокост”, този на циганите, който да придобие обществена значимост. В изпълнение на тези задачи е подготвена книгата на Доналд Кенрик и Гратан Пъксон The Destiny of Europe’s Gypsies, многократно преиздавана и превеждана на различни езици (включително и на японски), с която темата за Холокоста на циганите придобива широка публична известност. Още на Първия конгрес на Romani Union се поставя въпроса за получаване на компенсации от ромите за претърпения 253 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Холокост, и тази тема присъства неизменно на всички следващи конгреси на тази международна ромска организация (Женева 1978, Гьотинген 1981 г., Варшава 1990 г., Прага 2000 г., Ланчиано 2004 г., Загреб 2008 г.), а в ръководните органи на Romani Union винаги се включва и Комисия по компенсациите за Холокоста. С тази тема е пряко свързано и единственото досега включване на представители на германските синти в дейността на Romani Union. Третият конгрес в Гьотинген през 1981 г. е съ-организиран от Централният съвет на германските Синти и Рома (Zentralrat Deutscher Sinti und Roma) начело с Романи Розе, който чрез участието си в него получава международна легитимация като представител на ‘Синти и Рома’ (какъвто е официалният термин в Германия) и съответно възможността да получава и разпределя получаваните от германската държава компенсации за циганите, жертва на Холокоста. Нещо повече, тема за компенсациите за Холокоста всъщност е една от централните (и най-скандалните) при дебатите на всички конгреси на Romani Union. Постоянно явление е отправянето на публични обвинения към различни ромски активисти, че са присвоили (или че искат да присвоят) парите за Холокоста, и съответно много от промените в ръководството на Romani Union са следствие именно на такива обвинения. В интерес на истината трябва да се отбележи, че тези обвинения са напълно безпочвени. В различни страни, по различно време, са раздавани различни видове компенсации на цигани, жертви на Холокоста, напр. т.нар. Holocaust Victims Assets Programme (HVAP) & German Forced Labor Compensation Programme (GFLCP), средствата от които са разпределяни през последните десетина години чрез мрежата на International Organisation for Migrations (IOM) в страните на Източна Европа, но тези средства никога не са достигали до Romani Union под каквато и да е било форма. Въпреки това темата за компенсациите остава болезнена за ромските активисти, и даже при новосъздадения (официално през 2004 г.) Европейски 254 Лекция 11. ЦИГАНИТЕ И ХОЛОКОСТА форум на Ромите и Чергарите�� (European Roma and Travellers Forum) първото обвинение към ръководителите му бе, че искат да присвоят парите за Холокоста ... Темата за Холокоста на циганите обаче далеч не се изчерпва само с въпроса за компенсациите, а има много по-сериозни измерения в цялостното развитие на общността. В последните няколко десетилетия протичат активни процеси, които, поне според някои международни ромски активисти, трябва да доведат до създаване на основата, от която разнородната и хеторогенна циганска общност (или по-точно общности) ще �� се развие и прерастне в единна ромска нация. Казано в скоби, концепцията на ромите като ‘нация без държава’ е предложена от гаджо (не-ром) – Паоло Пиетросанти, виден активист на Транснационалната радикална европейска партия�� , известна �� най-вече с депутатското място на порно-звездата Чичолина от нейните листи в италианския парламент. Това не е изненадващо – повечето от идеите за развитието на циганската/ромската общност са породени от ‘външни’ фактори (от хора, произхождащи извън общността или такива, които твърдят, че имат далечен цигански произход). Конструиране на нова ромска история В контекста на концепцията за Рома като ‘нация без държава’, както�� при всяка �� нова, формираща�� се нация, �� започва да се налага в публичното пространство и нова национална история (или по-точно квази-история, с елементи на историческа неомитология). Така напр. “ромски учени” (или ромски активисти, което често пъти е едно и също) предлагат нови концепции за произхода на ромите – като наследници на древната цивилизация на Мохенджо Даро или на индийско царство със столица град Канауч, в други версии потомци на хетерогенни по произход части от професионални воини (раджпути) в Индия. 255 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Темата за “забравения Холокост” се вписва в този “нов прочит” (или по-точно ново конструиране) на историята на циганите/ромите, и придобива нови, важни измерения.�� Нещо повече, тази тема се превръща в един от основополагащите и найважни митове на създаваща се нова, национална ромска идеология, чрез които се цели конструиране на нова колективна идентичност – ромската нация. Холокостът получава (по аналогия с ‘Shoah’ при евреите) чрез ромските активисти свое “ромско название” – Porraimos (‘опустошение’). Този термин, в интерес на истината, е напълно неразбираем за ‘обикновените цигани’ (а от някои групи се възприема �� по-скоро като�� неприличен израз), затова �� други ромски активисти изобретяват и започват да използуват алтернативен и по-разбираем термин Samudardipen (‘всеобщо убийство’). Холокостът на циганите през Втората световна война с превърща в ключово събитие от историята им, заедно с миграцията им от Индия, анти-циганските преследвания в Западна Европа през Средновековието и робството им в Княжествата Влашко и Молдова. Тази верига от основни исторически събития вече присъства в почти всяка обобщаваща книга за историята на циганите/ромите (без оглед на това дали писана от ромски учени и активисти или автори не-роми) през последнте 10-15 години. Специален акцент върху тези исторически събития има и в учебните материали по ромска история и култура, съставени в рамките на проект за подготовка на общо-европейски учебни помагала. Някои ромски активисти даже започнаха да лансират по ромските мрежи в Интернет тезата за историята на ромите като поредица от няколко различни Холокоста – в Средновековна Европа, през Втората световна война и по време на т.нар. �� “�� епоха на социализма” в Източна Европа … Чрез тези основни пунктове, както с помощта на материалите на международното правозащитно движение, се очертават осно вите параметри на образа на ‘ромите’ (приетият за политически коректен термин�� , налаган от международните ромски активи- 256 Лекция 11. ЦИГАНИТЕ И ХОЛОКОСТА сти термин за обобщение на всички цигански общности) като “вечната жертва” в световната история, като обект на постоянни преследвания от страна на всички общества, в които са живеели и живеят понастоящем. На �� тази основа в Германия активисти в сферата на човешките права, политически ангажирани учени и лидери на местните Синти създават концепцията за “анти-циганизма” (по аналогия с анти-семитизма). Тази концепция се възприема и доразвива от съвременни ромски активисти, които работят главно на международно равнище, и посредством която те се опитват да наложат акцентите в политики по отношение на циганите/ромите в рамките на обединена Европа�� .�� Възниква�� и специален �� Европейски център за изследване на анти-циганизма (Europäisches Zentrum für Antiziganismusforschung) в�� Хамбург, който представлява съчетание между учени и ромски активисти. Анти-циганизма и борбата с него е един от основните акценти в дейността на Европейския форум на Ромите и Чергарите със седалище в Страсбург, обвързан със Съвета на Европа. Едно �� от първите публични изявления при създаването на Европейската Ромска организация на местни инициативи (�� European Roma Grassroots Organisation) �� гласи�� : “�� Всички правителствени или каквито и е било други инициативи, насочени към ромите, са неефективни в атмосферата на силен, устойчив и нарастващ анти-циганизъм�� . Без �� промяна на отношението на големи части от мнозинственото население към ромите няма да е възможно устойчиво подобрение на тяхното положение.” Процесите на утвърждаване на концепцията за антициганизма в общественото пространство бързо набират скорост и придобиват нови измерения. Създадена е дискусионна група в Интернет-простраството за обсъждане на темата за антициганизма, дори бе проведено специално обсъждане, посветено на тази тема, в комисиите на Европейския парламент. В следствие на всичко това тази концепция вече е станала задължителна част от публичната реч на политици и активисти от неправителственния сектор в случаите, когато се обсъжда положението на роми- 257 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции те. Въпреки широко разпространеното използуване на концепцията на анти-циганизма обаче досега няма консенсус за това как трябва да се изписва точното й наименование – в различни публикации могат да се срещнат термините “Anti-Tsiganism”, “AntiTziganism”, “Anti-Gypsysm” и дори и политически коректното “Anti-Romism”. Възприемането на “ромския Холокост” като историческо събитие, произтекло от цялостната обстановка на перманентен анти-циганизъм, е закономерно неизбежно, и този подход намира своето отражение и в подговяните училищни помагала. Найяркият пример в тази насока отново идва от Германия, където Документационният център на германските Синти и Рома (�� заедно с някои провинциални асоциации на Синти и Рома) лансират инициативи в развични провинции за разработване на помагала за училища и образователни институции, които да се използват при анализирането и оценяването на история на геноцида над Синти и Рома, извършен през епохата на национал-социализма. Обществени измерения на ‘ромския Холокост’ Новото място и функции на ‘ромския Холокост’ по �� различни начини започват да се налагат и в публичното пространство. В редица европейски страни и САЩ започва издигане на паметници и поставяне на паметни плочи за жертвите на �� ‘�� ромския Холокост�� ’�� (или специалното отбелязване на �� мястото �� на ромите в съществуващите паметници на Холокоста). Даже и в далечна Австралия, в град Пърт, по инициатива на местен ромски активист (емигрант от Македония) е издигнат такъв паметник. Страната с наймногобройни паметници и паметни плочи, посветени на ‘ромския Холокост’, вероятно е Словакия, която е сателит на хитлеристка Германия по време на Втората световна война, и в която ромите в сравнение с други страни от Източна Европа са пострадали в много по-малка степен�� . В рамките на проекта ‘Ma �� bisteren’ (‘�� не за- 258 Лекция 11. ЦИГАНИТЕ И ХОЛОКОСТА бравяйте’ на Романес), финансиран �� от Министерство на културата, са поставени 8 такива паметника на различни места. При публичните отбелязвания на ‘ромския Холокост�� ’�� в отделни страни са възприети различни дати за почитане паметта на жертвите – напр. 2-и август в Унгария или 16-и декември в Сърбия и Черна Гора. В други страни това почитане се вписва в съществуващите общи паметни дати, посветени на Холокоста, напр. във Великобритания това е 27-и януари, а в Германия това е т.нар. “Кристална нощ” (10-и ноември). При представянето на �� ‘�� ромския Холокост�� ’�� се посочват различен брой на жертвите от него, като ромските активисти постоянно увеличават цифрите, вероятно предполагайки, че по този начин се подчертава значимостта на събитието (макар че в немалко случаи ефектът е по-скоро обратен – техните цифри не се приемат на сериозно). Така напр. първите изследвания преценяват броя на жертвите като минимум на 219 700, при това с белeжка, че “тези данни може да се окажат много по високи след като стане достъпна нова документация”. Повечето от съвременните автори и найвече ромски активисти вече посочват цифри от порядъка между половин милион и милион и половина роми, жертви на Холокоста а някои автори достигат в техните преценки до от цифрата три милиона и половина жертви или даже до пет милиона (което е доста повече, отколкото е цялото циганско население, живяло в цяла Европа преди Втората световна война). Особено интересни са някои национални инициативи �� за отбелязване на ‘ромския Холокост’, напр. т.нар. ‘Табор на паметта’ (�� Tabor�� Pamieci) в Полша, организиран �� от Ромския музей в Тарнув и Асоциацията на ромите в Тарнув. Всяко лято, започвайки от 1996 г., няколко десетки цигани с каруци обикалят гробища и паметни места и поднасят цветя на гробовете на цигани, жертви на Холокоста, т.е. честването на ‘ромския Холокост’ вече започва да приема и сакрализирани и ритуализирани форми. 259 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Не по-малко интересна е ситуацията в България, където през последните десетина години се утвърди практиката 8-и април, Международният ден на ромите (датата, на която е създаден Romani Union, като празникът е възникнал с идеята да бъде Ден на международното ромско единство), да се отбелязва като Ден в памет на ромите, жертви на Холокоста по време на Втората световна война. Този нов прочит на смисъла на 8-и април като международeн празник на ромите е уникален за България и не се среща в нито една друга страна по света. В София 8-и април години наред се отбелязва с поднасяне на венец на Паметника на незнайния воин и опело за загиналите роми в Националния хрампаметник “Александър Невски”. �� Този модел на честване вече започва да се мултиплицира и на други места в страната с някои модификации (напр. в Лом се хвърлят венци в река Дунав в памет на жертвите), а във Варна е тържествено открита паметна плоча за ‘Холокоста на ромите’, на която се поставят цветя на 8-и април. Т.е. налице е процес на създаване и налагане в общественото съзнание (и в циганската общност, поне като замисъл) на представата за ‘ромския Холокост’, макар че в България по време на Втората световна война не само че няма никакви роми, жертви на Холокоста, но и няма даже сериозни и мащабни рестриктивни мерки, насочени срещу циганите. Процесът на налагане на представата за ‘ромския Холокост’ в България има обаче и друга страна. Той е ориентиран не само към българското общество, но и към определени части от циганската общност, които не желаят да приемат ромска идентичност. И в споменатия случай паметник, посветен на ‘ромския Холокост’, е поставен в близост до циганска махала, живещите в която са с преферирана турска идентичност (т.е. предпочитат да се декларират като ‘турци’). Така този процес се превръща в активен фактор и на изграждането и консолидирането на общността като ‘ромска нация’, а в случая с паметника се наблюдава и конструирането на нейните нови символни знаци. 260 Лекция 11. ЦИГАНИТЕ И ХОЛОКОСТА Разглеждайки различните форми на честване на ‘ромския Холокост’ в различните страни на Източна Европа, не може да не се забележи, че всички тези прояви се организират от ромски организации по проекти, финансирани от различни източници (фондации, държавни институции, местни власти и т.н.). Вече налице са немалко случаи (включително и в България), показващи, че когато финансирането на тези проекти спира, съответно спира и отбелязването на ‘Холокоста на ромите’ … В някои страни на Източна Европа налице са по-специфични случаи на осмисляне на Холокоста на циганите. В днешна Русия се постави за обсъждане основателния въпрос доколко преследванията и убийствата на цигани в СССР по времето на Втората световна война трябва да се разглеждат в контекста на политиката на нацистка Германия за унищожение на циганите (т.е. отношението към тях е като �� към �� представители на от�� делна общност), и доколко тези преследвания и убийства са в рамките на цялостната политика към покореното население на СССР (т.е. отношението към тях е като към част от съветското общество). Точният баланс между двата подхода към циганите на нацистките окупатори е трудно да се намери и явно е различен в различни случаи, а крайните резултати обаче са двойно по-тежки за циганите – веднъж те са били унищожавани като съветски граждани, а освен това и като цигани. В тази насока могат да се приведат някои цифри като повод за размисъл. �� Така напр. в Смоленска област са засвидетелствувани редица�� случаи на депортация на цигани на принудителна работа в Германия, на убийства по различни поводи, както и няколко случая на масови убийства, напр. край село Александровское са унищожени 176 души от двата намиращи се там цигански колхоза “Сталинская конституция” и “Завет Ильича” (понастоящем там има паметник на жертвите, поставен през 1982 г.); точният брой на жертвите е трудно да се установи, но става въпрос за цифри от порядъка на няколко хиляди души. В същото време обаче общото число на жертвите (без 261 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции оглед на тяхната националност) в Смоленска област са следните: убити 151 319 са мирни жители и 230 137 военопленници, а депортираните в Германия са 154 630 души (немалка част от тях умират там). Така че в крайна сметка в случая дискусията�� дали репресиите срещу циганите са били на расова основа или в рамките на цялостното отношение към местното население всъщност няма никакво значение ... Балансът между тези два подхода към циганите, жертви на преследвания по времето на Втората световна война, влияе и върху някои съвременни измерения на отношенията спрямо тези събития – както от страна на самите цигани, така и от страна на околното население – и зависи най-вече от общия политически контекст в отделните страни. Като любопитен детайл си заслужава да се отбележи, че известния скандален политик, създал си международен имидж на краен националист, Владимир Жириновский�� , през�� 2004 г.�� повдига въпроса за Холокост�� а�� на �� циганите и репарациите за него пред Руската Дума, като се подчертава, че тъй като циганите нямат държава, която да ги защитава, историческо призвание на Руската Федерация, е да защитава техните права. �� През последните 10-15 години в�� бивша �� Югославия (както и в днешна Сърбия) вината за ‘ромския Холокост’ през Втората световна война бе�� фокусирана преди всичко върху �� действията на хърватските�� ‘усташи’ и �� босненските мюсюлмани�� ,�� колаборирали си с нацистките окупатори, и той се осмисля преди всичко в контекста на �� сръбската�� национална идеология. �� Съвременни ромски активисти от Сърбия продължават да акцентират върху масовото избиване на цигани в лагера Ясеновац в Хърватска,�� свързвайки го с етническото прочистване в Косово, последвало агресията на НАТО през 1999, жертви на което освен местните сърби станаха и циганите (�� ‘�� Роми, Ашкали и Египтяни�� ’�� според офицалните документи),�� което �� придава нови, съвременни измерения на темата на ‘ромския Холокост’. 262 Лекция 11. ЦИГАНИТЕ И ХОЛОКОСТА Общностни измерения на ‘ромския Холокост’ Постепенно в публичното съзнание в цяла Европа започва да се налага идеята за ‘ромския Холокост’, което от своя страна води до преосмисляне и редактиране на историческата памет на циганите по отношение на миналото. Затова �� и на много места�� през �� последните десетина години в цяла Източна Европа могат да се чуят устни истории, в които ясно личи влиянието на чутото и прочетеното (както и на надеждите за получаване на компенсации) върху спомените на преживелите Холокоста, и в които е отразено именно това ‘пренаписване’ от днешна дата на колективната историческа памет. Публичният образ на ‘ромският Холокост’ обаче е само върхът на айсберга, прикриващ протичането и на други, не толкова известни процеси, свързани с цялостната оценка за положението циганите по време на Втората световна война в�� рамките на самата циганска/ромска общност. Може би ще прозвучи изненадващо, но тази оценка получи през последните десетина години и други, принципно различни измерения в редица страни на Източна Европа, излизащи и даже в известен смисъл противопоставящи се на концепцията за ‘ромския Холокост’,�� наложена в общественото пространство. Така се очерта сериозно вътрешно разделение в рамките на самата общност от гледна точка оценката на това събитие в тяхната история. Творците на новата ‘национална’ историческа нео-митология, стремящи се да конструират нов�� о обществено образувание, ‘ромската нация’, са именно тези, които активно развиват и пропагандират концепцията за ‘ромския Холокост’, и те са главно представители на международните или (по-рядко) националните ромски организации, т.е формиралият се през последните няколко десетилетия нов ромски елит. Тази тяхна позиция е закономерна, тъй като митологичният дискурс (включително в неговите квазиисторически измерения) обикновено се използва за създаване и укрепване на авторитета и позициите именно на елита на дадена 263 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции общност (конкретно в случая, на активистите, които искат да бъдат признати за такъв елит на международно равнище или да се наложат на национално равнище). Тази тяхна позиция среща подкрепа (по различни съображения) от някои от национални и международни институции �� и организации, и�� допринася �� за�� ‘офици�� ализиране’ на тази версия на историята. Огромната част от�� ‘�� обикновенните’�� цигани обаче не приема този прочит на историята, в която ‘ромския�� т�� Холокост’ �� заема водеща позиция. Някои автори (напр. Майкъл Стюарт) обясняват това с факта, че�� “�� историята е просто ирелевантна за обикновенните роми�� ”и �� че�� “�� обикновенните�� роми �� игнорират обцесията от общата история”.. Някои факти на пръв поглед подкрепят тази теза, напр. наистина една от специфични черти на етнокултурата на циганите е тази, че техните общности не запазват в колективната си памет трагични исторически събития. Като цяло циганите предпочитат да не си спомнят и да не говорят за минали страдания и отминали тегоби, и отлетялите с времето събития се забравят много бързо, и когато цигани са провокирани да говорят за такива трагични събития, те не обича�� т�� да споменават трудностите и преживените страдания (напр. когато събирахме устни истории за случаи на насилствена трудова мобилизация при циганите в България, преживелите тази събития акцентираха върху временния характер на тези мерки и най-вече подчертаваха личната си съобразителност, която им е дала възможност по найразнообразни начини да избегнат тази мобилизация). В привидно противоречие с това отношение към миналото са множеството книги със спомени от цигани, преживели Холокоста, публикувани през последните десетилетия (главно в Западна Европа, и особено в Германия и Австрия). Не бива обаче да се забравя, че тези книги са подготвяни в рамките на специални проекти, след убеждаване и подкрепа (включително и от финансов характер) на техните автори, при това в обществен контекст, в който темата за Холокоста е от особена значимост. Ако сравним реакциите на цига- 264 Лекция 11. ЦИГАНИТЕ И ХОЛОКОСТА ните, които не са били обект на специални изследвания и проекти (напр. циганите, преживели японската окупация на Шанхай), и живеещи в друг, доста по-различен обществен контекст,�� се вижда, че в случая с тези многобройни публикации, ние се сблъскваме с нетипична реакция, противоречаща на етнокултурните модели на циганската общност. Като проявление на “ирелевантност към историята” може да бъде интерпретирана и реакцията на общността при откриването на първите два паметника на ‘ромският Холокост’ в Словакия. На първите две тържества присътствуват само правителствени и общински служители, както и членовете на неправителствена организация, реализираща проекта ‘Ma bisteren’�� , а циганитe, жители на селищата, където се отриват паметниците, не проявяват никакъв интерес към събитието�� ; за �� да бъде демонстрирано участието на общноста, ромски студенти от Университета �� “�� Кирил и Методий�� ”�� в Нитра са поканени за следващи откривания на паметниците, на които се провеждат поетични четения. По-задълбоченият анализ обаче разкрива сериозни противоречия в твърдението за липса на историческо познание на света и интерес към такова от страна на�� “�� обикновенните роми�� ”. Вяр�� но е, че като цяло историческата памет на циганите е сравнително кратка (обикновено обхваща не повече от 3-4 поколения, макар да се срeщат и изключения, когато дадена родова памет обхваща и по-дълъг исторически перио�� д), но това не доказва липса на интерес към историческото познание като цяло и към произхода и историята на общността. Стотиците легенди за произхода на циганите, записани в десетки страни по света, включително и в наши дни, изразяват именно стремежа към такова познание, макар и този стремеж да приема фолклорни или наивноисторически форми. Навсякъде в Източна Eвропа може да се открият също така многобройни произведения на изкуствата, посветени на историята на циганите – песни, поезия, книги,�� картини и дори филми с автори цигани�� , които �� не са част от неправител- 265 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции ственния сектор или от политическия�� ‘�� елит�� ’�� на общността – които отразяват без съмнение определени вътрешни потребности на авторите (включително и тяхната “релевантност” към историята на своята общност). Проблемът тук не е в липсата на историческо познание за света и интерес към такова, а в обстоятелството, че всъщност огромната част от “обикновените цигани”, както и значителна част от ромските активисти, работещи в рамките на отделните държави, определено предпочитат друг прочит на историята на циганите/ромите и друг техен публичен образ. Те не искат циганите да бъдат представяни само като пасивни жертви на нацизма, а също и като активни участници в анти-фашистката съпротива, в която се включват като част от обществата, в които живеят. Погледнато в по-общ план, за тях цялата �� история на циганите не би трябвало да бъде представяна само като векове на преследвания от околното население, а като “нормална” история, както и на всеки един друг народ, в която има своите светли и тъмни страници, своите върхове и падения. Това отношение към историята на циганите е израз на желанията им отношението към тях да бъде наистина равноправно, като към всички останали граждани на страните, в които живеят от векове, а не циганите да бъдат постоянен обект на специално “обгрижване” �� от институции и неправителствени организации�� , което за тях означава �� публично обозначаване на тяхната непълноценност като общност, която трябва да бъде компенсирана по различни начини. Вече е отбелязвано в научната литература, че ромската мобилизация около паметта за Холокоста служи на няколко основни цели: изграждане на обща идентичност, етническо възраждане, изграждане на нация и етническа и молитическа мобилизация�� . �� Тази оценка без съмнения има своите основания, но не изчерпва всички измерения на процесите, протичащи в циганската общност в наши дни. Погледнато в по-общ план, може да се каже, че в крайна сметка се оформят две съвсем различни визии 266 Лекция 11. ЦИГАНИТЕ И ХОЛОКОСТА за бъдещето развитие пред циганите/ромите, като отношението към Холокоста по време на Втората световна война са явява само една от основните линии на разделение между тях. Тези две различни визии не са ‘официално’ противопоставени като идеологически платформи, но намират своето изражение както в съвременната ромска научна и художествена литература, преса, уеб-страници, интернет-мрежи и т.н. Всъщност тези визии са проявление на основното разделение в съвременното циганско/ ромско движение, в основата на което стои разграничението ‘общност-общество’ от гледна точка на самите цигани. Заключение Циганите винаги съществуват, така да се каже, поне в ‘две измерения’, и живееят в поне две координатни системи – и като отделна общност (по-точно общности), и като обществ�� ен сегмент�� (по-точно като етнически обособена интегрална част на �� обществето�� в съответната �� нация/държава, чиито граждани се явяват). В зависимост кое от двете измерения се явява водещо, се формира и съответно цялостната визия към света, и към историята и перспективите за развитие, включително и отношението към ‘ромския Холокост’. Дали �� бъдещето развитие, върху което активно влияят различни ‘външни’ за общността фактори, ще доведат до унификация и �� утвърждаване на�� една нова история на циганите/ро�� мите с основен акцент върху страданията им през вековете и върху ‘ромския Холокост’, или ще надделее другата тенденция, все още е ранно да се предвиди. На пръв поглед перспективите определено са в подкрепа на първата насока на развитие, но досегашната история на циганите показва, че всички политики, насочени към тях ‘отвън’ (т.е. реализирани от фактори, стоящи извън общността), се оказват без особен и най-вече без дълготраен ефект за нейното цялостно развитие. Така че, поне за нас, няма да бъде изненада, ако в една подалечна перспектива концепцията за ‘ромския Холокост’ в крайна сметка се окаже само един, макар и важен, но все пак отделен �� епизод в дългата и сложна история на циганите. 267 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции ЛИТЕРАТУРА Бессонов, Николай. 2000. Цыганская трагедия 1941-1945. Факты, документы, воспоминания. Том 2. Вооруженный отпор. СанктПетербург: Анима. Кенрик, Доналд и Грейтън Пъксон. 2006. Съдбата на циганите в Европа. София: Стигмати. [I ed.: Kenrick, Donald and Grattan Puxon. 1972. The Destiny of Europe’s Gypsies. London: Chatto-Heinemann.] Марушиакова, Елена и Веселин Попов. 2007. Студии Романи. Том VII. Избрано. София: Парадигма. Халити, Баjрам. 1997. Роми, народ зле коби. Београд: Пергамент. Acković, Dragoljub. 1994. Stradanja Roma u Jasenovcu. Boegrad: ABC Glas. Acković, Dragoljub. 1997. Roma Genocide in Jasenovac Camp. Belgrad: Rrominterpress. Bartosz, Adam. 2003. Tabor Pamieci Romow. // Roma Caravan Memorial. Tarnow: Commune of Tarnow City and Regional Museum of Tarnow. Courthiade, Marcel. 2003. The Gangetic city of Kannauj: original cradletown of the Rromani people. – In: Linguistic and Oriental Studies from Poznań. Poznań: Wydawnictwo naukowe, 273–286 Daniel, Bartolomej. 1994. Dějiny Romů. Vybrané kapitoly z dejín Romů v západni Evrope, v Českych zemích a na Slovensku. Olomouc: Univerzita Palackeho. Djurić, Rajko & Lătif M. Demir. 2002. Tikni historija e Romengiri. // Кратка историjа на ромите. Skopje: RKES Darhia. de Gila Kochanowski, Vania. 1963. Gypsy Studies. Vol. I-II. Delhi: International Academy of Indian Culture. de Gila Kochanowski, Vania. 1994. Parlons Tsigane. Histoire, culture et langue du peuple tsigane. Paris: l’Hartman. Hancock, Ian. 1987. The Pariah Syndrome. Ann Arbor: Karoma. Hancock, Ian. 2002. We are the Romani people. Ame san e rromane džene. Hatfield: University of Hertfordshire Press. Horvathová, Jana. 2002. Kapitoly z dejín Romů. Brno: Človek v tísni. 268 Лекция 11. ЦИГАНИТЕ И ХОЛОКОСТА Kapralski, Slawomir. 1997. Identity Building and the Holocaust. Roma Political Nationalism. – Nationalities Papers 25 (2): 269-283. Kenrick, Donald. 2007. The Romani World: A Historical Dictionary of the the Gypsies. Hatfield: University of Hertfordshire Press. Lesinska, Magdalena. 2004. The Multidimensional Process of Mobilization of the Polish Roma Around Holocaust memory. – In: Rusu, Horatiu and Bogdan Voicu. (Ed.) EU Integration Process from East to East: Civil Society and Ethnic Minorities in a Changing World. Sibiu: Psihomedia, 161-176. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2001. The Bulgarian Gypsies (Roma) during World War II. – In: Roth, John K. and Elisabeth Maxwell. (Eds.) Remembering for the Future: The Holocaust in an Age of Genocide. Oxford: Oxford University Press, 456-465. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2005. How to Research Past Experiences of Suffering. – In: Johannes-Dieter Steinert and Inge Weber-Newth. (Eds.) Beyond Camps and Forced Labour. Current International Research on Survivors of Nazi Persecution. Osnabrück: Secolo, 456-464. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2006. Holocaust and the Gypsies. The Reconstruction of the Historical Memory and Creation of New National Mythology. – In: Johannes-Dieter Steinert and Inge WeberNewth. (Eds.) Beyond Camps and Forced Labour. Current International Research on Survivors of Nazi Persecution. Vol. II. Osnabrück: Secolo, 805-826. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2005. The Roma – a Nation without a State? Historical Background and Contemporary Tendencies. – In: Burszta, Wojciech, Tomasz Kamusella and Sebastian Wojciechowski. (Eds.) Nationalismus Across the Globe: An Overview of the Nationalism of State-endowed and Stateless Nations. Poznan: School of Humanities and Journalism, 433-455. Pietrosanti, P. Project for a non-territorial republic of the Roma nation. Ръкопис. 269 ЛЕ КЦ ИЯ 12. ЦИГАНСКИТЕ МИГРАЦИИ В историята на циганите, след дългия им път от Индия и установяването им за няколко века на Балканите, съществуват няколко големи миграционни вълни. Чрез тях циганите пресичат държавните граници, разселват се на нови територии, и усвояват ново социално-икономическо пространство, в което се установяват да живеят. Първа миграционна вълна (ХV – ХVII в.) Първата голяма миграционна вълна започва в началото на ХV в., когато в Западна Европа през днешните унгарски територии навлизат няколко цигански групи, които за няколко десетилетия кръстоват различни страни, представяйки се за поклонници или за бежанци от страната “Малък Египет”, завладяна от мюсюлманите, и търсят съдействие от страна на местните власти (светски и църковни). След първоначалното добро приемане, властите (държавни или градски) започват да преследват циганите, стараейки се да ги прогонят от съответните западно-европейски страни и да им забранят достъпа в тях, а впоследствие, след като се вижда неефективността на забраните, да ги заставят да водят уседнал начин на живот и да се асимилират, т.е. фактически да ги унищожат като отделна общност (нерядко даже и физически). В тези условия циганите продължават своите постоянно миграции от една страна в друга в зависимост от ситуацията и постепенно усвояват нови територии (напр. през Германия и Полша през ХVIХVII в. достигат до Русия). В крайна сметка през ХVIII в. се оформя една сравнително стабилна картина на циганското присъствие в Европа, като циганите вече са свързали съдбата си с определени държави и запо- 271 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции чват, повече или по-малко успешно, да се интегрират в околните им макрообщества. Този процес е насочван и управляван и от държавата (особено в Австро-Унгария и Испания, където под натиска на властите големи части от циганите усядат). Тази миграционна вълна представлява случай на успешно (въпреки силното противодействие на държавните и местни власти) усвояване на нови територии от едно чергарска общност, прехранваща се чрез т.нар. ‘сервизен номадизъм’ (предлагане на околното население на определени стоки и услуги), която търси нови икономически ниши, които ще им позволят да преживяват в новитe социуми. Циганите, поне на първия етап от навлизането си в новите територии на Западна Европа и тяхното усвояване, изтъкват като причина за своите миграции мотиви от религиозно-политически характер, които обаче са изцяло измислени. Не е същестувавало никаква циганска държава в т.нар. “Малък Египет”, и впоследствие, когато миграциите са от една европейска страна в друга, това обяснение вече не се използва, а грамотите за закрила, получани от различни европейски владетели (най-често от император Сигизмунд I�� )�� или от църковни институции (включително и от папа Мартин V от 1422 г.), които те представят на местните власти в различни градове, най-често сe оказват фалшификати. Т.е. причините за първата голяма миграционна вълна на циганите от Изток на Запад в Европа през този период (Средновековието) са изцяло икономически, въпреки опитите да им бъдат приписани (поне при навлизането на циганите в новите територии) религиозно-политически мотиви. Втора миграционна вълна (ХIX – ХX в.) Втората голяма миграционна вълна е през втората половина на ХIХ в. и първите десетилетия на ХХ в., когато в страните от Западна Европа и Русия навлизат масово чергарстващи цигански групи, произхождащи от Румъния (унитарна държава от 1864 272 Лекция 12. ЦИГАНСКИТЕ МИГРАЦИИ г.) и прилежащите региони на Австро-Унгария (Трансилвания и Банат). В продължение на няколко десетилетия те кръстосват из цяла Европа, а части от тях достигат до Новия свят и постепенно се разселват в Латинска Америка, САЩ и Канада. Така в периода между двете световни войни постепенно се оформя нова, различна картина на цялостното циганско присъствие в световен мащаб. Това масово разселване на цигани, прозхождащи от бившите княжества Влашко и Молдова, обикновено е било обяснявано като пряко следствие от освобожданието им от робство в двете княжества и получената свобода на предвижване. Случаят обаче е доста по-различен, и причините за тези големи миграции трябва да се търсят в самата система на робството на циганите и следствията от нея върху тях и върху тяхната обществена позиция. В княжествата Влашко и Молдова са съществували ясно обособени според критерия на кого принадлежат три основни категории цигани роби – на княза, на манастирите и на болярите. Княжеските цигани са били в основната си част чергари, както и части от манастирските и болярските цигани, всички със свои вътрешни подразделения – Лъеши, Рудари (или Аурари, или Бъеши), Урсари и Лингурари. Циганите, водещи чергарски начин на живот, на практика не са имали никакви други задължения към държавата освен да плащат определен годишен данък (на държавната хазна или на собствениците си) два пъти в годината (на пролет и на есен, в дните на Св. Георги и на Св. Архангел Михаил, според установената в Югоизточна Европа традиция за уреждане на различните видове договорни отношения). Те са били свободни да обикалят където искат и колкото време искат, включително извън границите на княжествата, и са имали своя автономия (включително и съдебна – да решават спорове или други проблеми в рамките своята общност), позволяваща им да се придържат към своите етнокултурни традииции. Държавата се намесва само тогава, когато възникват конфликти между циганите и околното население, и то само при сериозни правонарушения (напр. убийство), но 273 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции в други случаи законите са били доста либерални към циганите чергари (за останалите цигани �� съдебна отговорност е носил�� техният собственик). Напр. сборникът със закони, издаден от молдовския княз Василе Лупу през 1646 г., предвижда: “... Циганинът или циганката, или детето им, ако откраднат веднъж, дваж или триж кокошка, гъска или друга дреболия, да бъдат оправдани; ако откраднат нещо по-голямо, да се смъмрят за кражбата.” Погледнато като цяло, положението на циганите чергари (за разлика от т.нар. ‘домашни роби’ или Ватраши) не се вписва в стереотипните представи за положението на циганите роби във Влашко и Молдова, и на практика те се ползват от редица свободи и даже ползват някои привилегии, които са недостъпни за повечето обществени прослойки (напр. крепостните селяни) в княжествата по това време. Именно циганите чергари от княжествата Влашко и Молдова са и носителите на големите цигански миграции през втората половина на ХIХ в. Процесът на освобождаването на циганите роби във Влашко и Молдова трае няколко десетилетия (18291864), и довежда до съществени промени в положението на циганите чергари. Техното ново гражданско положение на свободни хора на практика означава да се превърнат в селяни с многобройни и много по-тежки данъчни и други обществени задължения. Краят на робството на циганите във Влашко и Молдова действително е важен фактор, но нито е начало, още по-малко пък причина за големите цигански миграции. Миграциите не са бягство вследствие на получената свобода, циганите чергари са имали възможност да направят това и преди (и са го правили нееднократно, напр. циганските миграции през ХVI-VХVII към Полша и Украйна, или през ХVII-ХVIII в. към Османската империя). Може да звучи парадоксално, но големите миграции след края на робството са по-скоро бягство от свободата и произтичащите от нея нови граждански задължения и отговорности, които цигани- 274 Лекция 12. ЦИГАНСКИТЕ МИГРАЦИИ те чергари, съхранили се като затворена общност, но с ниска степен на обществена интеграция, не са в състояние да поемат. Всъщност втората миграционна вълна е обусловена преди всичко от социално-икономически причини, а политическите фактори само регулират времевите рамки на процесите. Ключовата дата в тези миграции е декретът от 06.11.1865 г. на император Франц-Йосиф I, който отменя паспортния контрол на границите за всички, които излизат от Австро-Унгария, което дава възможност на циганите безпрепятствено да напускат страната. Това всъщност е началото на големите цигански миграции в европейски, а след това и световен мащаб, започнали в края на ХVIII в. от Влашко и Молдова.). Нейните основни носители са циганите чергари (на първо място Келдерари и Ловари, както и други близки до тях групи и субгрупи), потомци на циганите от категорията на т.нар. Лъеши, съхранили поради специфичната ситуация във Влашко и Молдова чергарския си начин на живот и съответно със сравнително по-ниска степен на обществена интеграция. Трета миграционна вълна (ХX – ХXI в.) A. Гастарбайтери от Югославия Третата голяма миграционна вълна започва от 60-те години на ХХ в. и продължава да наши дни. Някои автори правят различни разграничения (хронологически, географски или типологически) или я сегментират на отделни миграционни вълни. Погледнато от дистанцията на времето и в перспектива, ние предпочитаме да говорим за една обща миграционна вълна, характеризираща се със своята хетерогенност и нееднородност, както и със своите различни носители и основни характеристики през годините. Тази вълна започва през 60-те и са засилва особено през 70те години на ХХ в., когато бивша Югославия отваря границите си (формално през 1968 г.) и насърчава на югославски граждани да работят в Западна Европа. Това не са типични трудови миграции, 275 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции а по-скоро съчетанието им с традиционни форми на трудова мобилност, характерни за Балканите още от времената на Османската империя. Става въпрос за т.нар. ‘гурбет’ – термин, с който османската администрация обозначава определeна категория население, разнородно (по своята етническа принадлежност), което живее и работи за даден период от време (обикновено един стопански сезон, в зависимост от вида на трудовите активности) далеч от родните си места, където остават да живеят техните семейства. Даже понякога циганите в османските извори като цяло са обозначавани, наред с наименованията ‘къптъ’ или ‘чингене’, които са обичайни за тях, и с това название (или са включвани в тази категория). Този модел на трудова мобилност, повече или по-малко модифициран в доста разнообразни варианти, се запазва на Балканите и през по-късните исторически епохи. Заминаващите на работа в Западна Европа югославски граждани (според наложилия се термин ‘гастарбайтери’, макар че не работят само в Германия) първоначално остават в неговите рамки и не прекъсват връзките с родината си, където са семействата им, те се връщат периодично там, подпомагат роднините си, строят си жилища за старини, където плануват да живеят като западни пенсионери. Постепенно обаче, особено след 1972 г., когато на югославските гастарбайтери е разрешено да вземат семействата със себе си, големи части от работещите на Запад се преселват трайно заедно със семействата си и се легализират в съотвенните страни, т.е. от мобилно работещи се превръщат в мигранти. Всички цигани от бивша Югославия мигрират като югославски граждани (т.е. като интегрална част от макрообществото, в което живеят), и първоначално политиката на западните държави към тях е като към всички останали ‘югославяни’. Политиката към циганите мигранти остава в рамките на т.нар. ‘общ подход’, без да бъдат обособявани като отделна, специфична общност, различаваща се от всички останали етнически/религиозни общности, на- 276 Лекция 12. ЦИГАНСКИТЕ МИГРАЦИИ селяващи Югославия, т.е. без да се прибягва към т.нар. ‘специален подход’ към тях. През 70-те години, под влияние на редица ‘външни’ (извън циганската общност) фактори, започва обособяването на циганите мигранти като отделна общност, изискващи специална политика към тях. Такъв e напр. случаят с завършилата с провал програма в Швеция, целяща да покаже успешен модел за социалната интеграция на циганите, по която са привлечени от Италия 300 семейства Ловари, мигранти от Югославия. В края на 80-те години в Германия (Германска Федерална Република по това време) под активното въздействие на правозащитни организации започва публична кампания за легализиране статута на циганите, мигранти от Югославия, като отделна общност, а не като югославски граждани. Тази кампания е придружена от протестни шествия, гладни стачки, даже се стига да няколко дела във Върховния съд (Bundesgerichtshof) в Карлсруе. Първоначално идеята на правозащитните организации, настояващи за специално третиране на циганите (вече ‘ромите’) е да се докаже, че те са угнетено малцинство в своята родина, където техните основни човешки права са постоянно нарушавани. Тази теза определено не издържа, особено при сравнение на политиката към циганите в Югославия (която още на Първия Конгрес на International Romani Union в Лондон през 1971 г. се определя като образец за подражание за всички страни по света), със ситуацията в другите европейски държави. Затова се прибягва до следващия аргумент – че циганите са изначално носители на специфичен тип култура, свързана с чергарския им начин на живот, за тях водещо е не гражданското им положение, а начинът им на живот, затова и те трябва да бъдат третирани извън общите норми за другите югославски граждани. Всъщност обаче циганите от Балканите, т.е. от земите на бивша Югославия, както и на другите балкански страни (включително България), които за дълъг период от време са били съставна част от Османската империя (за разлика от княжествата Влашко 277 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции и Молдова, които са само васални и се ползват с висока степен на вътрешна автономия), са в преобладаващата си част трайно уседнало население. Още от първите исторически сведения за цигани в Османската империя (ХV в.), в продължение на векове, циганите в нея, които са уседнали, преобладават (и то значително) над тези, които водят чергарски начин на живот. При това всъщност става въпрос за специфичен тип чергарски начин на живот, който по-точно може да се определи като полу-чергарски, и се характеризира с наличието на постоянни зимни поселища (обикновено са наемани жилища от околното население) и активен чергарски сезон, за разлика от Централна и Западна Европа, където местните цигани обикновено чергарстват целогодишно. И което е много по-важно, циганите в Османската империя по своя статут са ‘граждани’ (в обществено-политически смисъл) на империята (нещо, което в Западна Европа те постигат едва през ХIХ-ХХ в.), изпълняват своите граждански задължения (наистина, някои от тях, напр. плащането на данъците, с доста проблеми). В крайна сметка, погледнато от дистанцията на времето, циганите на Балканите се оказват с постигната по-висока степен на обществена интеграция, която съхраняват и в наследилите империята независими балкански държави (особено бивша Югославия и България), поне в сравнение с техните събратя от Централна и Западна Европа. От тази гледна точка стремежът да бъдат признати циганите от Югославия за “исконни чергари” и съответно да бъдат обект на специална политика се оказва доста уязвим. Куриозността на цялата ситуация проличава още повече, когато е публикувано открито писмо на една от организациите на германските Синти (Zentralrat Deutscher Sinti und Roma), които винаги са водили (и в голямата си част продължават и до днес да водят) чергарски начин на живот, в което се казва, че толкова години те са се борили Синтите да бъдат третирани като “нормални”, пълноправни граждани на Германия, и не желаят пак да бъдат обособява- 278 Лекция 12. ЦИГАНСКИТЕ МИГРАЦИИ ни като друга категория население и третирани като “чергари”. За да бъде абсурдът пълен, в момента, когато се очаква Върховният съд на ГФР да произнесе своето решение по случая, един от главните ищци (Й. Д.), “исконен номад” според аргументите на адвокатите му, иска отлагане на делото, защото в момента му се налага да замине за Югославия, където си строи къща на Адриатическо крайбрежие ... Б. Политически бежанци Ситуацията с циганите мигранти в Западна Европа съществено се променя след краха на т.нар. “социалистическа система” в страните от Източна Европа през 1989-1990 г. Темата за нарушените човешки права на малцинствата и за дискриминацията на циганите (вече ‘ромите’ според приетата нова, смятана за политически коректна терминология) в Източна Европа придава нови, политически измерения на опитите за миграции на цигани от тези страни, които се опитват да получат политическо убежище в различни страни на Западна Европа (както и в САЩ и Канада) като представители на преследвана в страните им общност. Тези миграции (или опити за миграции) са неравномерни като мащаби, хронология, изходна страна и насоченост, и са в зависимост от различни обстоятелства. Такива са напр. опитите на цигани от България и Румъния да получат политическо убежище в Германия през 1991-1993 г.; емиграцията на цигани от Полша и Прибалтика във Великобритания през втората половина на 90-те години; навлизането на цигани от Чехия и Словакия във Великобритания през 1997 г. и последвалите години; регулярно повтарящите се емиграционни вълни на цигани в Канада, започнали да придобиват по-масови форми след 1997 г. и включващи цигани от Чехия, Словакия и Унгария (името на последната страна обикновено доскоро бе премълчавано), продължаващи до наши дни; бежан- 279 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции ските вълни на цигани от Словакия в Белгия и Финландия през 1999-2000 г. и т.н. Противодействието на властите в Западна Европа на тези цигански миграционни потоци се извършва с различни средства. В началото на процесите опитите са по-скоро въпросът да се реши генерално, като особено показателен е случаят с циганите от Румъния, опитващи се да емигрират във вече обединена Германия. За известен период от време, в началото на 90-години, Полша се превръща в огромен транзитен пункт за цигани от Румъния, които търсят пътища и възможности за легално (или по-често нелегално) прехвърляне на Запад. Техният брой се изчислява в доста широки граници – от 50 000 до 100 000, а понякога се сочат и по-високи цифри. Особено критична става ситуацията през лятото на 1992 г., когато през м. август световните агенции разпространяват новината, че 200 000 (цифрата явно е значително преувеличена) румънски граждани, главно цигани, са концентрирани около река Одер и търсят начини да преминат границата с Германия. Германските власти вземат бързи мерки с оглед на ситуацията. През м. септември 1992 г. в Букурещ е подписано споразумение между Германия и Румъния, уреждащ “реципрочното” (sic !) – бел. авт.) връщане на гражданите на всяка една от двете страни, нелегално пребиваващи в другата. На 2 ноември 1992 г. на летището в Букурещ пристига първият самолет с 18 нелегални румънски емигранти (цигани) в Германия. До края на 1992 г. по този начин са върнати около 130 000 румънски граждани, главно цигани, пребиваващи нелегално или поискали политическо убежище в Германия. Последният такъв полет с румънски граждани (цигани) от Германия е през м. август 1993 г., с което проблемът вече се счита за решен. Това, което доста по-рядко се споменава обаче, е обстоятелството, че за спирането на миграционния (или поточно квази-миграционен) поток на цигани от Румъния и България към Германия в началото на 90-те години много по-действени 280 Лекция 12. ЦИГАНСКИТЕ МИГРАЦИИ се оказват законодателно-административните мерки на германската държава. Чрез бързи промени на нормативната уредба е ограничено времето на престой на искащите политическо убежище до решаване на въпроса дали наистина става въпрос за политически бежанци или за икономически такива, и спирането (или поне драстичното намаляване) на паричните и други материални помощи на азилантите. За ефективността на този тип мерки показателен е примерът с циганите от Словакия, търсещи политическо убежище в Белгия през периода 1999-2000 г. Белгийското правителство извършва няколко масови репатриации на цигани, възстановява визовия режим със Словакия (при това двукратно, с няколкомесечен период на отмяната му), но в крайна сметка решаващата стъпка за спирането (или поне за рязкото ограничане) на потока от циганите мигранти от Централна Европа в Белгия се оказва отмяната в началото на 2001 г. на паричните помощи за кандидатите за политическо убежище и съкращаване времето на решаване на въпроса за правото на убежище, като за този период им се гарантира само храна, подслон и медицинска помощ. Едва ли може да има съмнение, че когато става въпрос за циганските миграции през 90-те години на ХХ в. от Източна към Западна Европа, поне в преобладаващото число от случаите всъщност става въпрос за икономически миграции (или опити за такива) на цигани от изпадналата в тежката криза на прехода Източна Европа към “богатия Запад”, прикрити зад политикоидеологически мотиви и правозащитна фразеология. Всъщност, макар и да изглежда парадоксално на пръв поглед, в случая, повече от пет века след първата миграционна вълна и заселването им в Западна Европа, циганите се опитват (немалки части от тях успешно) да повторят нейния основен модел. 281 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции В. Бежанци от бивша Югославия По-специфичен е случаят с циганите от бивша Югославия, след разпадането на която, в резултат на последвалите войни и етнически прочиствания, големи групи цигани мигрират на Запад. Първите миграционни потоци са в началото на 90-те години, когато по време на войната в Босна и Херцеговина много цигани се насочват главно към Италия. Особено масови са миграциите от Косово след агресията на НАТО през 1999 г. и последвалото етническото прочистване, проведено от местните албанци, когато между 120-150 хиляди цигани (според приетата понастоящем терминология – ‘Роми, Ашкали и Египтяни’) са принудени да напуснат областта и да избягат в Сърбия и Черна гора. Много от тях успяват да достигнат и до Западна Европа (главно Германия), където са поставени под постоянната угроза да бъдат депортирани обратно в Косово, макар и международните сили там да не са в състояния да обезпечат тяхната сигурност. Опитите за връщането на тези бежанци в новата държава (независимо Косово) продължават без особен успех и до наши дни, а статутът на десетки хиляди цигани от тази вълна все още е неизяснен. Г. Трансгранична трудова мобилност Погледнато като цяло, циганските миграции от последната, трета вълна, в никакъв случай не трябва да се свеждат само до случаите на искане на политическо убежище, каквито тенденции се наблюдават в научната литература. Въпреки че в някои случаи (като напр. бежанците от бивша Югославия) тези миграции могат да имат и доста големи размери, това всъщност е само видимата част на айсберга. Успоредно със случаите на искане на политическо убежище (без значение с основания или само като прикритие на социално-икономически мотиви), в повечето случаи придобиващи широка известност в публичното пространство, текат и ‘скрити’ за широката публика процеси, които са неисъизмери- 282 Лекция 12. ЦИГАНСКИТЕ МИГРАЦИИ ми по своите мащаби. Още от средата на 90-те години на ХХ в. започват процесите на трудова мобилност, при която големи части от населението в Източна Европа, заминават за различни страни в Западна Европа (тук се включва и Гърция). След установянето на Шенгенската система, и падането на визовите затруднения за България и Румъния в нея, процесите на трансгранична трудова мобилност вече приемат масови форми, особено за някои страни (на първо място Румъния и България). За разлика от 70-те години на ХХ в., заминаващите на Запад сега работят главно нелегално или полу-легално, и запълват дефиците от евтина работна ръка в различни сфери – селското стопанство, строителството, някои социални услуги и т.н. При това, особено за първите етапи, всъщност тези нелегални или полу-легални форми на трудова мобилност повтарят познатите историческите модели на т.нар. гурбет от времената на Османската империя. Предпочитаните страни са различни (Германия, Австрия, Италия, Испания, Португалия, Франция, Белгия, Холандия, Великобритания, Гърция ...), различни са и ориентациите на мигрантите от отделните страни на Източна Европа, и начините на легализация, но при всяко положение циганите имат своето място в тази обща миграционна вълна (Изток-Запад), обхванала цяла Европа. Местните власти в Западна Европа де факто насърчават (или поне не възпрепятстват сериозно) тази трудова мобилност, притваряйки си очите за нея, и само спорадично демонстрирайки чрез показни акции за успокояване на общественото мнение (напр. групово репатриране на незаконни емигранти, главно криминално проявени, което се прави няколко пъти годишно) борбата си с нея, като в същото време периодично се опитват да я легализарат (поне частично). Налице са признаци (напр. все повече трайно установяване на цели семейства на Запад и тяхната легализация), че постепенно се извършва преходът от трудова мобилност към същинска миграция. Циганите от Източна Европа (осо- 283 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции бено от Югоизточна Европа) са съставна и значима част от тези нови миграционни потоци към Западна Европа. Истинскитe размери на тази ‘скрита’ трудова мобилност, преминаваща постепенно в трайна ‘явна’ миграция, е трудно да се установят, и липсата на точни официални данни се оказва удобен повод за нейното прикриване, макар че тя е публична тайна за всички (и на Изток, и на Запад). Понякога се стига даже до куриозни случаи в стремежа да не се дава гласност за неща, които са добре известни за цялото общество. При Преброяването на населението в България през 2001 г. бе отчетено, че в страната живеят общо 7 928 901 души, като бяха “преброени” всички, които официално имат адресна регистрация в България, без да се взема предвид дали в момента са в страната или са някъде в чужбина. Три години по-късно (края на 2004 г.) обаче избухна голям публичен скандал, защото се оказа, че броят на лицата в трудово-способна възраст, неплащащи редовно (или въобще не плащащи) своите вноски в Националния осигурителен институт и Здравната каса, е 1 414 270 души (повече от една трета от тази категория население), и независимо от нееднократното продължаване на сроковете за издължаване, този брой продължава да се колебае над 1 милион души. В тази цифра влизат различни категории население, но едва ли може да има съмнение, че огромната част от тях са работещите (под различни форми) и живеещите (поне за определени периоди от време) на Запад. При Преброяването на населението, проведено през 2011 г., макар и да бе въведено правилото при над шестмесечен период на престой извън България българските граждани да не бъдат отчитани при Преброяването, това не промени ситуацията (огромна част от работещите в чужбина се прибират в България поне веднъж годишно по време на някои от празничните отпуски). Ролята на тези трудови мигранти в цялостния икономически живот на страните от Западна Европа е от съществено значение (особено в някои сфери), което и обяснява защо в много слу- 284 Лекция 12. ЦИГАНСКИТЕ МИГРАЦИИ чаи местните власти предпочитат да си затварят очите за нея. Още по-важна е тази ‘скрита’ трудова мобилност за страните в преход в Източна Европа, особено за тези, които са най-много пострадали от периода на прехода (Румъния и България), където значителен дял от паричния оборот (около една трета според някои икономисти) се поддържа от внесените от чужбина средства, които работещите там изпращат на своите близки. Много малко са семействата в България и Румъния (включително и цигански), които да нямат по-близки или по-далечни роднини, които да работят зад граница, и едва ли има селище или циганска група, от което да няма трудови мигранти (за ограничено време или трайно установени) в чужбина. Напр. на автобусната спирка в едно малките гранични планински села в България са изписани само две дестинации, като едината (два пъти седмично) е до областният център (Кърджали)�� , а другата (един път седмично) е до Амстердам �� (Холандия)�� . А на автогарата в Малага (провинция �� Андалузия в Испания) са отбелязани 26 (!) автобусни линии, регулярно пътуващи до различни областни центрове в Румъния (�� доста�� повече, отколкото са рейсовете до градове в другите провинции в Испания). Д. Политики на приемащите мигранти страни Съществуват различни политики на страните от Западна Европа към циганите, които пристигат от страните на Източна Европа. В повечето случаи циганите са третирани като всички останали граждани на съответните страни, без да има някаква специална политика, насочена към тях, но има и някои изключения. В Италия, в началото но 90-те години, вследствие активното лобиране на неправителствените организации (включително и обвързнатите с църквата), подплатено с квази-научни анализи, “доказващи” колко специфична общност са ромите и как тяхната етнокултура не им позволява да живеят съвместно с друго население, се стигна до радикални решения. Всички цигани бежанци (или 285 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции представящи се за такива) от войните в Югославия, автоматично бяха обявени за ‘номади’ и по този критерий извадени от програмите за интегриране на останалите бежанци и мигранти, и насочвани директно към ‘камповете’ (временни лагери край големите градове, построени за отсядане на водещите чергарски начин на живот местни Ром, Синти и Каминанти), където трябваше да се настанят. Така циганите от бивша Югославия, прадедите на които (поне на преобладаващата им част) от векове живеят уседнало, самите те с постигната сравнително висока степен на интеграция, а някои от тях и с добро образование и добри обществени позиции, бяха поставени в напълно непривични за тях условия на живот, с нов обществен статут. Като краен резултат тези процеси доведоха до може би най-фрапиращия случай на масова десоциализация (особено за новото поколение, родено и израснало в камповете, и непознаващо никакви други социо-културни реалности) в Европа през последните десетилетия, последиците от която предстои да се преодоляват. За щастие на циганите от Източна Европа случаят с Италия е по-скоро изключение за Западна Европа. Донякъде сходна е ситуацията във Франция, където обаче картината е доста поразнообразна и нееднозначна. В повечето случаи циганите, нелегални мигранти, там не са обособявани специално, но доста често немалко от тях, в огромната си част от Румъния, по-рядко и от бивша Югославия, понякога и от други страни в Източна Европа, са насочвани от местните власти или по свое желание се установяват в местните стоянки за чергари, предназначени за ‘хората на пътя’ (Gens de Voyage) – общ термин, с който се обозначават различните цигански и циганообразни общности, водещи чергарски начин на живот (Рома, Мануш, Синти, Житан, Йениш), както и не-цигани, живеещи по този начин. При това в преобладаващата си част циганите от Източна Европа, насочващи се към този начин на живот, са бивши чергари (уседнали преди 1-2-3 поколения) или даже такива, които де факто никога не са прекратявали 286 Лекция 12. ЦИГАНСКИТЕ МИГРАЦИИ чергарски начин на живот. В случая налице е по-скоро процес на ‘ре-номадизация’ в новите западно-европейски реалности (и поточно имитиране на такава, защото циганите от Източна Европа не сменят местожителството си и не чергарстват постоянно от място на място), което смекчава значително процесите на десоциализация. Съвсем не е случайно, че всъщност тези процеси обхващат почти изцяло цигани от Румъния, където всъщност, въпреки мерките на държавата по време на режима на Никоае Чаушеску, полу-чергарският начин на живот на значителни части от циганите бе съхранен. Случаят с мерките на Франция през 2010 г. за екстрадиране на цигани от Румъния и България превърна проблема с циганските миграции в общоевропейски, макар и всъщност да ставаше въпрос за цигани от Румъния, а България да бе добавена по геополитически съображения, и процентът на върнатите в родината си български цигани на практика да е съвсем незначителен от общия брой на екстрадираните цигани. В другите страни на Западна Европа (освен Италия и Франция) случаите на адаптация на цигани мигранти от Източна Европа към условията на живот на местните цигани чергари са поскоро изключения и се случват главно по места, при съответно решение на местни власти�� . Всъщност, сумаризирано казано, циганите мигранти в Западна Европа от страните в Централна и Югоизточна Еврoпа (и най-вече Румъния, България и страните, наследили бивша Югославия), в преобладаващата си част (извън случаите, свързани с искане на политическо убежище или бежанците от войните в Югославия) мигрират като съставна (макар и донякъде обособена) част от общите миграционни потоци на гражданите от страните, от където произхождат, и като цяло се придържат към техните основни стратегии (с някои специфики) на трудова мобилност, преминаваща в миграция. В рамките на тези общи миграционни потоци обаче те все пак запазват известна обособеност като общност (предимно на групово или регионалноселищно равнище), която запазват и установявайки се Запад. И 287 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции което е особено показателно, за разлика от предишните миграционни вълни на циганите, при тази трета вълна няма съществени различия между трайно уседналите от векове цигани и бившите, сравнително наскоро уседнали чергари (а някои, главно в Румъния, съхранили чергарския си начин на живот). Мигрантите са от различни цигански групи, но като цяло преобладават потомците на трайно уседналите цигани, които преобладават и като дял от общия брой на циганското население в съответните страни (и особено в България). Заключение Причините за тази съществена промяна в характера на циганските миграции при последната, все още незавършена вълна (преобладаване в нея на трайно уседналите цигани), трябва да се търсят в постигната през вековете по-висока степен на обществена интеграция на циганите в Източна Европа в сравнение с техните събратя по света. Трудно е от днешна дата се каже какви са перспективите на развитие на циганските миграции от Източна към Западна Европа. Поне засега изглежда, че те са близко до своя максимум, и едва ли може да се очаква ново, бурно екстензивно развитие. Може обаче да се очакват промени от друг вид – постепенно прекъсване на връзките със страните, от където идват, и трайно установяване на циганите мигранти в новите им страни на Западна Европа, т.е. в крайна сметка нова цялостна картина на циганското присъствие в обединена Европа. 288 Лекция 12. ЦИГАНСКИТЕ МИГРАЦИИ ЛИТЕРАТУРА Аким, Виорел. 2002. Циганите в историята на Румъния. �� София: Инфонет – 2000. Марушиакова, Елена и Веселин Попов. 2000. Циганите в Османската империя. София: Литавра. Fraser, Agnus. 1992. The Rom Migrations. – Journal of the Gypsy Lore Society, Ser. 5, 2 (2): 131-143. Guy, Wull, Zdenek Uherek and Renata Weinerova. (Eds.) 2004. Roma Migration in Europe: Case Studies. New Brunswik & London: Transaction. Klimova, Ilona and Alison Pickup. (Eds.) 2000. Romani Migrations: Strangers in Anybody’s Land? – Cambridge Review of International Affairs 13 (2): 13-118. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2006. De l’Est a l’Ouest. Chronologie et typologie des migrations tsiganes en Europe. – Etudes Tsiganes 27-28: 10-26. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2008. Migrations des Tsiganes en Europe, des années soixante a nós jours. – Hommes et Migrations 1275: 100-111. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2008. Les migrations tsiganes de Bulgarie et Roumanie (histoire et temps modernes). – Balkanologie (11) 1-2. http://balkanologie.revues.org/index972.html Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2009. Gypsy Slavery in Wallachia and Moldavia. – In: Kamusella, Tomasz and Krzysztof Jaskulowski. (Eds.) Nationalisms Today. Oxford: Peter Lang, 89-124. Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2010. Gypsy/Roma European migrations from 15th century till nowadays. – In: Sigona, Nando. (Ed.) Proceedings of International Conference “Romani Mobilities in Europe: Multidisciplinary Perspectives”. http://romanimobilities.wordpress. com/2010/01/29/romani-mobilities-in-europe-conferenceproceedings-final-version/. 289 Reyniers, Alain. 1999. Evaluation of Gypsy Populations and their Movements in Central and Eastern Europe and in some OECD Countries, focusing on the issues of migration, application for asylum, demography and employment. Occasional Papers. Paris: OECD. Sobotka, Eva. 2003. Romani Migration in the 1990s: Perspectives on Dynamics, Interpretation and Policy. – Romani Studies, Ser. 5, 2003, 13, 2: 79-122. ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ Абраменко, Ольга. 2006. Очерки языка и культуры цыган Северозапада России. (Руска и Лотфика Рома). Санкт-Петербург: Анима. Аким, Виорел. 2002. Циганите в историята на Румъния. �� София: Инфонет – 2000. [I изд.: Achim, Viorel. 1998. Ţiganii in istoria Romaniei. Bucureşti: Enciclopedica; III изд.: Achim, Viorel. 2004. The Roma in Romanian History. Budapest & New York: CEU Press.] Алиев, Мустафа [Мануш Романов]. 1975. Романе пxуре-пуране гиля. Цигански народни песни. Събрал и превел Мустафа Алиев. [Ръкопис] – Архив на ИЕФЕМ - БАН. Ангъчев, Илия. 2003. Из живота на лясковските музиканти. София. [II изд.: 2004.] Ангъчев, Илия. 2008. Кратка морфология на циганския диалект от Лясковец. Велико Търново: Фабер. Ангъчев, Илия. 2009. Българско-цигански речник. Dasikanù-romanù pherjasnikus. София: Парадокс. Ангъчев, Илия. 2009. Циганско-български речник. Iromanu-dasikanu pheryasnikus. София: Парадокс. Атанасов-Кабули (Доброжелателния), Димитър. 2004. Светът и циганите. Варна: Стено. Баранников, Алексей. 1931. Цыганы СССР. Краткий историко-этнографический очерк. Москва: Центриздат. Бессонов, Николай. 2010. Цыганская трагедия 1941-1945. Факты, документы, воспоминания. Том 2. Вооруженный отпор. СанктПетербург: Анима. Боев, Иван и Десислава Югова. (Cъст.) 1998. Съветът на Европа и Циганите. София: Литавра. Брайкова, Славка. 2001. Ромите в с. Куклен (Пловдивско). Куклен. 291 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Бюксеншютц, Улрих. 2000. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци. (19441989). София: IMIR. Василев, Цветан. 2007. Българско-цигански речник. София: Еньовче. Вацев, Цветко. 1999. Берковските роми, наричани�� циганите от кв. Раковица-Берковица: Минало и настояще. Берковица. Вукановиħ, Tатомир. 1983. Роми (цигани) у Jугославиjи. Вранье: Нова Jугославиjа. Генов, Димитър, Таир Таиров и Васил Маринов. 1968. Циганското население в НР България по пътя на социализма. София: НС на ОФ. Георгиева, И�� ваничка�� . 1969. Изследване върху бита и културата на българските цигани в Сливен. – Известия на Етнографския �� институт с музей IХ: 25-48. Георгиева, Румянка. 2002. Етнокултурна идентичност на ромите: История, памет, разказ. Добрич: ИК Аве факте. Герганов, Енчо и Христо Кючуков. 1999. Образователни нагласи на ромите в България. София: Тилиа. Гоцев, Васил. Кратка история за разселване и миграция на роми в гр. Славяново 1826-1990 г. Славяново. Грекова, Майа и др. 2008. Ромите в София: от изолация към интеграция. София: Изток-Запад. Данбакли, Мариел. (Съст.) 1997. Текстове на международните институции за циганите. София: Литавра. Данiлкин, Олексiй. 2001. Культура циган України - минуле i сучастнiисть. Kiїв: Контекст. Деметер, Надежда. 2005. Ромите: мит и реалност. София: Иктус Принт. [I изд.: Деметр, Надежда. 1995. Цыгане�� : ми�� ф�� и реаль�� ность. Москва: Институт этнологии и антропологии РАН.] Деметр, Надежда, Николай Бессонов и Владимир Кутенков. 2000. История цыган. Новый взгляд. Воронеж: Институт этнологии и антропологии РАН. 292 ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ Денова, Светлина. 2005. Професионалната общност на циганите ковачи в Пловдив. Пловдив: Имеон. Дечева, Мирелла. 2004. Ме бала шукар, мо дикло лоло. Облеклото на циганите/рома в България. // Me bala šukar, mo diklo lolo. Gypsy/ Roma Dress in Bulgaria. София. Димитров, Димитър. 2001. Ромски песни и инструментални мелодии. Сливен: Жажда. Друц, Ефим и Алексей Гесслер. 1985. Сказки и песни рожденные в дороге. Москва: Советский писатель. Друц, Ефим и Алексей Гесслер. 1990. Цыгане. Очерки. Москва: Советский писатель. Ђорђевић, Драгољуб Б. и Драган Тодоровић. (Уред.) 2003. Религиjа и верски обичаjи рома. Ниш: Jугословенско удружењe за научно истраживање религиjе (JYHИР). Ђурић, Раjко и Антун Милетић. 2008. Историjа Холокауста Рома. Београд: Политика. Еролова, Йелис. 2010. Добруджа – граници и идентичности. София: Парадигма. Желязкова, Антонина (Съст.) 1994. Bръзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. София: МЦПМКВ. Земон, Рубин. (Уред.) 1996. Зборник на трудови за етногенезата на Египќаните во Македониjа. Скопje: Логос-Т. Земон, Рубин. 2001. Балкански Египќани - истина о Египканима са Косова и Метохиjе. Прищина: Национална Заjедница Египќана Косова и Метохиjе. [Иванов, Иван.] [б. г.] Футаджиите. // The Futadjides. // [Е] Futadjides. Хасково: Фондация “Толерантност и взаимопомощ”. Иванова, Евгения и Велчо Кръстев. 2004. Цигански занаяти. Стара Загора: Търговско-промишлена палата - Стара Загора. 293 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Иванова, Евгения и Велчо Кръстев. 2006. По дългия път … Живот с другите. (История, етносоциална структура, бит и култура на циганите от Старозагорския регион). Стара Загора: Кота. [II изд.: Ivanova, Evgeniya and Velcho Krustev. 2008. On the long road ... Life with the others: History, ethnosocial structure, life-style and culture of Gypsy groups. München: Lincom.] Иванова, Евгения; Кръстев, Велчо. 2006. Ромската жена. Пространства и граници в живота й. Стара Загора: Литера принт. Иванова, Евгения и Велчо Кръстев. 2007. Видрица или 77 рецепти от циганската кухня. Стара Загора: Кота. Иванова, Нели, Стефка Миленова, Ирина Колева и Йосиф Нунев. 2002. Искри от огъня. София: Гея – Либрис. Илиев, Димитър и Кирил Костов. 2004. Ромска граматика въз основа на ерлийския ромски говор в София. София: Тилиа. [Илчев, Иван. (Съст.)] 1993. Етническата картина в България. (Проучвания 1992 г.). София: Клуб ‘90. Казанджиев, Кольо и Борис Казанджиев. [2007]. Думи статуи в циганския книжовен език. Rom spiritus mundi. София: Илинден – 2000. Калинин, Валдемар. 2005. Загадка балтийских цыган. Очерки истории, культуры и социального развития балтийских цыган. Минск: Логвинов. Карамихова, Маргарита. 2002. Приказка за Осман баба. София: АИ “Проф. Марин Дринов”. Кенрик, Доналд. 2001. Циганите. Исторически речник. Циганският род през вековете до наши дни. София: Отечество. [I изд.: Kenrick, Donald. 1998. A Historical Dictionary of the Gypsies (Romanies). Lanham, MD & London: The Scarecrow Press.] Кенрик, Доналд и Гратан Пъксон. 1998. Хитлеризмът и циганите. Циганите под знака на свастиката. София: Литавра. [I изд.: Kenrick, Donald and Grattan Puxon. (Eds.) 1995. In the Shadow of the Swastika. Hatfield: University of Hertfordshire Press.] 294 ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ Кенрик, Доналд и Грейтън Пъксон. 2006. Съдбата на циганите в Европа. София: Стигмати. [I изд.: Kenrick, Donald and Grattan Puxon. 1972. The Destiny of Europe’s Gypsies. London: Chatto-Heinemann.] Ковачева, Лиляна. 2000. Ромът знае пътя. София: SCORPION. [II изд.: Kovacheva, Lilyana. 2000. O rom dzhanel o drom. Sofia: SCORPION; III изд.: Kovacheva, Lilyana. 2000. Rom know the way. Delhi: Kafla.] Ковачева, Лиляна. 2003. Шакир Пашов. Апостолът на ромите в България. 1898-1981. // Shakir Pashov. O apostoli e romengoro. 18981981. София: КХАМ - Слънце. Ковачева, Лиляна. [2008.] Арманя, бахталярипе, парамисиес. // Armanja, baxtaljaripe, paramisies. София: Дими '99. Колев, Асен. 2000. Мешерето. Мит и действителност. Асеновград. Колев, Асен. 2003. Политическите партии и ромите в България. Пловдив: Призма. Колев, Васил. (Съст.) 2011. Те останаха. Ловеч: Чернат. Колев, Господин. 2003. Един циганин в ЦК на БКП. Преживелици, терзания, размисли. София: “Вини-1873”. Колев, Господин. 2010. �� Българската комунистическа партия и циганите през периода 1944-1989 г. София: �� Център за публични политики. Колев, Деян. 2001. Фолклор на ромите в Централна България. Велико Търново: Faber. Колев, Деян. 2002. Календарни празници на ромите в Централна България. // Calendar Feasts of Central Bulgarian Roma. Велико Търново: Faber. Колев, Деян и Теодора Крумова. (Съст.) 2003. Традиции и памет. Том 1. Ромската сватба във Великотърновско. Велико Търново: Астарта. Колев, Деян и Теодора Крумова. 2005. Традиции и памет. Том 2. Между Сцила и Харибда. За идентичността на миллета. Велико Търново: Астарта. 295 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Колев, Деян, Теодора Крумова и Стефан Йорданов. 2002. Приказки, предания и песни на ромите в Централна България. // Tales, Legends and Songs of Central Bulgarian Roma. Велико Търново: Faber. Костов, Кирил и Дмиитър Илиев. 2004. Ромска граматика. Въз основа на ерлийския ромски говор в София. София: Тилиа. Кръстева, Анна. (Cъст.) 1998. Общности и идентичности в България. София: Петекстон. Кучепатова, Светлана. (Сост.) 2006. Язык цыганскийй весь в загадках. Народные афоризмы русских цыган из архива И. М. Андрониковой. Санкт-Петербург: Дмитрий Буланин. Кючуков, Христо. 1994. Подготовка за ограмотяване в условията на билингвизъм. (�� При�� децата турчета и циганчета в предучилищна възраст). София: УИ “Св. Климент Охридски”. Кючуков, Христо. 1998. Лингводидактически аспекти на ромския език. Върху материал от шведско-ромски и българо-ромски езикови контакти. София: Делфи. Кючуков, Христо. 1999. Съвременни идеи и подходи за обучение по български език на деца билингви в двуезична среда. Върху материал от българо-влашки, българо-ромски, българо-турски и българоунгарски билингвизъм. Варна: ИПКУ “Д-р Петър Берон”. Кючуков, Христо. (Съст.) 2001. Психо-лингвистични и социо-лингвистични проблеми на обучението на ромските деца. София: БФМОР “Дайвърсити”. Кючуков, Христо. (Съст.) 2002. Съвременни тенденции в ромския език. Варна: БФМОР “Дайвърсити”. Кючуков, Христо. 2003. Кратко описание на ромския език в България. София: Делфи. Кючуков, Христо. 2004. Образователен статус на ромската жена. София: Фондация “Център изследвания и политики за жените”. Кючуков, Христо. (Съст.) 2004. Аспекти на интеркултурното образование на ромските деца. София: Делфи. 296 ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ Кючуков, Христо. (Съст.) 2005. Десегрегация или интеркултурна интеграция. Сборник доклади от юбилейна научна конференция на ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий” на тема “Образованието в глобализиращия се свят” 15-17 октомври, 2004 г. Велико Търново: Фабер. Кючуков, Христо. 2006. Десегрегация на ромските ученици. София: СЕГА. Кючуков, Христо. (Съст.) 2006. Облеклото на ромите. �� Поредица �� “�� Студентско научно творчество�� ”�� . София�� : ВТУ �� “�� Св. Св. Кирил и Методий” & Балканска фондация “Дайвърсити”. Кючуков, Христо. (Съст.) 2006. Ромите и съвременността. Поредица “Студентско научно творчество”. София: ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий” & Балканска фондация “Дайвърсити”. Кючуков, Христо. 2009. New Studies in Romology. // Нови изследвания в ромологията. София: WINI 1837. Кючуков, Христо и Севдалина Димитрова. 2004. Стари ромски песни. // Phurane romane gilja. София: БФМОР “Дайвърсити”. Кючуков, Христо, Елена Марушиакова и Веселин Попов. 2004. Христоматия по ромска култура. София: Иктус Принт. Кючуков, Христо и Златко Младенов. 2004. Кратка граматика на калдерашките ромски диалекти в България. София: Делфи. Лиежоа, Жан-Пиер. 1999. Роми, Цигани, Чергари. София: Литавра. [I изд.: Liégeois, Jean-Pierre. 1994. Roma, Gypsies, Travellers. Strasbourg: Council of Europe; II изд.: Лиежоа, Жан-Пиер. 1995. Роми, Цигани, Чергари. София: Информационен център на Съвета на Европа] Лацкова, Илона. 2000. Родена съм под щастлива звезда. Моят живот на циганка в Словакия. София: Литавра. [I изд.: Lacková, Ilona. 1997. Narodila jsem se pod šťastnou hvězdou. Praha: Image; II изд.: Lacková, Ilona. 2000. A False Dawn: My Life as a Gypsy Woman in Slovakia. Hatfield: University of Hertfordshire Press.] Маликов, Яшар. 1992. Циганско-български речник. София: Фондация “Отворено общество” & ДФИ “Спектър”. 297 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Маринов, �� Bасил. 1962. Наблюдение�� върху бита на циганите в България. – Известия на Етнографския институт с музей V: 227-271. Марушиакова, Елена и Веселин Попов. 1993. Циганите в България. София: Клуб ‘90. [II изд.: Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 1997. Gypsies (Roma) in Bulgaria. Frankfurt am Main: Peter Lang.] Марушиакова, Елена и Веселин Попов (Cъст.) 1994. Студии Романи. Том I. // Studii Romani. Vol. I. София: Клуб ‘90. Марушиакова, Елена и Веселин Попов (Cъст.) 1995. Студии Романи. Том II. // Studii Romani. Vol. II. София: Клуб ‘90. Марушиакова, Елена и Веселин Попов. 1995. Циганите на България. Проблеми на мултикултуралната музейна експозиция. // The Gypsies of Bulgaria. Problems of the multicultural museum exhibition. София: Клуб ‘90. Марушиакова, Елена и Веселин Попов (Cъст.) 1997. Студии Романи. Том III-IV. Песента за моста. // Studii Romani. Vol. III-IV. The Song of the Bridge. София: Литавра. Марушиакова, Елена и Веселин Попов, Игла, Б. (Cъст.) 1998. Студии Романи. Том V-VI. Змийският пръстен. Език и фолклор на Софийските Ерлии. // Studii Romani. Vol. V-VI. The Snake’s Ring. The Language and Folklore of Erli from Sofia. София: Литавра. Марушиакова, Елена и Веселин Попов. 2000. Циганите в Османската империя. София: Литавра. [II изд.: Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2001. Gypsies in the Ottoman Empire. Hatfield: University of Hertfordshire Press; III изд.: Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2003. Romi u Turskom Carstvu. Subotica: Čikoš Holding; IV изд.: Marushiakova, Elena and Vesselin Popov. 2006. Osmanlı Imperatorluğu’nda Çingeneler. Istanbul: Homer; V изд.: ‫فوکایشورام انیلی‬٢٠٠٩ ‫وب نیلساف و ا‬. ‫جغلا خیرات‬. ‫ةین امثعلا ةلودلا یف رجغلا‬. ‫ سکنفسةلاکو‬،] Марушиакова, Елена и Веселин Попов. 2000. Цигани/Рома от старо и ново време. Фото-книга. // Gypsies/Roma in Times Past and Present. Фото-книга. Photo-Book София: Литавра. 298 ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ Марушиакова, Елена и Веселин Попов. 2007. Студии Романи. Том VII. Избрано. София: Парадигма. Мацура, Милош. (Уред.) 1992. Развитак Рома у Jугославиjи. Проблеми и тенденциjе. – Српска Академия наука и уметности. Научни скупови. Кн. LХVIII. Отделене друштевних наука. Комисиjа за проучаване живота и обичаjа Рома. Кн. 1. Београд: САНУ. Мацура, Милош. (Уред.) 1993. Друштевене промене и положаj Рома. - Српска Академия наука и уметности. Научни скупови. Кн. LХXX. Отделене друштевних наука. Комисиjа за проучаване живота и обичаjа Рома. Кн. 2. Београд: САНУ. Мацура, Милош. (Уред.) 2000. Цигани/Роми у прошлости и данас. - Српска Академия наука и уметности. Научни скупови. Кн. ХCIII. Отделене друштевних наука. Комисиjа за проучаване живота и обичаjа Рома. Кн. 3. Београд: САНУ. Метков, Сульо. 1995. О Неево Завети амаре Делвеско о Исус Христос. София: Съюз на църквите на адвентистите на седмия ден. Мизов, Максим. Ромите в социалното пространство. София: Парадигма. Мизов, Максим. Циганите и комуникациите. София: Парадигма. Мизов, Бойко. 2006. Българските цигани. (Бит, Душевност, Култура). Том I-II. София: Авангард Прима. Михайлов, Дочо, Харалан Александров, Кремена Будинова и Мая Младенова. 2001. Комуникация в ромските общности. София: Отдел за социално развитие на ООН. Навроцка, Эвгения. 2007. Iсторiя та культура ромiв. Методичний посiбник для вчителiв. Ужгород: Олександри Гаркушi. Нунев, Йосиф. Ромски приказки. 1996. София: ИК Стигмати. [II изд.: 2000.] Нунев, Йосиф. 2003. Ромски приказки. // Romane Paramisiya. София: Стигмати. Нунев, Йосиф. 1998. Ромското дете и неговата семейна среда. София: МЦПМКВ. 299 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Нунев, Йосиф. 2006. Ромите и процесът на десегрегация в образованието. София: Куна. Нунев, Йосиф. 2008. Първопроходецът в ромската общност. (Социално-педагогически и демографски аспекти). София: Фондация С.Е.Г.А. Нунев, Йосиф и Диана Нунева. (Съст.) 2003. Ромски фолклор от Горна Тракия. // Romano folklori ki purni Trakiya. София: Стигмати. Нунев, Йосиф и Румян Сечков. 2009. Неформалният лидер в ромската общност. София: Фондация С.Е.Г.А. Нунева, Диана (Съст.) 2003. Образованието на ромската общност в измеренията на мултикултурализма. София: Агато. Окан, Халис. 1994. Циганите или Северната страна на живота. София: ИК Окан. Пампоров, Алексей, Мая Жалова, Марта Попова и Иван Вълев. 2001. Гюпци - 2001. Социо-културни модели на поведение в ромските общности, живеещи в административните центрове на граничните общини на Югозападна България. София: Ефект. Пампоров, Алексей. 2004. Ромското семейство: аспекти на всекидневието. София: Ефект. Пампоров, Алексей. 2006. Ромското всекидневние в България. София: МЦИМКВ. Пашова, Анастасия. 2002. (Съст.) Толерантност в различността. (Жизнени светове и ценности в ромската култура). Благоевград: УИ “Неофит Рилски”. Пашова, Анастасия (Съст.) 2003. Социализация на ромското дете. Благоевград: УИ “Неофит Рилски”. Пашова, Анастасия (Съст.) 2005. Смесените �� бракове - модел на етническа и религиозна толерантност. Автобиография и изследвания. Благоевград: СемаРШ. Пашова, Анастасия и Йосиф Нунев. 2009. История�� , всекидневие и ценности на ромската култура. Благоевград: УИ “Неофит Рилски”. 300 ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ Пейчева, Лозанка. 1999. Душата плаче, песен излиза. Ромските музиканти и тяхната музика. София: ТерАРТ. Пейчева, Лозанка и Венцислав Димов. 2002. Зурнаджийската традиция в Югозападна България. // The Zurna Tradition in Southwest Bulgaria. София: Българско музикознание. Пейчева, Лозанка и Венцислав Димов. 2005. Музика, Роми, Медии. Сборник с материали от семинар на тема: “Представяне на ромска музика и култура в българските медии; Аспекти на интеркултурализацията; Ромското включване в музикалната индустрия”. 4-5.VIII.2004. Стара Загора: Звездан. Петков, Любен. (Cъст.) 1996. Най-хубавите цигански приказки. София: Отечество. Петров, Димитър и Свилен Маринов. 2004. Върти се мое колело, не спирай ... Групата на хорохане рома в Североизточна България. (Областите Разград, Русе, Силистра, Търговище и Шумен). Разград: Център за етнокултурни изследвания. [II изд.: Petrov, Dimitar and Svilen Marinov. 2006. Roma Fairy Tales from NorthEastern Bulgaria. Razgrad: Center for Ethno-Cultural Studies.] Петрова, Людмила, Радостина Антонова и Теодора Пенчева. 2004. Просто начин на живот. София: Студентско общество за развитие на междуетническия диалог. Петровски, Траjко. 1993. Календарските обичаи каj ромите во Скопjе и околината. Скопjе: Феникс. Петровски, Траjко. 2001-2002. Ромите во Македониjа денес. Кн. 1-3. Скопjе: Здружение на љубители на ромска фолклорна уметност ”Романо Ило”. Попова, Стефка. 1999. Практически курс по цигански език. София: Българска мултимедийна компания. [II изд.: 2002.] Примовски, Анастас. 1955. Ковачи агупти в Мадан. – Известия на �� Етнографския институт с музей II: 217-261. Ромите в България. Информационен справочник. 2008. София: �� Институт ”Отворено общество”. 301 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Русанов, Валери. (Съст.) 1992. Аспекти на етнокултурната ситуация в България. �� Том 1-2. София�� : Център за изследване на демокрацията & Фондация “Фридрих Науман”. [II изд.: 1994.] Русанов, Валери. (Съст.) 2000. Етнокултурната ситуация в България. Осем години по-късно. София: Асоциация АКСЕС & Издателство “Отворено общество”. Русчев, Йордан. 2001. Ромски хорови песни и романси. Сливен: ИК “Жажда”. [II изд.: 2003.] Савчев, Савчо. 2006. Българско - ромски речник. // Dasikanu - rromanu vak. София: SDS. Селени, Ищван. (Съст.) 2002. Бедността при посткомунизма. София: Изток-Запад. Сикимић, Билjана. (Уред.) 2005. Бањаши на Балкану. Идентитет етничке заjеднице. Београд: Балканолошки институт САНУ. Скот Макфий, Р. А. 2007. Сред циганите в България. Дневник на едно пътешествие през 19193 г. София: УИ “Св. Климент Охридски”. [I изд.: Andreas (Mui Shuko) [Robert Andrew Scott Macfie]. 1916. With Gypsies in Bulgaria. Liverpool.] Славкова, Магдалена. 2007. Циганите-евангелисти в България. София: Парадигма. Славов, Атанас. 2002. Светът на циганите. Кратка история. Ямбол: Светлина. Смирнова-Сеславинская, Марьяна и Георгий Цветков. 2009. Межкультурная русско-цыганская коммуникация. Москва: Институт национальных проблем образования. Смирнова-Сеславинская, Марьяна и Георгий Цветков. 2009. Цыгане. Происхождение и культура. София: Парадигма. Стоjановски, Александар. 1974. Ромите на Балканскиот полоостров (врз основа на едeн извор от 1523 година). – Прилози на Македонската Академия на науките и уметностите 7 (1): 33-76. [II изд.: - В: Стоjановски, Александар. 1989. Македония во турското средновековие (од крайот на XIV – почеток на XVIII век). Скопие: Култура, 127-180.] 302 ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ Тилкиджиев, Николай, Валентина �� Миленкова, Камелия Петкова и Наташа Милева. 2009. Отпадащите роми. Изследователски труд. София: Институт “Отворено общество”. Тилкиджиев, Николай, Валентина Миленкова, Таня Неделчева, Светлана Д. Христова, Камелия Петкова и Наташа Милева. 2011. Успелите роми. София: Изток – Запад. Томова, Илона. 1995. Циганите в преходния период. София: МЦПКВ. [II изд.: Tomova, Ilona. 1995. The Gypsies in the Transition Period. Sofia: ICMSIR.] Топалова, Велина и Алексей Пампоров. (Съст.) 2007. Интеграцията на ромите в българското общество. София: Институт по социология при БАН. Тонг, Диана. (Съст.) 2003. Циганите. Интердисциплинарна антология. София: Кралица Маб. Уилямс, Патрик. 2002. Ние не говорим за тях. Живите �� и мъртвите цигани - Мануш. София: Женифер-Хикс. [I изд.: Williams, Patrick. 1993. Nous, on n'en parle pas: les vivants et les morts chez les Manouches. Paris: MSH] Чавдарова, Сийка и Васил Чапразов. 2009. Пътят на ромите. София: ИК Куна. Чапразов, Васил. 2004. Ромски приказки. // Романи масаля. София: Чиненя. Черных, Александр. 2003. Пермские цыгане. Очерки этнографии цыганского табора. Пермь: ПГУ. Шаповал, Виктор. 2007. Самоучитель цыганского языка (руска рома: севернорусский диалект). Москва: АСТ Астрель. Швецов, Михаил (Сост.) 2006. Рома в Украïнi. Iсторичний та етнокультурний розвиток циган (рома) Украïнi (ХVI – ХХ ст.). Донецьк: Вебер. Шейтанов, Найден. 1932. Принос към говора на Софийските цигани. – Известия на Етнографския музей X-XI: 227-254. 303 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Шейтанов, Найден. Циганите в България. Материали за техния фолклор, език и бит. (�� Р�� ъкопис). – В:�� Народописен архив�� на�� ИЕ�� ФЕМ - БАН. Ще ви разкажа за една ромска жена … �� Кн. 1-2�� . 2002-2004. София: Фон�� дация “Отворено общество”. *** Acković, Dragoljub. 1994. Istorija informisanja Roma u Jugoslaviji. Novi Sad: Društvo Vojvodine za jezik i književnost Roma. Acković, Dragoljub. 2001. Nacija smo, a ne Cigani. Pregled aktivnosti romskih i neromskih društvenih i političkih organizacija i pojedinaca o romskoj problematici u nekadašnjoj Jugoslaviji. Beograd: Rrominterpress. Acković, Vesna. 1999. Vokalna muzika Roma u Jugoslaviji. // Vocal Romas Music in Yugoslavia. Beograd: Rrominterpress. Acton, Tomas. (Ed.) 1997. Gypsy Politics and Traveller Identity. Hatfield: University of Hertfordshire Press. Acton, Tomas. (Ed.) 2000. Scholarship and the Gypsy Struggle. Commitment in Romani Studies. A Collection of Papers and Poems to Celebrate Donald Kenrick’s Seventieth Year. Hatfield: University of Hertfordshire Press. Acton, Tomas and Gary Mundy. (Eds.) 1997. Romani Culture and Gypsy Identity. Hatfield: University of Hertfordshire Press. Asséo, Henriette. 2006. Les Tsiganes, une destinée européenne. Paris: Gallimard Découvertes. Atanasov, Miroslav. 2010. Gypsy Pentecostals. The Growth of the Pentecostal Movement among the Roma in Bulgaria and its Revitalization of their Communitites. Lexington, KY: Emeth Press. Auzias, Claire. 1995. Les Tsiganes ou le destin sauvage des Roms de l'Est. Paris: Michalon. Bakker, Peter and Hristo Kyuchukov. (Eds.) 2000. What is the Romani Language? Hatfield: University of Hertfordshire Press. 304 ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ Bakker, Peter and Yaron Matras. 2003. Bibliography of Modern Romani Linguistics. Including a Guide to Romani Linguistics. Amsterdam/ Philadelphia: John Benjamins. Balazs, Matjenyi and Vizi Balazs. 2007. A Minority in Europe. Selected International Documents Regarding the Roma. Budapest: Gondolat. Barany, Zoltan. 2002. The East European Gypsies: Regime Change, Marginality and Ethnopolitics. Cambridge: Cambridge University Press. Bari, Karoly. (Ed.) 1999. Gypsy Folklore. Hungary. Romania. CD I-IX. Budapest: VTCD. Bartosz, Adam. 1994. Nie bój się Cygana. Sejny: Pogranicze. Bartosz, Adam. 1998. Katalog zbiorów cyganologicznych Muzeum Okręgowego w Tarnowie. // Catalogue of the Romani Colections at the District Muzeum in Tarnow. Tarnów: Muzeum Okręgowego w Tarnowie. Bercovici, Konrad. 1930. The Story of the Gypsies. London & Toronto: Jonathan Cape. Bodi, Zsuzsana. (Ed.) 1997. Studies in Roma (Gypsy) Ethnography. 6. Studies about Boyash Gypsies in Hungary. Budapest: Magyar Neprajzi Tarsasag. Boretzky, Norbert. 1994. Romani. Grammatik des Kalderaš-Dialekts mit Texten und Glossar. Wiesbaden: Harrassowitz. Boretzky, Norbert. 1999. Die Verwandtschaftsbeziehungen zwischen den Südbalkanischen Romani-Dialekten. Frankfurt am Main: Peter Lang. Boretzky, Norbert. 2003. Die Vlach-Dialekte des Romani. Wiesbaden: Harassowitz. Boretzky, Norbert and Birgit Igla. 1994. Wörterbuch Romani-DeutschEnglisch. Mit einer Grammatik der Dialektvarianten. Wiesbaden: Harrassowitz. Boretzky, Norbert and Birgit Igla. 2004. Kommentierter Dialektatlas des Romani. Teil. 1. Vergleich der Dialekte. Teil. 2. Dialektkarten mit einer CD Rom. Wiesbaden: Harrassowitz. 305 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Boretzky, Norbert, Birgit Igla and Petra Cech. 2008. Die Südbalkanischen Dialekte (SB I) und Ihre Innere Gliederung: Analyse und Karten. Graz: Institut für Sprachwissenschaft, Universitèat Graz. Calota, Ion. 1995. Rudarii din Oltenia. Studiu de dialectologie şi de geografie lingvistica romăneasca. Craiova: Sibila. Calvet, George. 1957. Lexique Tsigane. Dialecte de Erlides de Sofia. Paris: Publications Orientalis de France. [II ed.: 1982.] Chelcea, Ion. 1944. Rudarii. Contributie la o enigma etnografica. Bucureşti: Casa Scoalelor. Chelcea, Ion. 1944. Ţiganii din Romania. Monografia Etnograficà. Bucureşti: Institului Central de Statistica. Chaman Lal. 1969. Gypsies, Forgotten Children of India. New Delhi: Publications Division Ministry of Information and Broadcasting. Constantinescu, Barbu. 2005. Probe de limba şi literature ţiganilor din Romănia. Romane Gilea. Paramíce Romané. // Specimens from the Language and the Literature of the Gypsies in Romania. Romane Gilea. Paramíce Romané. Cluj-Napoca: Limes. [I ed.: 1878.] Cortiade, Marcel. 1992. Dialektologikano pućhipnasqo lil vaś-i klasifikàcia e rromane ćhibăqe. // Dialectological Inquiry for a Classification of the Dialects of the Romani Language. // Enquette dialectologique puor une classification des parlers de la langue romani. Besièrs: Agéncia Occitana de comunicacion. Crowe, David. 1994. A History of the Gypsies of Eastern Europe and Russia. New York: St. Martin’s Griffin. [II ed.: 1995; III ed.: 2007.] Davidová, Eva. 2000. Romano drom - cesty Romů. 1945-1990. Změny v postavení a způsobu života Romů v Čechách, na Moravě a na Slovensku. Olomouc: Univ. Palackého. Đurić, Rajko. 1983. Seoba Roma. Krugovi pakla i venac sreće. Beograd: Biblioteka “Publicistika”. Djurić, Rajko. 2002. Die Literatur der Roma und Sinti. Berlin: Parabolis. [II ed.: Duric, Rajko. 2010. Istorija romske kniževnosti. Vršac: KOV.] 306 ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ Đurić, Rajko. 2005. Gramatika e rromane čhibaki. // Граматика ромског jезика. Beograd: Откровење. Djurić, Rajko and Lătif M. Demir. 2002. Tikni historija e Romengiri. // Кратка историjа на ромите. Skopje: RKES Darhia. Đorđević, Dragoljub. (Ed.) 2003. Roma Religious Culture. Niš: Yugoslav Society for the Scientific Study of Religion. Ðorđević, Dragoljub and Mirijana Filipović. 2002. Sociologija romskog identiteta. Dva izborna kursa. // Sociology of Roma Identity. Two optional courses. // Sociologija taro romano identiteti: dui elekcijake kursija. Niš: Komrenski sociološki susreti. Ðorđević, Dragoljub and Jovan Živković. 2002. Romi na raskršću. Niš: Punta. Drosu, Ekaterina. (Ed.) 2002. Etnia Roma din Republica Moldova. // The Roma Minority of the Republic of Moldova. Chişinău: As. Juvlia Romani. Emigh, Rebecca Jean and Iván Szelenyi. (Eds.) 2001. Poverty, Ethnicity and Gender in Eastern Europe during the Market Transition. Westport, CT: Praeger. Engebrigtsen, Ada I. 2007. Exploring Gypsinnes. Power, Exchange and Interdependence in a Transylvanian Vilage. New York & Oxford: Berghahn Books. Europäische Roma. // Roma in Europa. 2006. Berlin: Ethnographische und ethnologische Beiträge. Factsheets on Roma History. 2007. Strasbourg: Council of Europe. http://www.coe.int/t/dg4/education/roma/histoCulture_en.asp. Factsheets on Roma Culture. 2012. Strasbourg: Council of Europe. http://romafacts.uni-graz.at/index.php/. Ficowski, Jerzy. 1985. Cyganie na polskich drogach. Krakow & Wroclaw: Wydawnictvo Literackie. Fonseca, Isabel. 1995. Bury Me Standing. The Gypsies and their Journey. New York: Alfred A. Knopf. [II ed.: 1996; III ed.: 2011.] 307 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Fraser, Agnus. 1992. The Gypsies. Oxford UK & Cambridge USA: Blackwell. [II ed.: 1995.] Gay y Blasco, Paloma. 1999. Gypsies in Madrid. Sex, Gender and the Performance of Identity. Oxford: Berg. Roma in Central and Eastern Europe. 2009. – Thematic Series: Social Sciences Eastern Europe 2. GESIS Leibniz Institute for the Social Sciences. Gilsenbach, Reimar. 1994. Weltchronik der Zigeuner. 2500 Ereignisse aus der Geschichte der Roma und Sinti, der Luri, Zott und Boša, der Athinganer, Tattern, Heiden und Sarazenen, der Bohémien, Gypsies und Gitanos und aller anderen Minderheiten, die ‘Zigeuner’ genannt werden. Teil 1: Von Anfängen bis 1599. Frankfurt am Main: Peter Lang. Gilsenbach, Reimar. 1998. Weltchronik der Zigeuner. Teil 4: Von 1930 bis 1960. Frankfurt am Main: Peter Lang. Gjorgjević, Tihomir R. 1903-1906. Die Zigeuner in Serbien. Ethnologischen Forschungen. Teil I-II. Budapest. Grevemeyer, Jan-Heeren. 1998. Geschichte als Utopie. Die Roma Bulgariens. Berlin: Parabolis. Grigorova, Evelina and Desislava Draganova. (Eds.) 2004. Dialects and Languages of the Bulgarian Roma with Special Focus on Prosody and Intonation. Sofia: ETO. Guy, Will. (Ed.) 2001. Between Past and Future: the Roma of Central and Eastern Europe. Hatfield: University of Hertfordshire Press. Gypsy Architecture. Houses of the Roma in Eastern Europe. 2007. Texts Renata Calzi, Patricio Corno. Fotographs Carlo Gianferro. Stuttgard/ London: Ed. Axel Menges. Hancock, Ian. 1987. The Pariah Syndrome. Ann Arbor: Karoma. Hancock, Ian. 2002. We are the Romani people. Ame sam e Rromane džene. Hatfield: University of Hertfordshire Press. Hancock, Ian. 2010. Danger! Educated Gypsy. Selected Essays. Hatfield: University of Hertfordshire Press. Horváthová, Emilia. 1964. Cigáni na Slovensku. Historicko - ethnografický náčrt. Bratislava: SAV. 308 ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ Horváthová, Jana. 2002. Kapitoly z dějin Romů. Brno: Lidové Noviny. Jacobs, Fabian and Johannes Ries. 2008. Roma-/Zigeunerkulturen in neuen Perspektiven. // Romani/Gypsy Cultures in New Perspectives. Leipzig: Leipziger Universitatsverlag. Jakšić, Božidar and Goran Bašić. 2005. Umetnost preživljavanja. Gde i kako žive Romi u Srbiji. Beograd: Institut za filosofju i društveni teoriju. Junghaus, Timea and Katalin Szekely. (Eds.) 2006. Meet Your Neighbours. Contemporary Roma Art from Europe. Budapest: Open Society Institut. Karamitev, Apostol. [б. г.] Romano folk lil. Стара Загора. Kenrick, Donald. (Ed.) 1999. In the Shadow of the Swastika. Tom 1. From the “Race Science” to the Camps. Hatfield: University of Hertfordshire Press. Kenrick, Donald. (Ed.) 1999. In the Shadow of the Swastika. Tom 2. The Gypsies during the Second World War. Hatfield: University of Hertfordshire Press. Kenrick, Donald. 2007. The Romani World: A Historical Dictionary of the the Gypsies. Hatfield: University of Hertfordshire Press. Klímová-Alexander, Ilona. 2005. Tne Romani Voice in World Politics. The United Nations and Non-State Actors. Hants: Ashgate. Kováč, Milan and Arne B. Mann. (Eds.) 2003. Boh všetko vidí. Duchovný svet Rómov na Slovensku. // O del sa dikhel. Romano pataviben pre Slovensko. Bratislava: Chronos. Kowarska, Agnieszka J. 2005. Polska Roma. Tradycja i nowoczesność. Warszawa: DiG. Kultura. 2002. Časopis za teoriju i sociologiju kulture i medija. Beograd. Kur’ani. 2005. Irame ki romani čhib Muharem Serbezovski. Sarajevo: Romano lil. Kyuchukov, Hristo. 1993. The Communicative Competence of Romani Children in Bulgarian Discours in a Classroom Situation. Stokholm: Stokholm University - Centre for Bilingualism. 309 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Kyuchukov, Hristo. 1995. Romani Children and Their Preparation for Literacy. A Case Study. Tilburg: Tilburg University Press. Kyuchukov, Hristo. 2004. My Name Was Hussein. Honesdale: Boyds Mills Press. Kyuchukov, Hristo. 2010. Textbook of Romani Songs. München: Lincom Europa. Kyuchukov, Hristo and Ian Hancock. 2005. A History of the Romani People. Honesdale: Boyds Mills Press. Lemon, Alaina. 2000. Between Two Fires. Gypsy Performance and Romani Memory from Pushkin to Postsocialism. London: Duke University Press. Liégeois, Jean-Pierre. 2007. Roma in Europe. Strasbourg: Council of Europe. Lucassen, Leo, Wim Willems and Annemarie Cottaar. 1998. Gypsies and Other Itinerant Groups. A Socio-Historical Approach. London and New York: Macmillan & St. Martin’s Press. Marsh, Adrian and Elrn Strand. (Eds.) 2006. Gypsies and the Problem of Identities. Contextual, Constructed and Contestead. Istanbul: Swedish Researh Institute in Istanbul. Marushiakova, Elena and All. 2001. Identity Formation among Minorities in the Balkans: The Сases of Roms, Egyptians and Ashkali in Kosovo. Sofia: Minority Studies Society “Studii Romani”. Marushiakova, Elena, Udo Mischek, Vesselin Popov and Bernhard Streck. 2005. Dienstleistungs-nomadismus am Schwarzen Meer. Zigeunergruppen zwischen Symbiose und Dissidenz. – Orientwissenschaftliche Hefte (Martin-Luther-Universität HalleWittenberg), 16. Marushiakova, Elena, Udo Mischek, Vesselin Popov and Bernhard Streck. 2008. Zigeuner am Schwarzen Meer. Leipzig: Eudora Verlag. Matras, Yaron. 2002. Romani. A Linguistic Introduction. Cambridge: Cambridge University Press. Mayall, David. 2004. Gypsy Identities 1500-2000. From Egipcyans and Moonmen to the Ethnic Romany. London: Routledge. 310 ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ Mihok, Brigitte. 1999. Vergleichende Studie zur Situation der Minderheiten in Ungarn und Rumänien (1989–1996) unter besonderer Berücksichtigung der Roma. Frankfurt am Main: Peter Lang. Mirga, Andrzej and Lech Mróz. 1994. Cyganie. Odmienność i nietolerancja. Warszawa: Wydawnictvo Naukowe PWN. Mitrović, Aleksandra. 1990. Na dnu. Romi na granici siromaštva. Beograd: Naučna kniga. Mróz, Lech. 2001. Dzieje Cyganów-Romów w Rzeczypospolitej XV-XVIII w. Warszawa: DiG. Okely, Judith. 1983. The Traveller-Gypsies. Cambridge: Cambridge University Press. Paspati, Alexandre G. 1870. Études sur les Tchinghianés ou Bohémiens de l’Empire Ottoman. Constantinople. Petulengro [Bernard Gilliat-Smith]. 1915-1916. Report of the Gypsy Tribes on North-East Bulgaria. – Journal of the Gypsy Lore Society, New Series, 9 (1): 1-54; 9 (2): 65-109. Popp Serboianu, C. J. 1930. Les Tsiganes. Histoire - Ethnographie Linguistique - Grammaire - Dictionaire. Paris: Payot. Potra, George. 1939. Contribuţiuni la istoricul ţiganilor din România. Bucureşti: Fundaţia Regele Carol I. [II ed.: 2002.] Rădulescu, Speranţa. 2004. Taifasuri despre muzica ţigãneascã. // Chats about Gypsy music. Bucureşti: Paideia. Reemstma, Katrin. 1996. Sinti und Roma. Geschichte, Kultur, Gegenwart. München: C. H. Beck. Remmel, Franz. 1993. Die Roma Rumäniens. Volk ohne Hinterland. Wien: Picus. Remmel, Franz. 2002. Wohin führt der Weg? Ein Mosaik zur rumänischen Romagesellschaft. Landau: Hermann & Alfred Arnold. Remmel, Franz. 2004. Der Turm zu Babel. Ein Mosaik zur rumänischen Romagesellschaft. Reşiţa: InterGraf. 311 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Remmel, Franz. 2007. Die rumänischen Roma in Daten und Fakten. Reşiţa: Banatul Montan. Remmel, Franz. 2008. Zigeunersitte – Zigeunerrecht. Traditionen im Alltag der rumänischen Roma. Reşiţa: Banatul Montan. Reyniers, Alain. 1998. Tsigane, heureux si tu es libre! Paris: UNESCO. Ries, Johannes. 2007. Welten Wanderer – Über die kulturelle Souveränität siebenbürgischer Zigeuner und den Einfluß des Pfingstchristentums. Würzburg: Ergon. Ringold, Dena, Mitchell A. Orenstein and Erika Wilkens. 2004. Roma in an Expanding Europe: Breaking the Poverty Cycle. Washington DC: World Bank & London: Eurospan. Romanov, Manuś. 1990. 17 purane rromane gilă. Andar-i Bälgaria. Tarnuv. Roma’s Identities in Southeastern Europe: Bulgaria. 2003. – Ethnobarometer. Working Paper Series. 8. Rome: Ethnobarometer. Roma’s Identities in Southeastern Europe: Macedonia. 2005. – Ethnobarometer. Working Paper Series. 9. Rome: Ethnobarometer. Sali, Nicolae and Ion Duminica. 2006. Emergenţa societăţii civile. Romii în Republica Moldova: Între toleranţă şi prejudecăţi. Chişinău: Academia de ştinte a Moldovei. Sarău, Gheorghe. 1998. Rromii, India si Limba Rromani. Bucureşti: Kriterion. Savchev, Savchev. 2002. Av shamisti. Khizimi il mashkaramindipintsa i rromani manushwn katar u zis Sliven ti turyal listi. Sofiya: SDS & Fondatsiya Andral. Savchev, Savcho. 2004. Rromanu-Dasikanu-Anglikanu Vak. / Ромско-Българско-Английски Речник. / Romany-Bulgarian-English Dictionary. Sofiya: SDS. Savić, Svenka. (Ed.) 2004. Romkinje. Novi Sad: Futura publikatsije. Schüller, Sonja. 2005. Integration durch Demokratisierung? Die Minderheitensituation der Roma in Bulgarien seit 1989. Frankfurt am Main: Peter Lang. 312 ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ Silverman, Carol. 2012. Romani Routes: Cultural Politics and Balkan Music in Diaspora. Oxford: Oxford University Press. Sikimić, Biljana and Tijana Ašić. (Eds.) 2008. The Romance Balkans. Belgrade: Institute for Balkan Studies SASA. Slavov, Atanas. 1999. Gypsy-English / English-Gypsy Dictionary. New York: Hipocrene Books. Sorescu-Marinković, Annemarie and Biljana Sikimić. (Eds.) 2011. Băieşi, în contextul sud-slav. – Piramida, No. 2 / I. Stewart, Michael. 1997. Time of the Gypsies. Boulder, CO: Westview Press. Stewart, Michael and Márton Rövid. (Eds.) 2010. Multi-Disciplinary Approaches to Romani Studies. Budapest: CEU Press. Stojka, Peter and Rastislav Pivoň. 2003. Náš život. // Amáro trajo. Bratislava: SD Studio. Streck, Bernhard (Hrsg.) 2009. Shutka Shukar. Zu Gast bei Roma, Ashkali und Ägyptern. Leipzig: Leipziger Universitätsverlag. Sutherland, Anne. 1975. Gypsies: The Hidden Americans. Prospect Heights, IL: Waveland Press. Tauber, Elisabeth. 2006. Du wirst keinen Ehemann nehmen! Respect, Bedeutung der Toten und Fluchtheirat bei den Sinti Estraixaria. Berlin: Lit. Tcherenkov, Lev and Stephane Laederich. 2004 The Rroma otherwise known as Gypsies, Gitanos, Γυφτοι, Tsiganes, Ţigani, Çingene, Zigeuner, Bohemiens, Travellers, Fahrende, etc. Vol. 1: History, Language, and Groups. Vol. 2: Traditions and Texts. Basel: Schwabe. Thelen, Peter. (Ed.) 2005. Roma in Europe. From Social Exclusion to Active Participation. Skopje: Friedrich Ebert Stiffung. Tomašević, Nebojša-Bato and Rajko Đurić. 1988. Cigani sveta. Fotografije: Dragoljub Zamirovic. Beograd: Jugoslovenska revija. [II ed.: Tomasevic, Nebojsa-Bato and Rajko Djuric. 1989. Gypsies of the World. London: Flint River Press Ltd.] 313 ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА курс лекции Vermeersch, Peter. 2006. The Romani Movement. Minority Politics and Ethnic Mobilization in Contemporary Central Europe. New York & Oxford: Berhahn Books. van Baar, Huub. 2011. The European Roma: Minority Representation, Memory, and the Limits of Transnational Governmentality. Amsterdam: F & N Eigen Beheer. Vossen, Rüdiger. 1983. Zigeuner. Roma, Sinti, Gitanos, Gypsies. Zwischen Verfolgung und Romantisierung. Frankfurt: Ullstein. Wedeck, Harry Ezekiel. 1973. Dictionary of Gypsy Life and Lore. New York: Philosophical Library. Willems, Wim. 1998. In Search of the True Gypsy. From Enlightment to Final Solution. London & Portland, OR: Frank Cass Publ. Williams, Patrick. 1984. Mariage tsigane: une cérémonie de finançailles chez les Rom de Paris. Paris: L’Harmattan & Selaf. Yoors, Yan. 1987. The Gypsies. Illinois: Waveland. Zigeuner des Schwarzmeergebietes. Eine Bibliographie. 2003. Hrsg. von Bernhard Streck unter Mitwirkung von Jens Bengelsdorf, Fabian Jacobs, Cornelia Klippenstein, Elena Marushiakova, Udo Mischek, Vesselin Popov, Simone Willner. – Die Materialien des SFB “Differenz und Integration”, Orientwissenschaftliches Zentrum der MartinLuther-Universität Halle-Wittenberg, Heft II. Zigeunermärchen aus aller Welt. 1983. Herausgegeben von Heinz Mode unter mitarbeit von Milena Hübschmannova. Band I-IV, Leipzig: Anton Kippenberg. Zimmermann, Michael. (Hrgs). 2007. Zwischen Erziehung unf Vernichtung. Zigeunerpolitik und Zigeunerforschung im Europa des 20. Jahrhunderts. Beiträge zur Geschichte der Deutschen Forschungsgemeinschaft. Band 3. Stuttgart: Franz Steiner. 314

ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА (Цыгане в Восточной Европе) - курс лекций на болгарском языке

Related documents

Products

Support

ЦИГАНИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА (Цыгане в Восточной Европе) - курс лекций на болгарском языке

Related documents

Add this document to collection(s)

Add this document to saved

Suggest us how to improve StudyLib